Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

„Братя“, Филип Димитров, издателство „Стефан Добрев“, 2019 г.

Обсебени от настоящето, подвластни на онова, което е неспирният живот с напреженията му, с доброто и злото в него, малцина съумяха да разберат защо и как се стигна дотук, до състоянието на обърканост и неудовлетвореност. Потърсиха се причините къде ли не и особено в зададеното от тираничния режим, направил много с опита си да погуби нравственото начало в човека. Но мисля, че трябваше да се отиде по-надалеч, за да се осмисли сегашният и предишният живот с оглед на променливото и неизменното в човешката природа. Да се разтълкува той от известна дистанция, колкото и да е трудно. Да се проумее станалото в контекста на идеята за историята като движение и обрати. И където нищо не е абсолютно.

За да разберем по-добре себе си и нашето време, трябва да отхвърлим погребалната тоналност в словата на мърморещите песимисти, както и тенденциозните внушения за човека и съвременния свят, за нашата българска съдба, за едва ли не вроденото ни русофилство, включително и за това, че България била над всичко. Най-сетне трябва да станем мислещи хора с разбирането за живота като изпитание и драма. Включително и за това, че сме като многото други народи, с история, пребогата на противоречиви събития, на пропадане и самонадмогване, на страдания и изцеление. И като тях и ние сме били и продължаваме да бъдем пред неизвестното бъдеще с несигурната надежда за неговата благосклонност. И ние, въпреки трагичното в историята ни, сме успели да останем в нея. А днес сме длъжни да направим нужното, за да стане времето ни един по-добър епизод в още ненаписаната история. Тук ще цитирам една мисъл на Ясперс, според която: „Ако излезем от историята, попадаме в нищото. Без нашето налично битие в историята ние нямаме водещата нишка към това, което собствено е. Без нея нямаме език, чрез който косвено да узнаваме за основанията, от които произлизаме и на които да се крепим“. Одухотвореното „налично битие“, нека то да бъде „водещата нишка“ в борбата ни с Нищото.

Споделеното дотук бе заради разказаното в книгата на Филип Димитров. Заради това, че пред този текст, съчетал в себе си историческите факти и въображението, не можеш да бъдеш равнодушен. Авторът ни кара да почувстваме отдавна преминалото, както чувстваме живия живот – с неговите превратности, с многото му образи, с деянията на онези, които го придвижват или задържат. Много са източниците, към които той е посегнал, за да превърне прочетеното в познание, в прецизен научен текст и фикционална проза за героите на една далечна епоха с нейните социални и духовни измерения, с противоборствата и ересите, с всичко, което е било, за да бъде и днес нещо повече от история. За да бъде размисъл за „основанията, от които произлизаме и на които да се крепим“.

Обект на вниманието му са онези два века от най-старата ни история, които открояват делото на Кирил и Методий и техните ученици, на владетелите Борис и Симеон, на Владимир, Роман и Борис II, на Алусиан и Пресиан, на Самуил… Едно време на възход, на съграденото, заради което и днес сме народ с минало, предизвикващо и националната ни гордост. И време на ослепените воини на Самуил, на края на Първото ни царство. Една епоха, в която се преплита величавото с трагичното. В която са много от корените, от които израства по-сетнешната ни историческа съдба. В която и занапред ще се вглеждаме, продължавайки да търсим истината за нашата специфика, за характера и психологията ни. Не че за това време не е писано много. В жития, в старите хроники на чужденците, в книгите на историците и в най-новите изследвания – навсякъде ще намерим съответните сведения, нужните ни имена и дати. Но Филип Димитров е поискал да прочете историята и да разтълкува някогашния човек с очите на съвременника, на мислещия, който вижда в миналото и нещо от настоящето, в тогавашните хора – нещо от въжделенията и травмите, от нагласите, стремежите и заблудите и на днешните.

Светът отдавна се е променил. Понятията ни за народ, държава и за останалото, което е в менталните основи на съвременния социум, са така различни от понятията и представите на живота през посочените две столетия. Да не говорим за свободата на човека в демократичния свят, гарантирана от законите, за да не може никой да разполага без основания с човешката съдба. Но има го и старото, което и днес травматизира, както и някога. И то е пак човекът с неговата раздвоеност и жестокост, с властолюбието и душата му, в която бушуват отдавна известните ни чувства, страсти и ламтежи, себичността, егоизмът и угнетението. Затова авторът на „Братя“ е поискал да види историята като живо тяло, като пъстрата съвкупност от образите на своите персонажи не като абстракции, а като живи същества с техните достойнства и недостатъци, с интимното в подбудите и деянията им, не по-малко съществено от делата, с които остават в историческата памет.

„Историята без лица е като нощно небе без звезди – непонятна и скучна. Клио все пак е муза.“ Това са думите, които предхождат увлекателния и съдържателен разказ в книгата. Те подсказват недвусмислено, че замисълът на Димитров е бил да ни представи своите герои и различните аспекти в живота на онова наистина бурно време посредством живите човешки лица. Така освен известното за нашите и чуждите владетели, за Кирил и Методий, за духовниците, за всички, които играят една или друга роля в хода на повествованието, авторът се спира на строго частното в живота им, на жените и децата им, на взаимоотношенията в семействата им. По този начин той ги доближава непосредствено до нас, за да разберем, че освен другото и те са били преди всичко хора, заели предните си места в обществото, държавата и самата история поради стечение на обстоятелствата и заради неотменимите повели на епохата. Но тук ще се попитаме за степента на достоверност в разказаното. Откъде авторът на „Братя“ знае за това, което го няма в житията, хрониките и научните изследвания? Знае го заради вещото познаване на делата, на характерите, на бита на времето, на неговия дух, на моралните конвенции, на господстващите нрави. После са му помогнали въображението и хипотезата, но фикционалното е защитено от усета за човека. Фикцията дава плът и кръв на онези, чиито имена изписваме с почитание или им отреждаме мястото на някаква подробност. Разчитайки на този подход, Филип Димитров се е справил със задачата си да съчетае в едно цяло историческите факти, техния анализ и белетризирането, с които подсилва преследваните внушения.

Какво ли няма в тази книга? Духът на времето, в което са създали делото си Светите братя и техните ученици. Религиозният патос на епохата. Как се появява нашата азбука. Кой е езикът, на който са превеждали. Мисиите на Кирил и Методий. Покръстването. Гигантските духовни и държавнически деяния на владетелите Борис и Симеон. Иконоборчеството, книжовните ни школи, дейността на Климент Охридски. Византия, войните ни с нея. Сведения за бита, за тогавашните ни градове, за икономиката, за въстанието на Петър Делян и трагиката на живота, когато постепенно изтлява животът на българското царство, стигнало в един момент до измеренията и значението на империя. Така вълнуващи са местата, в които се разказва например за края на Самуил. И само те ли… Но заедно с това в „Братя“ е търсещото съзнание на пробудения за метафизичните истини български човек – духовник или владетел. И още много има в книгата, за да може читателят да се върне назад във времето и да разбере, че няма, но и има толкова много ново под слънцето.

Тази книга няма нищо общо с патетиката и недомислията на днешните ни псевдопатриоти. Димитров не е премълчал своята неприязън към тях. Пишейки, той не идеализира, нито пък преднамерено добавя черни краски към образа на своите герои. Показателен е случаят с казаното за византийски владетел, запомнен и до днес с името Василий Българоубиец. Навсякъде Филип Димитров иска да бъде обективен и максимално близък до истината. Убеден съм, че е успял, и това е допълнителната ми радост, че се е появила тази книга.