Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

С писателката Елена Алексиева разговаря Георги Тенев

„Писането е път към свободата, който може да бъде безкрайно интересен, стига да не си се оковал още в началото му.“ Романът „Свети Вълк“ на Елена Алексиева получи наградата за проза на Годишните награди на Портал Култура за 2019 г.

Смятате ли, че сте постигнали ниво на зрялост в литературното творчество, коeто истински ви удовлетворява? Когато преди двадесет или повече години сте си мислили за авторството като занимание и житейски избор – каква Елена Алексиева си представяхте?

Има неща, които мога да правя добре в писането си, и такива, които не мога. Последните са ми далеч по-интересни. За да ги постигна, ми е необходима незрялост, лекота и несериозност, другото не ми върши работа. Стигнах до момента в живота си – литературен и всякакъв – в който имам нужда да започна да раз-учавам. Не защото съм научила чак толкова много, не съм. Просто вече нямам достатъчно време да трупам, да научавам чрез трупане. В България живеем в царството на слепите, където и едноокият е цар. Затова и имаме толкова много еднооки царе. Но за литературата. Всички ние правим едно и също, дори най-бездарните измежду нас, кой колкото може. И всеки прави своето си. Човек трябва да има достатъчно самочувствие, да е достатъчно добре подплатен, за да му стиска да е сам себе си. Да е такъв максималист, че да не се колебае да разтовари всичкия си багаж, за да стигне колкото се може по-далеч. Дотолкова да иска всичко, че да може да мине без нищо. Но не и с малко, никога не с малко. Нас тъкмо малкото ни убива, винаги ни е убивало. Защото всъщност не искаме кой знае колко повече. И получаваме точно толкова, колкото искаме, колкото можем да понесем.

Вие сте доста сериозна, когато говорите за книги и за свои книги особено. Каква надежда възлагате въобще в екизстенциален план на литературата? Какво може да промени и да премести тя?

На литературата отдавна не възлагам никакви надежди. Тя е лукс, луксозно занимание за хора, които пред хляба предпочитат пастите. Аз дори не знам какво е литературата. Преди си мислех, че знам, но вече не. За мен най-големият ѝ чар е в нейната наивна и възхитителна самоцелност. Тъкмо тя я прави така непостижима и идеална. Литературата е опит за един идеален свят, в който истината – каквото и да разбираме под тази дума – все още има значение.

Няколко думи за вашия метод на работа. Един почти класически въпрос – романът се ражда у вас или вие го създаване „с ръцете си“? Тоест: планирате, структурирате преди самото писане? Или се впускате в регистриране на образи, ситуации и после ги свързвате в някаква линейна тъкан?

Де да имах метод… Идеи имам в изобилие, а метод – никакъв. Затова всеки път, докато почна, ми е доста мъчително. Да се чуди човек защо се захващам изобщо. Опитвала съм да планирам и структурирам предварително, но така умирам от скука. Като знам къде отивам, защо изобщо да ходя там? Все повече и повече оставям на случайността, която обаче не е никаква случайност, а по-скоро нещо като мая, фермент, който ми подрежда подсъзнанието и го кара да работи за мен, а не срещу мен, както е в общия случай. Искам вътре в писането да ми се случват неща, за да могат да се случат и на онези, които евентуално биха прочели. Старая се да забравя маниите си за контрол, нуждата си от лесна сигурност. Писането е път към свободата, който може да бъде безкрайно интересен, стига да не си се оковал още в началото му.

Ще завия в една съвсем различна посока, защото иначе може да не ни остане време за този въпрос, а той отдавна зрее, докато чета текстовете ви. Във вашите книги отношенията между половете са доведени до нещо като отношения между видовете. Да, наистина смятам, че ненатрапливо, но упорито като матрица вие градите една странна зона на движение между мъж и жена, между „той“ и „тя“ като участници в потенциална двойка, любовен акт, сексуално взаимодействие и нататък – възпроизводство, родителство... От това и еротиката, дори самата сексуалност имат много особен, поне според мен, привкус. Надали някой е обръщал особено внимание точно на този аспект във вашите романи, а и в разказите, но мъжко-женските напрежения, привличанията и отблъскванията са много специфични. Еротизмът на „Рицарят, дяволът, смъртта“ например, както и много нюанси в „Тя е тук“ ме карат да твърдя че именно тази нишка създава нещо много характерно, оригинално, специално. Понякога, струва ми се, в сексуалния заряд вие откривате самата смърт. Друг път тялото ви служи като стъпало, върху което умът да стъпи на следващо еволюционно ниво, сякаш целта на живота е не просто да се размножава, но да провери докога и защо това би продължавало.

За съжаление смъртта в сексуалния заряд не съм я открила аз. В моя свят несъвместими по друг начин хора се опитват да се съвместят телесно и не им се получава или пък им се получава временно и само така. Има общо със самотата, със срама от плътта и с прекомерната мисловна активност, както съвсем правилно забелязвате. В този смисъл сексът е преодоляване, а не сливане. В него разумът получава тяло, а тялото – разум. Звучи банално, дори откровено дебилно, но е така. Да излезеш от тялото си, да го надхвърлиш, да се откажеш от него – това е върховната близост със смъртта. А нашият ум се храни със смъртта, с идеята за собствената си крайност. Тя едновременно ужасява ума и го възбужда до непоносимост, него, който се има за безсмъртен. Рационалният, човешкият ум и идеята за край са несъвместими. За да се бори с тази несъвместимост, умът е измислил душата, любовта (като приемлива форма на зависимост), биологичното оправдание за продължаването на рода. И нищо повече, нищо по-убедително. Което пък сродява продължаването на живота с истината изобщо, превръщайки го в съзнателно действие, а не в хормонален порив. Разбира се, това важи само за човешкия род, бездруго многоброен. Може би то е и върховната функция на човешкия разум – разума като хормонален регулатор, защо не. А иначе моите герои вярват в любовта. Вярват, че могат да оцелеят както с нея, така и без нея.

„Свети Вълк“ е най-новата ви книга. Тя е и най-успешният ви роман досега, ако ни интересуват наградите, номинациите, приемането и оценките на критиката, продажбите. Но според мен тя е и най-трудната, като влизане, когато започваш да четеш. Не респектира само с обема, но и с тази дистопична, откъсната от „тук и сега“ реалност. Това беше характерно за някои от вашите разкази. Но когато в мащаба на един роман се разгръща такава панорама – като предизвикателство това мен поне ме стресна. Сякаш ме канехте да скоча с парашут.

Хващам се за края на въпроса, за скока с парашут. За мен писането на този роман беше точно такъв скок, при това на начинаещ парашутист – такъв, който изобщо не е сигурен, че в правилния момент ще успее да дръпне въженцето, камо ли че ще се приземи. Пишман-парашутист, на когото му треперят мартинките и му призлява от страх и от вълнение, понеже скокът е неизбежен, а там, долу, като нищо може и да се разбие. Това отпускане, този отказ от контрол, беше върховно изживяване. Резултатът е, че сега искам още повече от същото, дори, ако е възможно, от по-високо. Падане през стратосферата с ясното съзнание, че всеки миг можеш да изгориш. Като читател обичам точно това: книга, която не ме пуска лесно да вляза в нея, а после също толкова трудно ме пуска да изляза. Като автор – да оставя историята (разказа, романа) да прави с мен каквото намери за добре. Илюзията за контрол е илюзия за сигурност. Сигурността е нещо хубаво, може би полезно, но отвратително скучно, а аз не издържам на скука. Вероятно е някаква нестабилност на характера, крехкост на концентрацията, потребност от фантазмен авантюризъм поради липса на (или страх от) реален такъв. С което се връщам към дистопичната, откъснатата реалност. Просто моето понятие за реалност е такова. За мен реалността е субективната и постоянно подвижна конструкция на всичко изживявано и неизживявано, на действителното и недействителното, на фантазма като конкретен опит. Тя е повече психична, отколкото фактическа. Фактът е само взривателят, при това факт в най-широкия смисъл. Това е по-скоро механизъм за справяне с реалността, отколкото реалност сама по себе си. Мисля, че голяма част от моите герои живеят точно така: опитват се да се справят със съществуването (и съществуващото), създавайки му свои алтернативи, откъснати, лични, измислени, но толкова по-валидни. Всъщност мисля, че и повечето хора живеят така.

Ще бъда пределно откровен, като опитвам и да съм много ясен. Романът в първите си двадесетина страници предлага нещо като мозайка от малко спонтанни, накъсани като логика движения, съчетани с мигове на кристална философска проза, бих казал – гениална словесност. Пасажи, които взривиха у мен едновременно житейска тъга и възхищение пред съвършения образ, пред едно изящество на фигурите на речта. Действието за миг олекваше, струваше ми се прищявка на разказвача. Не се движеше от същински конфликт, героите ми заприличваха на кукли или сенки... А в същото време някой неочакван удар ме поваляше, някое изречение, което побира огромен смисъл, философска тежина. Моменти, които те карат да спреш, за се огледаш, да споделиш с някого до теб – „Ей, човек, тука има нещо странно, някаква налудна книга!“. Откровение. И в същото време – капан за читателя в мен, който иска да лети с действието, да граби от сюжета... Това е много особена книга. Дали това е формулата за литература, която изненадва, както казахте, която е изследване в полето на непознатото? Онези неща в писането, „които не можете“, бягството към свобода с цената на отказ от контрол и планиране... Онова, което ви движи напред не защото го знаете, а именно защото ви е неизвестно?

Ами да, точно за това става дума. Може би за някакъв вид прекомерен, непоносим реализъм. Реализъм, верен не на реалността, а на начина, по който аз виждам и живея живота си. Понякога действието е просто действие, не отвежда непременно нанякъде. Сюжетът не е непременно история, низ от конфликти и случки. За мен сюжет са именно моментите на откровение, на прозрение. Прозираш и какво от това? Единствената сила, която тласка живота напред, е смъртта. Каква история тогава, какъв смисъл, какъв конфликт? Къде е случката? Онова, което ми е известно, е еднозначно, просто и достатъчно ужасяващо. Нещата в писането, които не мога, вероятно са неща в живеенето, които не мога. Свободата е като захарта: вредна, но вкусна, убиваща, но предизвикваща пристрастяване. „Някаква налудна книга“ е добре казано. Лудостта е капан, но другото е още по-лош капан. Коварен. Налудността е спасение за всички нас, които се имаме за не-луди. Как иначе ще познаваме, ще прозираме? Върховната литература е лудост, добрата е налудност, останалото не си струва да се чете.

Критици и анализатори коментираха близостта – дори повлияването на вашия „Свети Вълк“ от бруталната класика „Чевенгур“ на Платонов. Докато четях, не просто забоите на вашата мина ме препратиха към Андрей-Платоновия „Котлован“, но дори започнах да провиждам в името на героя ви Колимечков някакъв намек за смразяващата Колима на ГУЛаг. Не знам дали „Чевенгур“ е най-съвършената философска гротеска на съветската вселена под слънцето на Сталин. Но не ми се щеше „Свети Вълк“ да е само алегорична, гротескна, метафорична картина или философска притча за света ни днес. Имам един възбуден „глад за актуален реализъм“, който вашите романи досега по един или друг начин засищаха. Предполагам, че Платонов е имал творческата лудост и смелостта да каже нещо, което е било бездруго в сърцата на всеки просветен и морален човек по време на кошмара на военния комунизъм. С „Чевенгур“ се затваря страницата, запечатва се присъдата на здравомислието и чувствителната душа над експеримента СССР. Но тъкмо тези платоновски обертонове през 2019 някак ме върнаха назад, а не ме запратиха напред, където сочи антиутопията на „Свети Вълк“. И все пак не вярвам, че отваряте затворени врати.

Вдъхновението от Платонов е нещо, което нито мога, нито искам да отрека. Но то не е буквално. По-скоро е специфичен вид оптика за гледане на света. Не отварям затворени врати, защото в нашата тук-сегашна реалност такива няма. Опитвам се да ги отворя още по-широко. Опитвам се в тук-сегашното да докарам света, един свят, който не се интересува от него. Актуалният реализъм не е реализъм. Той е утопия на нашите желания, на нашите жалби, на нашата въобразена жертвеност. А нашата антиутопия още я няма, не се е родила. Ние живеем в условия на трагично изоставане, както винаги. Дори не на морално изоставане, а просто на етично. В „Свети Вълк“ няма нищо алегорично или чак дотам философско, във всеки случай не и за нашия свят, а и светът за всекиго е различен. Той е неприятен роман, защото – смея да се надявам – не носи на четящия го приятно литературно чувство. И ако читателят не се чувства възмезден за изгубените време и усилия, а само некомфортно объркан, значи е постигнал целта си. Говоря за морално объркване, в което не е поносимо човек да се разпознава. „Свети Вълк“ е далеч от присъдите, защото е далеч от исторически невъзможното правосъдие на здравия разум. Не знам доколко това е по-далеч или по-близо до Платонов. Но съм сигурна, че е достатъчно близо до днешна България.

Видях край мен читатели на „Свети Вълк“, които, започвайки книгата, споделиха полугласно: „Много силно, но много трудно някак...“, а после я оставиха. И след това се върнаха към романа, потънаха в него и караха докрай, от време на време с възгласи: „Невероятно!“. Преди години Светлозар Игов пише: „Модерността“ в прозата на Елена Алексиева има различни измерения“. През 2019 г. трябваше и аз да преоткрия поредното от тези измерения...

Аз дори не правя разлика между модерност и реалност.

Приютът, „лудницата“, мястото на маргиналите – тези теми ви интересуват без съмнение. Същите сюжети ми спряха дъха в романа „Тя е тук“. Вие се занимавате със синдрома на пречупения постмодерен хуманизъм, със затворения кръг на сиропиталището като отходна зона за париите, за децата, смятани за „получовеците“, изхвърлени от биополитиката и в същото време – като чистилище за самата вина. Доколкото знам, сте изследвали това на място, а не както повечето писатели – от прочетено или със средствата на фантазията? Трябва да си призная, че главите от романа „Тя е тук“, които се развиват в дома за деца, ми повлияха така силно, че донякъде са причина и за текстове, които аз самият съм написал, части от сюжета на романа „Балкански ритуал“. Затова и такова пристрастие изпитах към биографията на Пътника, който идва от неназованото място, от което „не пускаха никого току-така“. В „Свети Вълк“ отново го има този елемент, кристалния образ на „мястото за излекуване“ с всичките му метафорични и реални значения. Мястото на лудостта, откъдето има само един изход – да те сложат „на пейката в мазето до стълбата“... В името на още малко от същия сладостен хорър, поговорете ни за него...

„Изследвали“ е може би малко силно казано – едно истинско изследване би трябвало да е доста по-продължително и задълбочено, по възможност на свой гръб, да станеш един от тях. Аз, по силата на преводаческата си професия, от време на време пребивавам по такива места, макар и съвсем за кратко, бих казала, безопасно кратко. Говоря за домове от всякакво естество, психиатрии, затвори… Тези преживявания са сред най-смислените епизоди от живота ми изобщо. Там научаваш ударно толкова, колкото повечето хора изобщо никога не научават. Това си има своята цена, винаги си тръгваш не просто разтърсен, а дълбоко променен. Е, не непременно всеки, но тези, които избират фронталния сблъсък с една друга реалност. Това са светове със съвсем различни правила, почти без никакви условности, без буфери, без илюзии. Ако искате да разберете действителното състояние на едно общество, трагичната истина за него, моралния му статус – вървете в лудниците и затворите му. Кои са техните обитатели? Престъпници вероятно. Някакви психически болни хора, които у нас също се явяват вид престъпници. А всъщност там сме самите ние. За мен тези хора са всичко друго, но не и маргинали. Те не са периферия, а център – и мисля, че както казвате, в някои от книгите ми това си личи. Аз съм като тях много повече, отколкото съм като останалите, дето уж са на свобода. Описанията в книгите ми са напълно буквални, досадно буквални и никаква фантазия, никакви метафори не могат да ми помогнат по-убедително да изразя онова, което съм видяла. Това е друг свят, който е нашият истински свят. Няма по-сладостен хорър от истината.

Елена Алексиева е родена през 1975 г. в София. Има магистърска степен по международни икономически отношения от УНСС и докторска по литература. Автор е на 11 книги с поезия и проза, сред които сборниците с разкази „Читателска група 31“, „Кой“ и „Синдикатът на домашните любимци“, както и романите „Рицарят, дяволът, смъртта“, „Нобелистът“ и др. Занимава се и с драматургия: през 2014 г. излиза сборникът ѝ с пиеси „Ангелски огън“, а през 2015 и монодрамите ѝ под заглавие „Жертви на любовта“. Носител е на наградите Хеликон, Аскеер и Икар за съвременна българска драматургия. Нейният роман „Свети Вълк“ бе обявен за Роман на годината и получи Националната литературна награда на фонд „13 века България“, както и наградата за проза на Портал Култура за 201