Новооткритият Яворов и съмненията
„Непознатият Яворов. Новооткрити стихове и документи“, съставителство, разчетен текст, увод и обяснителни бележки доц. Милкана Бошнакова, ИК „Персей“, 2020 г.
Толкова находки и цели изложби през последните години се оказаха фалшификати, че нямаше как да не избуят съмнения и при вестта, че са открити документи от Балканската война на П. К. Яворов заедно с три неизвестни стихотворения на поета.
Възможно ли е това? Къде са били съхранявани досега тези безценни оригинали? Как никой не ги е оповестил през годините, за да изникнат сега те ненадейно – и то от „кофите за боклук“? Все въпроси, чийто отговор е наистина важен. Не само защото би могъл да потвърди автентичността на находките, но и защото би хвърлил светлина върху последните години от живота на Яворов.
Онова, което е ясно засега, научаваме от увода на книгата, дело на доц. Милкана Бошнакова, която през 2008 г. разчете и издаде личните бележници на Яворов. И така, в средата на април 2019 г. в Българския исторически архив в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се появява непознат мъж, който се представя като „второ поколение колекционер“. Става дума за Христо Павлов от София, който носи в ръка обикновен найлонов плик, от който изважда куп силно пожълтели листа, на места доста повредени. Експертката ги разгръща, вижда подписа, оглежда почерка и просто не вярва на очите си – двайсетина документа, Неврокоп, 1912 г., Балканската война, Яворов… Тя е стъписана, опитва се да уточни произхода на документите, който би изяснил много и около дейността на Яворов като войвода през войната.
Тук идва и първото обезсърчение: писмата и разписките нямат история, просто били спасени от „кофите за боклук“. Тя обаче е съвсем категорична – под тях е положен автентичният подпис на поета с характерното изписване на главната буква „Я“ в него и главното „П“, което Яворов пише като „И“ с голяма черта отгоре, нанесена със замах. Писмата са четири на брой, всяко в отделен плик, адресирани съответно до Тодор Александров в София, Таньо Николов в Мехомия, Тодор Тодоров (?) в София и Христо Чернопеев в Мехомия. В писмото до Тодор Александров се говори за „Кръстилията“ (или „кръстилката“, насилственото покръстване на помаците), както и че арменците също са „сложени под терор“ заедно с тях. В останалите три писма от 1912 г. има и стихове, което вече е истинска литературна сензация. Досега според проф. Михаил Неделчев се приемаше тезата за Яворовия ритуален отказ от поезията със стихотворението „Невинност свята – орхидея“, посветено на смъртта на любимата му Мина Тодорова през 1910 г.
И изведнъж – три нови стихотворения от 1912 г.! И то силно патриотични, вдъхновени от войната и събитията, в които Яворов е пряк участник – като първи кмет на новоосвободения Неврокоп или атаката на Кавала. Оттук се пораждат и първите съмнения – в звученето на тези стихове има твърде малко от познатия Яворов, твърде някак несръчни са те, близки до военната поетика на един Стамен Панчев. Може войната да е в основата на тази поетична промяна, може би Яворов ги е писал просто на „прима виста“, както се казва в едно от писмата, без да възнамерява да ги публикува.
Може и така да е. Ала немалко поети и изследователи не крият съмненията си. Румен Леонидов пръв напомни за прочутото писмо на Яворов до неговия приятел и издател Александър Паскалев, в което поетът заявява: Аз през тая война извърших три подвига: 1. Ожених се; 2. Отидох в Македония; 3. Не написах патриотически стихове“ (26. 02.1913 г.). А пък сега излиза, че е писал такива. И то, трябва да признаем, патетично небрежни:
И с тая песен аз разбрах,
че щом ви помни всеко место у таз
дъбрава –
че вашта песен без капка страх –
е смърт, окъпана в Слава!
Над нази бдете вий всегда –
пазете ни в нашето стремление
За Македонска свобода!
(От писмото до Таньо Николов)
Редове като тези дават основания на съмняващите се да твърдят, че става дума за фалшификация, защото гений като Яворов не може да бъде имитиран. Изследователката Катя Кузмова-Зографова също не крие притесненията си: „Военната „тръба“, бойният призив... това не са Яворови образи и интонации, дори в наброски от текстове, които свръхвзискателният поет не е печатал…“.
В исторически план новооткритите четири писма също поставят редица загадки и увеличават съмненията. Михаил Неделчев не скри пред БНТ, че е поразен от „просанданистките“ нотки в тях. Досега винаги се е знаело, че след убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов на 28 ноември 1907 г. Яворов става непоколебим противник на Яне Сандански, както личи от неговата публицистика. Сега от писмото до войводата Христо Чернопеев излиза, че поетът директно търси контакт с Яне: „Знам що със Сандански, че се скоро видите – да му речеш да намине насам, когато се види у възможност“. Реален обрат, предизвикан от историческите събития, който променя представите ни? Или мистификация?
Не по-малко интересна е историята на пликовете, в които се намират четирите писма. Един от тях е адресиран до някой си Тодор Тодоров. Такъв четник или близък приятел на Яворов, както отбелязва доц. Милкана Бошнакова, обаче няма. Тя е склонна да го идентифицира (въпреки категоричния надпис на плика) с личността на ботаника д-р Тодор Николов Недев, близък приятел на поета, на когото той посвещава стихотворението си „Наяве и насън“. Аргументите ѝ са, че това обяснява обръщението „милий ми приятелю“ и подписа в края: „твой брат – П. К. Яворов“.
От своя страна, проф. Михаил Неделчев лансира пред БНТ хипотезата, че мнимият Тодор Тодоров би могъл да е Тодор Паница, дясна ръка на Сандански, убиецът на Гарванов и Сарафов, което прави нещата още по-заплетени. Особено като се има предвид, че писмата никога не са били изпратени. Нито е ясно как на едно място са попаднали писмата до яростния противник на Сандански (Таньо Николов) и до Тодор Паница (или Тодор Николов)? Милкана Бошнакова изтъква друга хипотеза: Яворов може да ги е оставил у себе си и да ги е отнесъл в софийския си дом на ул. „Раковски“ 136, където за нуждите на македонския му архив е бил пригоден специален килер. Ала защо все пак не е изпратил тези писма, нито откритите заедно с тях административни документи („требванията“) на четниците си? И защо на неизпратените писма са слагани печати на Цензурната комисия, но пък липсват печати на пощите в селищата? И още питания. Както изтъкват познавачи на цензурните печати, те са били сложени в София, а не в Неврокоп, а нали Яворов по някакви причини е решил да не изпраща писмата?
Към това се добавя и загадката с „парчето знаме в рамка“. Става дума за къс от червен плат с размери 10х10 см, поставен в дървена рамка под стъкло. На паметната бележка от задната страна се уточнява, че става дума за парче от турско знаме от общината в Неврокоп, свалено и насечено от войводата на 14-а чета Пейо Яворов през 1912 г. Подписът отдолу е на четника Григор Белокапов. Нещо, което подтиква Милкана Бошнакова да разсъждава и над друга хипотеза – възможно ли е целият новооткрит архив да не е останал у Яворов, а у някого от неговите четници в края на 1912 г., а оттам у неговите наследници? И не е ли най-вероятно това да е бил самият Белокапов, собственикът на „знамето в рамка“. Ала как тогава да си обясним резолюцията „изплатено“ и по-късната година – „1913“, върху разписките?
На тези установени противоречия никой не може да даде отговор. Очаква се фондация „Яворов“, която придоби документите за доста голяма сума, да поиска от Института по криминология на МВР изследвания на хартията и мастилото и графологична експертиза. Едва тогава съмненията, витаещи около находката, ще бъдат потвърдени или отхвърлени.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук