Култура / Брой 2 (2951), Октомври 2018

Не може да се каже, че има рецепта за добра драматургия, но според мен има вълнуваща и не-вълнуваща. Преди доста години, още в НАТФИЗ, когато се запознах с драматурзи като Сара Кейн и други от In your face, течението във Великобритания, бях впечатлена от нещо непознато за моя опит до този момент, а именно – драматургия, базирана на дълбоко интимни неща.

От доста време ме вълнува темата за присъствието на артиста в създаването на драматургичния материал, било вербален или не. Струва ми се важно да присъстваш по собствен и уникален начин, за да може да се стигне до някаква пределна истинност. Не говоря за ексхибиционизъм, нещо, за което сме спорили с колеги, не става дума за това да излагаш факти от живота си с цел привличане на внимание, а за това, което се нарича „колективно несъзнавано“. Нещото, което се случва на мен, може би се случва и на теб, и на n брой хора, и ми се струва важно да се говори за това, да се слага на светло. Така, предполагам, има повече шанс да не се страхуваме, а да започваме да разбираме. Да направиш драматургия от собствения си опит, да присъстваш на сцената в своята уязвимост, да се оголиш, за да разбереш по-добре някои неща (а заедно с теб и публиката) – напоследък това са нещата, към които се стремя като артист. Участвала съм в представления, чиято драматургия е включвала биографични моменти („Стриндберг в Дамаск“ от Георги Тенев, Иван Добчев, „Между празниците“ от Стефан Иванов, „Синята брада – брак без приказка“, реж. Василена Радева). Особено е за актьора да минава през собствения си „случай“. Школата е по-скоро да се научиш да откриваш в чужди текстове лична връзка, а тук е обратното – това е твоята биография, понякога дори буквално твои думи, които да споделиш с хората в една театрална зала. Това е среща със самия теб, отново и отново, публично. „Харакири пред публика“, както казва Маргарита Младенова.

До голяма степен драматургията в България седи „отстрани“ и говори „въобще“, и следва модели отпреди десетки години. Би било хубаво млади драматурзи да имат реален досег с театрален процес, да могат да създават текстовете си паралелно с процеса, да видят дали нещо работи, какво подава самият актьор. Да тръгнеш от конкретност, от някаква очевидност. Мисля, че биха се получили много по-смели, интересни и актуални драматургии. И изобщо много може да се говори какво изобщо е драматургия в наши дни. Дали текстът трябва да е готов, за да се започне работа по него, или напротив, да се ражда в самия процес? И не е ли хубаво да има повече лаборатории за това?