Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

В памет на Йохан Баптист Мец, един от най-значимите католически мислители на нашето време, който почина в края на 2019 г. на 91-годишна възраст

Роден през 1928 г. в малко баварско градче, Йохан Баптист Мец е само на 16 години, когато е принуден да напусне гимназията, за да се сражава в редиците на Вермахта. Една нощ е изпратен със съобщение до командния пункт. Когато се връща в окопа, намира мъртви всички свои другари, с които преди ден е делил „детски страхове и младежки смях“. По-късно ще сподели, че не си спомня друго освен „един безмълвен вик“.

Образът на мъртвите се запечатва в съзнанието на младежа, впоследствие този образ се разширява, поглъщайки в себе си жертвите на геноцида срещу евреите. Въпросът, който никога не спира да вълнува богослова: как можем да говорим за Бог и Неговата справедливост пред лицето на толкова страдания и неправди в света? От преживяното, от безответния вик на страдалците ще се роди Новата политическа теология на Й. Б. Мец, която свърза размисъла за Бог с ангажимента за справедливост и солидарност; страданията на човека с отговорността, която носят отделните индивиди и институции. А своя опит в Бога той, вече в качеството си на богослов, ще опише като „опит на страданието от Бог“, страдание, коeто най-силно е изразено във вика на Иисус на кръста, „вик на Богоизоставения, който никога не изоставя своя Бог“.

Ученик на големия католически теолог Карл Ранер, през 1954 г. той e ръкоположен за свещеник. От 1963 до 1993 г. е професор по фундаментална теология (основен курс в богословието) в университета в Мюнстер. Преподава и във Виена и Бостън, съосновател е на международното списание Concilium. Сред многобройните му съчинения са: „Християнска антропоцентричност“, „Вяра в историята и обществото“, „Отвъд буржоазната революция“, „Към понятието за нова политическа теология“. Всепризнат майстор на точното и същевременно поетично слово, след кончината му в социалните мрежи бяха споделени много цитати от негови произведения

„Всички големи религии са концентрирани около мистиката на страданието“, казва Й. Б. Мец. И се противопоставя на опита да се мисли Бог извън паметта за жертвите в историята. Упреква дори учителя си Карл Ранер, че със своето „трансцендентално-идеалистическо“ мислене пренебрегва ужаса в Аушвиц. Compassion е ключово понятие за Й. Б. Мец – в чувствителността към страданието на Другия, в признаването на авторитета на страдащия той вижда сърцевината на християнското благовестие. Иисус първо се обръща не към греха, а към страданието на отхвърлените, потиснатите и маргинализираните. Това превръща действието му в политическо. Християнската молитвена мистика според Мец e мистика на болезнено отворените очи. Тя изисква „особено упражнение във виждане, в преодоляване на нашите вродени трудности при виждането и на нашите тварни нарцисизми“. В основата си това е мистика на политическото и на социалното съчувствие, която апелира: Събуди се! Отвори очи!

В началото на 70-те години на ХХ в. Й. Б. Мец пръв обръща внимание, че в католическата теология катастрофата в Аушвиц отсъства. Той пръв задава въпроса как и с какъв език може да се говори за Бог след Аушвиц. За него религията никога не е била утешение, по-скоро е дразнител, който прекъсва реда на фактите, разказ за страдания, вик към Бога.

През 1978 г. в едно свое историческо слово, което и до днес се цитира, Й. Б. Мец говори за абсолютната цезура в световната и в християнската история, каквато представлява геноцидът над евреите. Той развива разсъжденията си около темата за паметта като съпротива срещу забравата на страданията, за необходимостта от създаване на атмосфера на спомена и възпоминанието, която да направи невъзможно повторението на ужаса. Другата базисна категория, която той въвежда, е перспективата на жертвите. Той заявява: „След Аушвиц ние, християните, не можем да се върнем назад. Ала отвъд Аушвиц вече не можем да отидем сами, а само заедно с жертвите от Аушвиц. В моите очи тук се корени еврейско-християнското единение“. Днешните християни – гласи посланието му, са задължени на страдалците от Аушвиц. Само заедно с тях те могат да преодолеят историческата цезура, за която стана дума.

Не може да се говори за Бог, без да се говори за Аушвиц според Новата политическа теология. И въпросът не е морално-политически – не е въпрос за вината на християните за геноцида над евреите, това е въпрос за началата и същността на християнството, изправило се пред факта на унищожението.

Й. Б. Мец определя Шоа като катастрофа в три плана: първо, като „криза на т.нар. модерност“, второ, „антропологична катастрофа“, която поставя изключително драматичния въпрос за антроподицеята, оправданието на човека, на идеята за човешкото и човечеството след страданията в Освиенцим. И трето, това е криза на християнската теология.

Новата политическа теология, наречена „нова“ в жест на разграничение от политическата теология на Карл Шмид, най-авторитетния юрист на Третия райх, оказва влияние върху поколения богослови. Тя въздейства пряко върху Теологията на освобождението в Латинска Америка. След 1970 г. богослови от цял свят, сред които стотици от Латинска Америка, идват в Мюнстер заради Й. Б. Мец. Отглас от неговата „теология, обърната към света“, днес откриваме в думите на папа Франциск.

За Й. Б. Мец богословието е усилие вярата да бъде запазена жива в историята и в обществото. То е слово за Бог в наши дни. Християнството е забравило, заявява той, че историята на спасението не стои извън или над историята, че тя е самата история. За да се противопостави на тази тенденция, християнството се нуждае от култура, която помни жертвите. Библейската памет е memoria passionis, памет за страданията. Тя предполага отговорност и солидарност с жертвите. „Погледът към Бог се отваря само там, където не се затварят раните, където забравата не лекува… Ние, християните, имаме трудности преди всичко с отворените рани на историята, с нейните нелечими травми.“ 

За разлика от мнозина други Й. Б. Мец се включва в публични дебати за напреженията между теологията и науката, между модерността и постмодернизма. Той търси диалог с инакомислещите – с лявата Франкфуртска школа около Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер, Юрген Хабермас. Приятел е с философа Ернст Блох. Самият Хабермас признава, че е заимствал идеята за „религията като съзнание за онова, което отсъства“ от Й. Б. Мец, който говори за религията като носеща знание за отсъстващото.

Професорът от Мюнстер е бил неудобен с критиките си, вероятно затова по времето, когато е архиепископ на Мюнхен, Йозеф Ратцингер, бъдещият папа Бенедикт XVI, осуетява назначаването му за професор в тамошния университет. Й. Б. Мец напомня, че свободата на вярата и съвестта, която днес Църквата защитава, не е извоювана от нея, а преди всичко от Реформацията и Просвещението. Или пък открито казва, че в християнството „може би има твърде много песнопение и твърде малко вопъл, твърде много ликуване и твърде малко скръб, твърде много съгласие и твърде малко чувство за липса“. „Вярваме ли в Бог, или вярваме в нашата вяра в Бог“, пита той.

При цялото си интелектуално влияние Й. Б. Мец остава свещеник и пастир, за когото чувствителността не е абстрактна категория. Католическата църква за него е преди всичко общност на възпоминанието, разказа и надеждата. Той провижда прехода от моноцентричната църква на Европа към полицентрична в културен план световна църква. Прогноза, която вече се очертава като реалност. Днес можем да приемем за актуални и други негови диагнози – за безбожието, „благосклонно към религията“, за умората на субекта, изчезването на паметта и разпада на езика. И тогава на помощ трябва да дойде възприятието за Бог като възприятие за чуждото страдание.