Култура / Брой 2 (2951), Октомври 2018

Режисьор философ, балканец, който учи студентите от Нюйоркския университет на кино, познат най-вече с филма си „Преди дъжда“ (1994), за него получава номинация за Оскар и е носител на Златен лъв. Македонецът Милчо Манчевски подготвя новия си филм „Върба“, който ще разказва две и половина любовни истории, разположени в четири века. Снимките на шестия му пълнометражен филм са тази есен в Македония. През март Манчевски беше гост на София Филм Фест, за да представи последния си филм „Бикини Муун“, който обиколи фестивали на четири континента от Сао Пауло до Шанхай, за да разкаже една история за търсенето на топлина, близост, щастие.

С какво започва първоначалният ви подход към един нов филм – с история, герой, чувство или послание?

Две неща – първото се отнася до формата на филма. Може да е цикличен или фрагментарен разказ, може да е псевдодокументален филм. Така че първо започвам с формата и после продължавам с историята, и като казвам история – имам предвид сюжета. Те се появяват почти едновременно. Никога не мисля за посланието. То се развива, докато работиш по филма, и важните неща излизат наяве. Мисля, че ако започна с послание, това би било пропаганда. Героите се оформят в процеса на работа, докато пиша. Най-често когато вече имам идеята, нахвърлям пет страници кратък разказ и го оставям да отлежи дълго време, като постоянно добавям неща, но не пиша нищо.

Например хрумват ми малки идеи, докато говоря с приятели, и това продължава около година-година и половина. Щом идеята е готова, сядам и пиша първата чернова. Това ми отнема само около две седмици и е най-забавният период, защото, пишейки, изненадвам сам себе си. Понякога се появяват неща, които не съм планирал.

Тоест при вас първо са идеите и структурата, а не образите?

Да. Първо е филмовата форма, която директно се отнася към структурата, и впоследствие – сюжетът. Образите идват доста по-късно.

Какво усещане искахте да има „Бикини Муун“ и различава ли се то от крайния резултат?

По принцип усещането на филма идва сравнително рано. В „Бикини Муун“ исках да има усещане за безпокойство и неудобство. Усещане, което отразява състоянието на героинята, и това да бъде израз на идеята, че ние никога не знаем истината. Особено днес неприкосновеността на личния живот е постоянно нападана. Мисля, че това усещане е постигнато. Част от начина ми на работа е по интуиция, така че не е просто да си кажа, че искам да пресъздам определено чувство. Развивам това, докато работя – всяко решение, всяка среща с човек, актьор, оператор или локация ме подканя да оформя усещането.

Моделът на филмовия разказ, без да го защитавам или оправдавам, е моделът на романа от XIX век – линейно разказване с начало, среда и край, с някаква развръзка накрая, главни и второстепенни персонажи. Искам да кажа две неща – първо, не трябва да забравяме, че има кино, което не се занимава с разказа – авангардното и лирическото кино, една част е напълно абстрактна, друга – абсолютно концептуална – Стан Брекидж, Майкъл Сноу, Брус Конър и т.н. Второ, дори когато се занимавам с наративна структура, и като зрител, и като режисьор се вълнувам повече от иновативни подходи. Писането за мен е най-лесната и приятна част, в която имаш пълната свобода, защото си само ти и въображението ти. Когато режисираш, си зависим от материалния свят – от технологиите, от парите и от другите хора.

Как бихме могли да се справим с тази липса на интимност?

Трудно, защото това е атака към същината ни. Ние всички се борим по различни начини и да направя този филм, е един от тях – опит да разбера как. Направихме доста психологически проучвания с хора, които имат сходни психични проблеми като тези на Бикини – биполярни разстройства, посттравматичен стрес, сексуални травми и т.н. Моят съсценарист Уил Розентал е бил социален работник и все още е психолог. Кондола Рашад (в ролята на Бикини Муун, б.р.) направи доста проучвания. Филмът е базиран на съществуващо познание.

Един от най-големите ни проблеми е неспособността ни да се свързваме един с друг. Какво мислите за това?

Бих цитирал две песни: All You Need Is Love („Всичко, от което имаш нужда, е любов“) и Can’t Get No Satisfaction („Не мога да получа удовлетворение“).

Ако трябва да цитираме Бикини Муун: „Как знаеш, че нещо, което изглежда реално, не е такова?“.

Просто минаваш през живота и се опитваш да си честен, разчиташ на откровеността и преживяванията си, на вълнението към нещата. И в крайна сметка, както се казва и във филма – няма значение дали е реално, или не. Това, което наистина има значение, е отношението.

Отношението обаче често е свързано с илюзиите – тема, която присъства във всичките ви филми. А илюзиите са свързани със страховете…

Точно там е въпросът – не е задължително илюзиите да са свързани със страховете. Учиш се да обичаш илюзиите си, вместо да се страхуваш от тях. Някои хора се страхуват от илюзиите, страхуват се и от реалността. Но има и други, които не се страхуват нито от едното, нито от другото. Бикини е една от тях.

Често се занимаваме повече със смъртта, отколкото с живота. Как жизнеутвърждаващите сили могат да победят саморазрушителните?

Ако искаш да се предадеш на умирането, можеш да го направиш, но това е жалко. Загуба е. Имаме толкова ценен дар – да живеем и изживяваме живота, докато се случва. А той е хубав, ако можем да го възприемаме осъзнато и се научим да го правим с радост вместо със страх.

Какви са вашите страхове в киното и в живота?

Може би като тези на всички останали – желанието да бъдеш разбран и добре приет, но в същото време не съм склонен да правя компромиси, за да получа това.

Тогава защо продължавате да правите филми, предвид неблагоприятната среда за киното, което припознавате?

Знаете ли защо? Защото вече започнах. Малко съм мързелив, за да променям посоката, и затова продължавам. Иска ми се да имам смелостта да правя нещо друго – да съм учен или археолог.

А има ли нещо, което бихте искали да постигнете в киното, а все още не сте?

Не. Напълно съм щастлив. Правя филмите, които искам, гордея се с тях 20 години по-късно, те намират своята публика. Голяма битка е да свържеш филмите със зрителите, но това е цената да правиш лично изкуство, така че съм доволен.

Да имам ден, в който ще срещна приятели или нови хора, ще взема нещо за четене и ще отида на ново място – всичко това ме кара да продължавам.

Има ли нови филми или режисьори, които харесвате?

Не ги следя много. Предпочитам да чета, да посещавам галерии и да гледам баскетбол. Чета например Лари Макмъртри, Джуно Диас, Джон Ъпдайк, Кърт Вонегът, Ани Пру. Фанатично следя „Ню Йорк Таймс“ и „Ню Йоркър“.

В какво вярвате?

Вярвам в свободата, това е най-важното нещо. Опитвам се да я предам и на другите хора, но я искам и за себе си. Готов съм да се бия за нея. И разбира се – вярвам в любовта.

Въпросите зададе Данислава Делчева

Милчо Манчевски е филмов режисьор и сценарист. Завършил е Философския факултет на Скопския университет със специалност „История на изкуството и археология“. Продължава обучението си в САЩ и през 1983 г. се дипломира във Факултета за филм и фотография към Университета на Южен Илинойс. Автор на повече от шестдесет филма: късометражни, игрални и документални. Сценарист и режисьор на филмите: „Преди дъжда“ (1994), „Прашина“ (2001), „Сенки“ (2007), „Майки“ (2010), „Bikini Moon“ (2017). Филмът му „Преди дъжда“ печели номинация за Оскар за най-добър чуждестранен филм и награда „Златен лъв“ за най-добър филм на Фестивала във Венеция. Подготвя новия си филм „Върба“, който ще разказва две и половина любовни истории, разположени в четири века.