Един ироник на отчаянието. Разговор с Георги Господинов
С писателя Георги Господинов разговаря Катя Атанасова
„Осмелявал съм се да кажа (и съм получавал заслужен отпор), че част от българското неслучване днес е последствие от конкретни неслучили се и премълчавани неща от близкото минало. Някъде Борхес казваше, че само онова, което съм изгубил, ми принадлежи. Неслучилото се и изгубеното – всичко това е част от българската тъга, част от нещата, които продължават да ме интересуват и да пиша за тях.“
Да започнем с нещо актуално – наградите. Имате много, но наскоро получихте две много престижни – полската литературна награда Angelus за „Физика на тъгата“ и италианската Серро за „И всичко стана луна“. Как се отнасяте към наградите, до каква степен ви влияят, с какво помагат и с какво пречат?
Губил съм толкова пъти, със сигурност повече, отколкото съм печелил. И с времето развих един ведър скептицизъм. Преди пет-шест години „Физика на тъгата“ беше финалист на шест големи европейски и американски награди и всеки път печелеше някой друг. Разбира се, важно е на финала дали идваш от голямо или малко издателство, от голям или малък език. На всички шест конкурса това беше първата българска книга, някъде първата източноевропейска. Сигурен съм, че на следващите български писатели ще им бъде малко по-лесно и тепърва ще виждаме книгите им номинирани. Когато губиш, се научаваш и да приемаш загубата достойно, да отидеш при победителя, да го поздравиш, да намериш сили да се усмихнеш и да се върнеш към писането, защото там е смисълът. И още нещо – наградите навън са направени като празник, повечето български са пълни с подозрения и недомлъвки. Странно е, че не се публикуват ясно и почтено журита и мотивация за наградите. Странно е, че наградата не вдига книгата. Помните ли кои са предишните носители на големите ни награди, как това се е отразило на техните книги… Последните години наградите за книгите ми идват предимно от чужбина, което създава известно спокойствие и яснота. За наградата Angelus получих поздравления от много полски писатели, най-напред от Олга Токарчук. С какво помагат или пречат – книгите ти стигат до повече хора, това навън. У нас – губиш приятели.
По повод на Нобеловата награда за литература на Олга Токарчук споделяте наблюденията си за отношението на поляците към присъждането ѝ на полякиня. Освен по-сериозните традиции, какво още прави невъзможно такова отношение към наградата на писател у нас?
Много хубав въпрос. Бях свидетел на отношението на полските читатели, критика, общественост към наградата на Олга Токарчук. Същия ден, когато връчваха наградата Ангелус в родния ѝ Вроцлав, тя се връщаше. Градът беше пълен с очакване, навсякъде имаше нейни портрети, в най-голямата зала за среща с нея се стичаха хиляди хора. Вестниците гърмяха и досега всяка нейна стъпка се следи, с обич и добронамереност, нека кажа. Но това е страна, която има голяма литература и знае как се цени такова нещо. Това е друг тип култура – да се радваш на успеха на другия. Да изпиташ радост от това, че нещо хубаво се е случило на талантлив човек. Представям си, ако Токарчук беше българска писателка. Веднага щяха да се намерят хора, които да кажат как тя е прецакала за години напред други български писатели, как какво пък толкова ѝ харесват, как има десет по-добри от нея, но я лансират… Мисля, че като общност не сме готови за такива награди. Тежко му на онзи, на когото му се случи тук. Но може и да не съм прав, дано не съм, отдавна съм емигрирал, преносно и буквално, от литературната среда, може би нещата с младите, които идват, ще се променят. И дано се променят.
А сега да поговорим за миналото. Българската литературна традиция, като цяло, обича миналото – особено го харесва романът. Освен „улеснението“ да разказваш за по-далечни събития, особено ако те подлежат на митологизации, какво още според вас трябва да отчита литературата, когато се завръща в миналото? Добрите и опасните страни на едно такова „завръщане“?
Много сложен въпрос, който иска дълъг и внимателен отговор, какъвто няма да мога да дам тук. Има близко и далечно минало. Последното не ме интересува толкова. Но точно то е често яхвано, особено в квазигероични и квазипатриотически времeна… Разбира се, когато обръщането към миналото е с талант и просветеност, берекет версин, дето се казва. Но да грабиш от него урбулешката, защото си решил, че това ще се харчи сега, бързо и бездарно, ширпотребно, турил си малко древност, малко мистичавост, малко Орфей, нестинарки и всичко това брандирано като „българщина“ – айде, сбогом. Тук вече не става дума за литература.
Иначе миналото е пълно с истории, всеприсъствено тъкмо днес. Имам слабост към онова близко, биографично близко минало, което още може да бъде изговорено, към двайсети век, който не си е отишъл, такива неща ме занимават.
Във вашата есеистична книга отпреди няколко години – „Невидимите кризи“, разказвате истории или за „неслучилото се“ – нашата 1968 г. например, или за истинския живот през 90-те. За надеждите и загубите – в антологията „Истории от 90-те“. Как се отнасяте към миналото в личен, социален и литературен план днес, през зимата на 2020 г.? Все още ли то би могло да бъде някакъв белег за идентичността ни?
Неслучилото се е същностна част от миналото и изобщо от живота ни. Посветих няколко години, да не ги броя, че ще се окажат много, на събиране на истории, артефакти, на писане за близкото минало. Есето за неслучилата се 1968 г., което е в „Невидимите кризи” и първо излезе във в. „Култура” преди петнайсeтина години, например раздвижи доста гласове, станаха скандали, айде, да кажем, дискусии. Никой не обича да говори за неслучилото се. Но то стои и излъчва своята неслученост. Осмелявал съм се да кажа (и съм получавал заслужен отпор), че част от българското неслучване днес е последствие от конкретни неслучили се и премълчавани неща от близкото минало. Някъде Борхес казваше, че само онова, което съм изгубил, ми принадлежи. Неслучилото се и изгубеното – всичко това е част от българската тъга, част от нещата, които продължават да ме интересуват и да пиша за тях. Да, мисля, че са част от идентичността ни, че ни определят до голяма степен, и затова трябва да се говори по тях.
След миналото да поговорим за бъдещето. Писахте, че нашето бъдеще е „отменено“, че живеем с това усещане. Днес като че ли това е все така вярно. И все пак какво бъдеще си представяте вие – за вас лично, за литературата, за децата ни?
Да, усещането ми е за остър дефицит на бъдеще. Това може би е част от дефицита на смисъл, който преживяваме в последните две десетилетия.
Нещо радикално се е променило в нас и света и ние още не сме успели да разберем какво точно. А май вече не се и опитваме много. Има едно есе в „Невидимите кризи“, което се казва „Ние, от ХХ век“. Продължавам да смятам себе си за човек от този век и се чувствам все по-често като един Гаустин, сбъркал времето си, непринадлежащ е думата.
А бъдещето, което си представям, е това, в което има всекидневие, има следобеди, хора, които стоят на слънце или четат по пейките. Такива прости неща, от които е направен животът всъщност. Не се виждам да подскачам неловко из Луната.
Бихте ли написали история със сюжет в бъдещето?
Тръгнах да казвам „не“ и изведнъж се спрях. Всъщност няколко разказа от книгата „И всичко стана луна“ са вписани в бъдещето. Доста меланхолни разкази, ще призная. Един баща, който отива да умре и се опитва на раздяла да поговори с мъртвия свой баща и със сина си, който се е запилял из друга галактика. По-лесно е да поговориш с мъртвия си баща, отколкото със запилелия се някъде син. Имам и либрето за една опера, която се казва Space Оpera, чиято тема е първата двойка астронавти в полет до Марс. Но това, което ме интересува там, е как двама човека могат да прекарат заедно дълго време в клаустрофобното пространство на една капсула, запратена нейде из Космоса. И дали изобщо сме готови, не технологически, а човешки готови, екзистенциално готови да напуснем Земята. И дали просто няма да пренесем скандалите си в Космоса. Операта беше поставена в Полша преди няколко години, на премиерата присъства и Олга Токарчук, която се вдъхнови и направи на следващата година своята първа опера със същия композитор, в същия театър.
Днес много се говори за кризите в образованието, в отношението към литературата и езика, за загубата на смисъл, на ценностни ориентири. Вие също сте писали за това. Все пак струва ми се, че има за какво да се „заловим“, на какво да се опрем. Вие какво мислите за опорите, за надеждите ни?
Надеждата е направена от нетрайна материя, бързо се разваля. У нас – още по-бързо. Скоро си дадох сметка колко пъти съм писал, включвал съм се в битки с предизвестен край и много малко се е променило. Изтощително е, особено като виждаш как се случват пред очите ти неща, които са вън от здравия разум и здравия вкус. Неща отвъд думите. И въпреки всичко, понеже питате за надеждите, няма да се уморя да говоря за смисъла от това да развиваме вкус и чувствителност. Как? Стъпка по стъпка, дума по дума, от човек на човек. С поведение, с опит за достойнство, с четене. Нека го кажа пак – четящият човек създава вкус, а вкусът е политически важен, най-малкото защото човекът с вкус по-трудно става подлец. И по-трудно се поддава на популизъм и пропаганда. А това вече е спасително важно. Ще дойдат млади хора, които ще ни заставят да се променим, да се видим през техните очи и да се ужасим от себе си.
Да се върнем към днешното с един по-личен въпрос. Пътувате много през последните години. Бяхте на много места, за някои писахте. Ако можете да се върнете поне на едно – кое би било то и защо?
Пътувах по най-хубавия начин, подир книгите си. И в това има особена свобода. Понякога и защото усещах, че тук се превръщам в нещо, което не харесвам, че става тясно и интригантско, че отделям много повече време и нерви не за това, което искам да правя, а то е просто да пиша. Пътуването отваря отново някакви сетива, предизвиква те: други градове и други стаи, други хора, които срещаш – всичко това дава обем и пространство. Дава ти самота, която може да бъде пречистваща. Разбира се, когато се върнеш – защото винаги се връщам, където и да съм – та когато се върнеш, усещаш с кожата си как самотата ти се е увеличила, мястото те е изличило, както може, или нещо се е случило и ти стоиш леко неловко. Но свободата да си независим си струва, не е лесна, но си струва. Бих се връщал на няколко места. На една улица в Бруклин или нейде из следобедите и сокаците на Истанбул и Лисабон.
Литературният свят. Какъв е той във вашите очи днес?
За българския вече не знам, самоотстраних се за добро. Следя каквото мога, говоря с няколко по-млади поети и един-двама приятели. И тукашният литературен свят, а и този навън ми се струва все повече центробежен, в режим на разпад, ентропия. Онова, което преди сто години е бил Париж или Берлин, или Буенос Айрес, пък и София в друг мащаб, вече е безвъзвратно изгубено. И това е част от всеобщата самота, която ни застига.
Има ли българска литературна среда, ако да – как бихте я описали, ако не – причините?
Толкова години при различни обстоятелства съм се стърпявал да не унижа този или онзи, а поводи не е като да съм нямал. Но няма да премълча какво като тенденция ми се струва пагубно за средата, а оттам и за писането ни, защото това са свързани неща. Всяване на страх и разделение, което стеснява и спихва, не дава достатъчно въздух, в който всеки да отстоява своето писане. Тъжно е, че все по-малко си говорим за литература, че все по-малко си говорим изобщо, без недомлъвки, без натрупани обиди и неясни съперничества. Вероятно има много български среди, повечето от тях, струва ми се, нито си говорят, нито се познават.
Каква е отговорността на писателя, какво му е по-трудно, а кое може би по-лесно?
Писателят нито е повече, нито по-малко от всеки друг, така че отговорността му е поравно поделена с всеки един, споделена човешка отговорност. Но по силата на някакво умение (или неумение) с думите, което му е дадено, той може да отваря забравени врати, да ни заведе там, където ни е било страх да надникнем, или да ни каже, че няма страшно, а друг път напротив – че там, където махваме с ръка и отминаваме, стои страшното. Той е този, който с историите си може за малко да отложи края. А най-трудно за писателя е да запази онова, което с приближение можем да наречем поддържане на две взаимоизключващи се неща – безкрайно раним и безкрайно издръжлив на всичко, което има да идва. Защото то първо ще се стовари на неговата глава, той ще го почувства пръв, за да ни го разкаже и ни подготви.
Коя е другата „физика“ освен на тъгата, която ви интересува, над която мислите, която бихте изразили чрез езика, чрез история?
Старите гърци са знаели да боравят с имената и „физика“ ще рече и природа. Природата на всичко ме интересува. Природата на отминаващото, на нетрайното, на остаряването, на оцеляването. Природата на всекидневното възвишено, ако го има. Такива прости неща.
Над какво работите в момента, какво ще прочетем скоро от Георги Господинов?
Довършвам, чета и редактирам третия си роман. Като усетя, че е готов, ще го дам на издателството, с което работя двайсет години. При добро стечение може да се появи още тази пролет. Романът изследва особеното състояние, в което пребиваваме сега, смесването на времена и тревожността пред бъдещето. Развива се в няколко конкретни европейски страни и в България. Това, което се случва у нас и по света, ме кара да побързам.
Познаваме се от близо 20 години. Много неща се промениха, а други останаха. Ако затворите очи и си представите себе си, вашите близки след още двайсет години, какво виждате?
С лявото си око виждам опит за връщане назад, който може да бъде доста опасен, защото никое минало не е невинно. С дясното си око виждам, или ми се ще да видя, как света още го има, въздухът е за дишане, през зимата пада сняг, а през лятото хората се разхождат до късно из улиците и някакви деца търчат наоколо в часа на синята мъгла, по Яворов.
Нещо важно, което ви се иска да споделите, а го пропускаме – винаги пропускаме много в разговорите?
Много е важно да има пропуснато, смълчаване. Разговорът не бива да изчерпва нещата, а само да ги събужда и те да си утихват бавно или да събуждат нови неща, нови размисли. Да оставим така.
Георги Господинов (род. 1968 г.) е автор на книги като „Черешата на един народ“, „Естествен роман“, „И други истории“, „Физика на тъгата“, „Невидимите кризи“, „Всичките наши тела“… Книгите му са публикувани на повече от 25 езика. Получават отзиви в издания като „Ню Йоркър“, „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“, „Либерасион“. Романът му „Физика на тъгата” печели наградата Ангелус за централноевропейска литература. Нобеловата лауреатка Олга Токарчук пише, че този роман е безспорна част от съвременния европейски канон. Чуждата критика го сравнява с писатели като Маркес, Орхан Памук, Милан Кундера и определя „Физика на тъгата“ като българските „Сто години самота“. Книгите му се преподават в университети в Европа, Великобритания, САЩ, Аржентина. Едноименният филм на Теодор Ушев по романа влезе в краткия списък за тазгодишните Оскари. Автор е на повече от 15 книги с поезия, проза, есета, графичен роман, книги за близкото минало, либрето за опера, поставена в Познан, пиеси и сценарии за късометражни филми. През 2018 г. е отличен със стипендията на Нюйоркската обществена библиотека. „Ироник на отчаянието“, го нарича „Нойе Цюрхер Цайтунг“ в специален портрет за него. „Един от най-важните европейски писатели днес“, пише за него аржентинският писател Алберто Мангел.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук