Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

В края на 2019 г. излезе за първи път на български в превод на Евгения Панчева „Астрофил и Стела“ от сър Филип Сидни. Катя Атанасова разговаря с проф. Панчева

Поезия, чиято голяма тема е любовта като сложно чувство, в което има надежди и разочарования, страсти и платонизъм. Любовта е красота, тя е и порив към по-добро, към висш дълг, но и към себепознание. Особено ценно в това издание е, че освен срещата на читателя с поета Филип Сидни то дава представа за ренесансовата поезия като цяло, създава контекст, в който можем да четем и други големи ренесансови творци.

Във ваш превод излезе книга, събираща сонетите на сър Филип Сидни – значим представител на английската ренесансова поезия от елизабетинската епоха. Преди да поговорим за нея – какво е важно читателят да знае за поета и неговата епоха?

Почти напълно непознат за българския читател, сър Филип Сидни е една от емблематичните фигури на Английския ренесанс. Когато говорим за неговия най-бляскав период, т.нар. елизабетинска епоха, автоматично го свързваме най-вече с името на Шекспир. И с пълно основание – в различните жанрове, с които работи – лирика, кратък епос, драма – Барда успява да постигне онзи художествен синтез, който откроява най-значимите творци на епохата, Леонардо или Микеланджело например. Но както Леонардо и Микеланджело са немислими без своите предшественици, така и Шекспир твори в много жива и динамична, активно експериментираща среда. Изумително е как в рамките на последните петнайсетина години на XVI в. в елизабетинска Англия избуява, направо избухва, такова изобилие от талант. Около очевидните върхови постижения – сонетите на Сидни, Спенсъровия епос, драмите на Марлоу – гравитира създаденото от цяла плеяда забележителни автори – Томас Кид, Робърт Грийн, Джордж Чапман, Самюъл Даниъл, Майкъл Дрейтън.

Краткият живот на първия голям английски сонетист сър Филип Сидни прилича на произведение на изкуството – обичан от съвременниците си, високопоставен и високообразован благородник, ценен от кралицата придворен и дипломат, мислител, описан от Джордано Бруно като „един от най-редките и ярки духове на света“, пътешественик, пребродил Европа, воин, поет, теоретик на литературата. При цялото това многообразие на хипостази Сидни не е професионалист в никоя област. Всичко, което прави, излъчва аристократизъм и непринуденост, онази криеща изкуството sprezzatura, за която говори Балтасаре Кастильоне в „Придворният“.

Кариерата, която Сидни предпочита, е на придворен и дипломат. Изпаднал в немилост пред кралицата заради дързостта на своите мнения, в един момент от живота си обаче той се оттегля от двора. Именно по това време, в уединението на дома на забележителната си сестра графиня Пембрук, поетеса и покровителка на литературата, Сидни създава своите литературни шедьоври.

Доблестният рицарски нрав на поета се проявява и пред самото лице на смъртта. В битката при Зутфен, Нидерландия, в защита на протестантската кауза, той получава раната в бедрото, от която умира, една почти митична, Адонисова смърт. Според неговия първи биограф и близък приятел Фулкс Гревил преди сражението Сидни сваля набедреницата си, за да се лиши сам от това предимство пред по-леко въоръжения си противник. Вече ранен, той пожелава да пие вода, но виждайки умиращ войник, му предлага бутилката с думите: „Твоята нужда е по-голяма от моята“. Двайсет дни по-късно Сидни умира от раната си, ненавършил Христовата възраст.

Експериментатор със сюжети, теми, жанрове и форми, Сидни в голяма степен формира елизабетинските представи за литературност. Неговият пасторален романс „Аркадия“ утвърждава цял един куртоазно-пасторален репертоар, от който ще черпи и Шекспир. Достатъчно е да споменем предрешването на влюбения и произтичащите от това

перипетии, които предусещат Шекспировите „Както ви харесва“ и „Дванайсета нощ“. Не на последно място, „Аркадия“ е един от предшекспировите текстове, които ще превърнат английския език в гъвкав инструмент за създаването на литературни светове.

Филип Сидни е автор на първия значим английски критически трактат „Защита на поезията“. Своеобразен отговор на иконоборческите обвинения на английските пуритани, визиращи впрочем и него самия, „Защитата“ не е загубила значението си и днес и със сигурност също си струва да бъде преведена.

Как бихме могли да определим поезията на Филип Сидни според неговата класификация в „Защита на поезията“ – по-скоро религиозна, по-скоро философска или т.нар. „имитираща“ поезия, която е истински творческа? Или можем да открием елементи и от трите?

Сидни действително разграничава между тези видове, но разграниченията му са доста пластични. Всъщност като истински неоаристотелианец, той вярва, че цялата поезия е имитативна. Различните видове поезия обаче имат различни предмети на подражание. Религиозният поет – Давид, Соломон – подражава на Божието съвършенство, докато философският поет – Лукреций, Лукан – не упражнява въображението си, а се придържа към определен предмет. Доколкото възпроизвежда този предмет – история, морал, естествена история, той също е подражател. Третият, най-високо ценен от Сидни вид поезия също е подражателна, но в условна модалност: при нея поетът пише за необходимото и вероятното, като, зареян в „зодиака на своето въображение“, твори „златни“ светове. Това, изглежда, е и Сидниевият отговор на платоническата критика на имитативния поет – подражавайки на собствената си „вътрешна идея“, той имитира Създателя и така получава шанса да се доближи до Платоновия вдъхновен поет, който ни разкрива висши реалности. Доколкото подражава на оригинали, тук и преводачът вероятно също би намерил аргументи за своята защита.

Още уводният сонет на Сидни анонсира неговата поезия като подражание на сърцето. Чуждите образци са не по мярка, те спъват поета, а въображението му бяга далеч. Тогава на помощ идва Музата, за да му прошепне романтическия съвет да чете себе си и да записва прочетеното. Това ще мотивира както интроспекцията на много от следващите сонети, така и системното им метапоетично оттласкване от петраркисткия източник. Доколкото „Астрофил и Стела“ разказва една много лична, макар и рамкирана от петраркизма история, това е поезия от третия вид. Доколкото обаче именно поради петраркистката рамка Стела е върховното благо на сонетиста и въплътено полубожество, можем да привидим в тази поезия една своеобразна (квази)религиозност. Не на последно място, протестантският акцент върху добродетелта, а и историческите и злободневни алюзии, сродяват някои от сонетите с подражанието от втория Сидниев вид. В този смисъл „Астрофил и Стела“ сигурно може да бъде четена и като поезия отвъд критическата класификация на собствения ѝ автор.

„Астрофил и Стела“ съдържа 108 сонета. Само любовта ли е тяхната тема, или има и други, „по-скрити“ мотиви в тази поезия?

Подобно на Петрарка, освен сонетите Сидни включва в поредицата и 11 песни. Своеобразен контрапункт на по-високия жанр на сонета, тези песни осигуряват моменти на отдих от сложността на Сидниевото сонетно писане, а и пространство за едно по-просто и „отсамно“ изговаряне на любовната емоция, включително на фрустрацията и гнева. Разбира се, вниманието на читателя остава съсредоточено върху сонетите и тяхната версия на любовната история на Астрофил и Стела.

Темата за любовта е водеща, тя присъства в самото заглавие на поредицата – Астрофил, влюбеният в звездата (гр.), и Стела, неговата звезда (лат.). Значещите имена подсказват едни не съвсем земни аспекти на тази любов, характерното петраркистко о-божаване, служенето на небесната Афродита. Това създава квазирелигиозния митопоетичен контекст, на фона на който съзерцанието на красотата на Звездата се превръща в път към по-висши реалности, в своеобразно богопостигане. Успоредно с тази платоническа тема тече и друга, платоническо-християнска – темата за добродетелта, настойчиво изтъквана като основание на Астрофиловата любов. При това добродетелта е действена, бранеща себе си в едни истински любовни войни. Свързани с подобни доминиращи теми са мотивът за себе-отрицанието и себе-изличаването, за отсъствието, за напрежението между публично и лично, за прозаизиращата ревност дори от подарената птица и кученцето на сонетната любима.

Изследователите посочват влиянието на Петрарка върху поезията на Сидни. Какво следва авторът и какво надгражда?

Както стана дума, Петрарка е форматът, фабричната настройка. Голямата заслуга на Сидни е, че с тази първа петраркистка сонетна поредица в английската литература въвежда не само централен за епохата лирически жанр, но и създава английския петраркистки дискурс. Както стана дума обаче, Сидни много лично премоделира своята рамка – доколкото вярва в свободното реене на подражаващия на себе си поет. Шанс за английската поезия е, че това силно индивидуализирано присвояване на образеца се случва още с раждането на английския петраркизъм. Ще видим неговата кулминация при забележително нетрадиционното сонетно писане на Шекспир.

Какви по-точно са очертаните от Сидни нови траектории? Най-напред, по-различното, по-земно портретиране на любимата, както и овътрешняването на нейната красота и опитът за проникване зад привлекателните видимости. Това е разбираемо – радикален протестант, Сидни сам притежава нещо от иконоборчеството на своите пуритански опоненти. За постигнатата по този начин нова триизмерност в изобразяването на Стела допринася и взирането в нейните реакции, което прави присъствието ѝ по-осезаемо, по-малко ефирно. Неслучайно кулминацията в сонетния наратив е откраднатата целувка, мотив, зает не от Петрарка, а от поезията на френската Плеяда. Не на последно място, Сидни е сонетист със забележително чувство за хумор, винаги готов да поеме риска от вписването на комични и иронични подривни ефекти. Купидоновите войни например са силно осъвременени – Купидон е полковник, дамата е пълководка, стреля се с ренесансова артилерия, копаят се тунели. Такива забавни осъвременявания често модулират познатите петраркистки стереотипи.

Какво продължава Шекспир в своята поезия и образност?

Шекспир повтаря много от темите на Сидни – извисяващата сила на любовта, загубата на аза в нея, разрушителността на отсъствието, увековечаващата сила на поезията. Много са приликите в метапоетичните тематизации – и Сидни, и Шекспир отхвърлят декоративността в поезията, и двамата пледират за искреност и простота, проблематични, разбира се, в рамките на споделената петраркистка конвенция, и двамата възкресяват Чосъровата самоирония, обявявайки себе си за недостатъчно изкусни поети. Не на последно място, и двамата не се стесняват от еротичните намигания в рамките на високото.   

Показателни са и чисто формалните съпоставки. Сидни пише италиански сонети, в октава и сестет, като сестетът всъщност е декомпозиран на четиристишие (катрен) и куплет. Шекспир използва по-свободната структура от три катрена и куплет. И двамата обаче свързват поантата на сонета именно с този заключителен куплет. Забележително е също как, в продуктивно напрежение с по-свободната римна схема, логическата архитектоника на Шекспировия сонет всъщност възпроизвежда Сидниевата опозиция октава–сестет.

Обичайно е един преводач да избере за превод това, което той самият харесва. При вас как се случи с избора?

Случи се съвсем предсказуемо, доколкото повечето текстове, които съм превеждала, са свързани с преподавателските ми ангажименти и научните ми занимания през последните трийсет години. Импулсът ми е бил да споделя богатството, дълбочината и красотата на тези текстове, без да се заблуждавам, че пълното им пресъздаване на друг език е дори приблизително постижимо. Мотивирало ме е и убеждението, че преводът на такива текстове би създал един по-плътен контекст за българските четения на Шекспир, за разполагането му в една интертекстуална мрежа, която поне донякъде възпроизвежда ситуираността на английските оригинали.

Превеждали сте поеми на Кристофър Марлоу, на Шекспир – какъв образ на света ни представя поезията на тези ренесансови автори?

Смятам, че общото във фикционалните светове на големите ренесансови автори е тяхната антропоцентричност. Поместеният в макрокосмоса човек сам помества света в себе си, с всичките произтичащи от това фини прескачания между вътрешно и външно. А през онази епоха външният свят ври и кипи от трансгресии – той се отваря и по вертикала, с новата космология, и по хоризонтала, с Великите географски открития. Марлоу и Шекспир изследват в близки планове драматичните отеквания на тези промени във вътрешния човек и успяват да ги възпроизведат като случващи се тук и сега, да ни направят съ-участници в тях. Оттук и извънмерността на техните персонажи, а и усещането, че тази извънмерност е споделена от нас четиристотин години по-късно.

Трудностите, през които преминахте при превода на „Астрофил и Стела“?

Трудностите започнаха още със заглавието. Никак не беше лек изборът между Астрофел от първото издание на сонетите, към което ме водеше историографската коректност, и Астрофил, неговата по-късна версия. Предпочетох именно нея, в съответствие с оксфордското издание, с което работех, и с вътрешната уговорка, че все пак първото издание излиза посмъртно и заглавието не е авторизирано от Сидни. Още повече че Астрофил не само много красиво експлицира темата на поредицата, „влюбения в звездата“, но и съдържа очевиден каламбур с Филип, името на поета.

Друг проблем беше предаването на английското Love, персонифицираната любов. Сидни използва формата наред с Cupid, Купидон. Не можех да оставя „Любов“, защото в оригинала персонификацията е от мъжки род. Тогава прибягнах до Амор, което сигурно стои малко по-италианско от търсеното цялостно внушение, но пък ми спести тревогите около пола на невръстното божество.

Що се отнася до поетичната тъкан, там срещнах проблеми на ръба на решимото. Струва ми се, че това е преводът, в който съм вложила най-много усилия. Заради силно сгъстения изказ някои от сонетите звучат като ребуси, много по-трудни за решаване от Шекспировите витиевати аргументи. И всичко това – почти винаги предадено от Сидни с бляскава образност, рима и ритъм.

Не на последно място, трудност беше липсата на български петраркистки дискурс. Налага се преводачът внимателно да подбира от наличното, да доизмисля, да възкресява архаични езикови пластове.

Преводачът е и съавтор – какво си позволихте и какво не в работата върху сонетите на Филип Сидни?

Сидни не оставя много пространства за съчиняване. Ако човек смени някой образ, цялата логика на сонета ще рухне. Опитвала съм се да не си позволявам много, вярвам повече в (и на) невидимия преводач, отколкото в преводача съавтор. По-скоро съм жертвала отделни детайли и образи, за да направя стиха все пак възможен за четене, като компенсаторно съм подсилвала други. Също така се опитвах да не шлагеризирам или фолклоризирам Сидни – такива опасности често дебнат преводното при-свояване на поезия от други епохи.

Какво бихте искали да преведете, а все още не сте?

С радост бих продължила със Сидни и неговата „Защита на поезията“. Много харесвам „Кралицата на феите“ на Спенсър, но това е сложна многогодишна задача. Ако намеря достатъчно кураж, някой ден бих опитала отделни любими части от нея.

А какво предстои да прочетем във ваш превод?

Неотдавна привърших работа върху Спенсъровата сонетна поредица Amoretti, един много красив лирически опус на „принца на поетите“. Предстоят дълги авторедакции и съмнения. В чекмеджето ми от години стои „Парижкото клане“ на Марлоу, което още не е претърпяло този процес. Надявам се в крайна сметка някой ден и двата текста да видят бял свят.

И накрая един по-общ въпрос: какво е мястото на литературата в днешния свят?

В момента сякаш постчовешки маргинално, но едва ли ще остане такова. Направени сме, ако перифразираме Шекспир, от текстове и колкото повече се вглеждаме в тях, толкова по-добре разбираме и себе си, и света, в който живеем.

Евгения Начева-Панчева е професор по английска литература – Средновековие и Ренесанс, в СУ „Св. Климент Охридски“. Докторската ѝ дисертация в Лондонския университет е на тема: „Шекспировите защити на изкуството: Ренесанс, Маниеризъм, Барок“. Авторка е на колективния учебник „Теория на литературата: От Платон до постмодернизма“, написан в съавторство с Амелия Личева и Миряна Янакиева (2005). Дългогодишна преводачка – на Едгар Алън По, Кристофър Марлоу, поезията на Уилям Шекспир, английската ренесансова поетеса Емилия Ланиър, както и на „Похищението на къдрицата“ от Алекзандър Поуп. През 2017 г. представя за първи път на българската публика поезията на Джонатан Суифт.