Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

Разговор с фотографката Иглена Русева, която преподава в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.  Изложбата ѝ „Животински човеци“ беше част от Националните есенни изложби в Пловдив през 2019 г.

Колко време ѝ трябва на една идея, за да узрее? Първите работи от проекта „Животински човеци“ се появяват още през студентските ви години.

В първите „Животински човеци“ някога ме е забавлявала приликата между животно и човек, докато сега идеята на проекта е друга, разви се и ме извика отново… Може би трябва да споделя, че не ми е много приятно да живея в днешното време. И всичко онова, което ме кара да се чувствам некомфортно, съм го вкарала в снимките. В съчетаването на фотографски образи на човек и животно в определена среда намерих средството да споделя усещането си, преживяването си на света, социалния пейзаж и времето, които обитавам с надеждата да се смиря с тях. Животинските човеци от 2018–19 г. са по-скоро немногословни метафори, алегории на различни аспекти от съвремието ни – на властта, на материалността и лакомията от всякакъв род, на боледуващата от глупостта ни Земя, на раждането и смъртта, на вярата и недоверието, на самотата в изобилието и бедността ...

Може би затова първото ми впечатление от „Животински човеци“ беше, че съм попаднала в приказка. Хора с кучешки глави и лица на птици…

Да, това също е тълкувание. Във всички случаи новите „Животински човеци“ не трябва да се възприемат прекалено сериозно. Трябва да е с намигване, със закачка, защото иначе нещата стават твърде драматично-сериозни. Чувството за хумор винаги е спасявало семейството ни. Макар че баща ми, писателят Никола Русев, си отиде от този свят на 58 години въпреки брилянтното си чувство за хумор. Аз и сестра ми го надживяхме, без да губим чувство за хумор. При това не сме били галеници никога никому – нито родителите ми, нито ние със сестра ми, нито децата ни.

Умението да виждаш света по различен начин учи ли се?

Задължително е да имаш отворени сетива, защото и най-нефотогеничната на пръв поглед гледка може да се превърне в магия в зависимост от това какво можеш да провидиш в нея. За нашата работа, разбира се, изключително важна е и светлината. А иначе фотографията е щедра откъм изразни средства и възможности, стига човек да не се плъзне по клишето, да има куража да експериментира.

Как учите студентите на това?

Дългата ми преподавателска практика ме е научила – идват някои деца, които в началото са сурови, неориентирани, неумели, но са будни, любопитни и интелигентни. И те в един момент дръпват и надбягват значително онези, които са по-наясно със занаята. Същевременно фотографията си е работа за перфекционисти. И най-прекрасната идея или поглед, ако са мърляво фотографирани, зрителят не ги регистрира, те не могат да бъдат видени и осъзнати. Старая се да поощрявам любопитството и широтата на мирогледа на студентите си, но и да култивирам у тях здравословна самокритичност и стремеж към съвършенство.

Вие кога разбрахте, че фотографията е вашето нещо?

Аз съм изкушена от думите най-малкото поради късмета да се родя в дома на родителите си. Някои хора твърдят, че умея да пиша, но това не ми е любимо занимание. Изборът ми е да се изразявам с образи. Все пак освен другите неща, с които се занимавам със студентите в НАТФИЗ, преподавам и теоретични дисциплини – „История на фотографията“ и „Фотографията в съвременната визуална среда“, в които думите са важни.

Използвате различни техники, ръчно оцветявате фотографии, работите с колаж и с фотомонтаж. Всяка идея сама ли си идва с техниката?

Концептуално развивам една тема в определен брой снимки. Дълго време се занимавах с колаж – черно-бял, който после ръчно оцветявах. Тези изображения са уникати, защото аз не мога да ги повторя по абсолютно същия начин. Те са с особена фактура – имам предвид колажите от сериите „Насън и наяве“ и „Парченца огледало“… Този похват съответстваше най-добре на темите за времето и надникнатата отвъдреалност, които ме вълнуваха тогава. Иначе казано, инструментът си идва с идеята. Например проектът „Плодове на Земята и любовта“ е осъществен изцяло със средствата на класическата черно-бяла фотография. В него предизвиках сама себе си. Едно е човек да си седи в лабораторията или пред компютъра и да си крои картинки, пък ако не станат, да започне отначало. А съвсем друго е с чистите средства на фотографията да се опита  да постигне мащабно звучене на образа. Неслучайно там съм използвала много меко осветление, хората не са облечени, за да не може нищо да накърни образа им. Защото, когато човек облече дреха, той се прикрива и се доизкусурява, а когато е гол, е такъв, какъвто е.

От портретите личи, че много харесвате тези хора.

Истината е, че снимах само свои близки хора, студенти и приятели. Не съм посягала към допълнителното предизвикателство да извикам някого от улицата, защото съм срамежлив човек. Щях да се чувствам неловко да накарам някого да се открие във всеки един смисъл на думата. Никой не ми е длъжен за такова нещо. Интересно е и развитието на този проект – той тръгна от хората, а после се появиха и „Плодовете на Земята“. Идеята дойде с един корен джинджифил, който ми заприлича на човек, на бременна жена. А съвместяването на образите от двете теми ми си стори много интересно, дори в известен смисъл предизвикателно. Ценя този проект и по още една причина – защото вярвам, че с показването им в изложбата в галерия „Райко Алексиев“ през 2017 г. опровергах мнението, че се занимавам само с колажи и не мога да снимам.

Как е свързана фотографията с отказа от егото? Защо фотографът минава отзад, от другата страна?

Дълго време съм се занимавала с театрална фотография, а там да се пъчиш като фотограф е направо неприлично. Защото твоята работа е максимално добре да изобразиш идеята на хората, които създават едно представление. Имах преподавател по театрална фотография, един прекрасен фотограф с европейско име – Ярослав Крейчи. И въпреки всичко, което ни е учил – сред сто снимки на различни фотографи от едно представление веднага се разпознаваха неговите.

По какво се разпознаваха?

По енергията, по страстта, с която са направени, по начина, по който е прочел и осмислил онова, което е видял на сцената. Фотографът не може да се скрие. Дори хора без достатъчно опит могат да разпознаят снимките на някой фотограф, който им е направил силно впечатление. Говорим, разбира се, за фотография, която е мислена и интензивно преживяна, а не за случайни попадения на хора, които снимат селфита как подпират кулата в Пиза.

Как се чувства фотографът, заобиколен от толкова снимащи хора?

Не особено уютно, ако говорим за днешните средностатистически снимащи, въоръжени с умни телефони и лакоми за гледки на манджи, софри, ваканции и домашни любимци. Ако обаче говорим за събрани на едно място фотожурналисти, отговорът ми е: „Не зная“, защото аз не мога да снимам документалистика. Но изключително високо ценя хората, които я умеят тази работа. Имаме прекрасни фотографи документалисти, имена от световна величина. Димитър Дилков например за мен е световно явление. Той не е многословен, обаче снима като звяр. Една възпитаничка на нашата специалност „Фотография“ в НАТФИЗ – Боряна Кацарова – прекрасен фотограф! Преди две години Димитър Дилков, Николай Дойчинов, Боряна Кацарова и още двама души направиха великолепна изложба в Националната галерия. Боряна показа свой проект от бежански лагери в Африка, където прекара повече от година, и публикува снимките си в много престижни световни издания. Но фотожурналистиката е и много тежък труд. Няма да забравя, когато Митко Дилков замина за Украйна, за да снима войната – тръгна с прошарена брада, а се върна побелял. Аз не бих могла така, да не знам в следващия момент къде ще бъда…

Разглеждах фотографиите ви през годините и се питах какво намирате в черно-бялата фотография? Защо е толкова важна?

Аз обожавам черно-бялата фотография! Тя е някак по-условна и посланията ѝ са по-синтезирани. Конкретиката на цвета прави снимката по-плоска и бъбрива като внушение. Обичам графичността и лаконизма на черно-белия образ и се стремя да го постигам.

Младите хора днес снимат ли черно-бяло?

В момента тече много интересен процес, и то в световен мащаб – връщане на фотографите към старите техники, към аналоговата фотография. В нашето училище студентите са принудени да работят и аналогово. Разбира се, по-лесно им е да снимат в цифри, но има и хора, които се изкушават. Защото да влезеш в лаборатория и да ти замиришат ръцете на проявител и фиксаж, си е магия.

Връщането към старите техники, въобще към старото, не е ли вид съпротива към забързания свят, в който живеем?

Определено е въпрос на съпротива – не знам дали е на скоростта на живота, или на това, че всеки, който има телефон в джоба си, създава образ, без да се затруднява с въпроса какъв е този образ, как е създаден, защо е създаден. Подобно нещо се е случило в края на XIX и началото на XX в. Тогава се появяват любителските фотоапарати и вече не е било необходимо човек да е химик и физик и оптик и художник, за да прави снимки. Дори не е било необходимо да има статив – достатъчно е било да си купи филм и да го заснеме, а след това да го изпрати в лабораториите на „Кодак“, за да му го проявят. И тази профанизация на образа е принудила хора, които са имали артистична амбиция, самочувствие или желание да създават нещо по-различно от ширпотребата, да започнат да се занимават с т.нар. алтернативни благородни процеси – сами са поливали емулсии във време, в което има и фотографска хартия, и филми. Понякога са полагали до шест слоя емулсии една върху друга, само и само да се дистанцират от огромния поток дилетанти. И тогава започва да се задава настойчиво въпросът какво изкуство е фотографията, след като всеки, който има пръст, може да натисне спусъка на фотоапарата и да направи снимка.

Кои са вашите учители във фотографията?

Моите първи учители са моите родители. Това дебело го подчертавам. Мой учител е и Янка Кюркчиева, която ме въведе във фотографията. Аз не можех да снимам и ако не беше тази жена, която запали любопитството ми към рисуването със светлина, никога нямаше да се занимавам с фотография. След това са кажи-речи всички мои учители в специалност „Фотография“ във ФАМУ, Прага. Имахме един преподавател и за него винаги  разказвам на моите студенти – Клифърд Сайдлинг се казваше, беше реставратор на фотографии в Музея на приложното изкуство в Прага. Той разпознаваше дали една черно-бяла снимка е проявена в 20 градуса проявител или в 19,5 градуса. И ако е проявена в 19,5 градуса, късаше снимката без абсолютно никакви обяснения. Влизаше при нас с кошче за боклук и без да говори, с едно заучено движение снимките на целия клас отиваха в коша. Този човек ме научи да си държа термометър във ваните, да следя температурата на разтворите, защото при минимална разлика се получава разлика в тоналността. Изключително съм му благодарна, че ме научи да бъда много взискателна към себе си.

Как работите днес? Излагате ли често?

Какво да ви кажа? Четиринадесет изложби, ако не броим колективните, за някого са малко, за други – много, за трети – достатъчно. Имаше период и той не беше кратък, в който нямах никаква възможност да правя изложби, защото това си е финансово натоварване, а пък един от талантите, от който аз съм абсолютно лишена, е да намирам отнякъде финансиране. Затова всичко, което правя, го правя, разчитайки на себе си. След това нещата се поотпушиха и в последните четири години направих четири самостоятелни изложби и издадох четири книжки в кутия със заглавие „Иглена Русева. Фотография“.

Споменахте, че днешното време не е вашето. Не е ли интересно то за фотографите?

За фотографите изобщо не смея да съдя. За мен е доста плоско, предвидимо. И не мога да се помиря с лекотата, с която хората съсипваме майката Земя от едната гола лакомия и чувство за превъзходство. Надеждата ми е в онези все още малко млади хора, които обичат природата и активно се грижат за опазването ѝ.

Какво ви се снима в момента?

От доста години съм захванала един проект за кича. Снимам навсякъде, където попадам при пътуванията ми, защото ми е забавно и е предизвикателно цветно.

Разговаря Оля Стоянова

Иглена Русева е завършила фотография във Филмовия и тв факултет (FAMU) на Академията за изящни изкуства в Прага. Доцент е в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Занимава се с арт фотография и театрална фотография.