Светкавиците на интелигентността
В памет на Андрей Даниел (1952–2020)
„Картините му са зашеметяващ конгломерат от представи – въздействащи с яркото драматизиране на живописното пространство, с художествените комбинации около тълкуваните предмети, с фотографската фикция на живописта, със смесването на исторически препратки“. Слово, четено на премиерата на книгата на Андрей Даниел „Неща, места, хора“ в Художествената академия на 7 април 2011 г.
Винаги, когато посещавам изложби на Андрей Даниел, имам чувството, че съм обладан от някакъв, бих го нарекъл разкошен магизъм, чиито наелектризирани теми – предизвикателни и впечатляващо стилизирани, са съсредоточени около намерението му да бъде артист и около връзките му, в качеството на артист, с хората, живота и предметите. При това с присъствието на завидна лична култура. И с винаги наложената престижна представа за себе си.
Картините му всеки път, на всяка негова изложба, са зашеметяващ конгломерат от представи – въздействащи с яркото драматизиране на живописното пространство, с художествените комбинации около тълкуваните предмети, с фотографската фикция на живописта, със смесването на исторически препратки; с образи, извикани от паметта, или сцени, видени само от вътрешното око. И с тази си щедрост ни помага да се възхитим на неща, които не познаваме или с които сме привикнали. Дава ни назаем очите си, за да им се насладим.
През 90-те години повечето от художниците се хвърлиха масово в абстрактни импровизации и композиции, мислейки, че по този начин изразяват свободата си, или по-скоро да покажат, че и през тоталитарния режим са били съпричастни към онова, което дълго време за тях е било табу. Андрей не пожела да промени начина си на рисуване, защото смяташе, че е прав в това, което прави. Той винаги е бил човек, потопен в живота.
И се втурна в огромна работа. „Изкуството се нуждае от нещо огромно“, е казал Дидро. А „огромното нещо“ означава да излезеш от нормите. Това протича както на нивото на знанието, където се постигат необикновени синтези, така и в областта на психологията, където можеш да се разровиш и разкрепостиш духа си. Всичко това Андрей, както говорят поредните му изложби, е извършил старателно и последователно в своята живопис. И е стигнал до съзнанието, че трябва, че е време да го обясни. Впрочем, както сам твърди в предговора на книгата си, той го е обяснявал десетки пъти, но устно, което според него „не може да се смята за доказателство“ и затова решава да пропише. Именно там, на хартията, се вписват най-ясно чувствата, там придобива плътност мисълта и проблясват светкавиците на интелигентността, които в тази негова необикновена мемоарна книга (наречена така просто, дори обикновено „Неща, места, хора“) се оказват повече от разточителни.
И веднага след забавния тон на предговора с вмъкнатия каламбур, че даже хора, които не четат, са почнали да пишат, че видите ли, и самият той не е писател, разказаните истории, срещи и спомени с множествата въпроси, плътността на преживяното, причудливите арабески на въображението, аристократичната ирония и внимателното изграждане на монолитния изследователски поглед са приключения на духа, поел пътя към собствената си същност. Особената оптика на писането му наистина удивява. Словото му притежава синтетична способност, присъща на мисълта му.
Още в необичайния спомен за пътуването му до Израел, необичаен, защото става дума за пътуване на шестгодишен хлапак (впрочем аз точно от тази му възраст го познавам), се налагат състояния на интензивна емоционалност. Впечатлителен хлапак, върху когото се стоварва „водопад от цивилизационни и природни чудеса“, предстои му да живее „в един огромен и безкрайно интересен свят“. Този спомен не е случаен, защото е първичното пробуждане в него на фантазьора, тоест неизменната прелюдия към осъществяването му като художник. И по-нататък младежките му приключения из Полша, където авангардните настроения през онези мракобесни години бяха достигнали до най-висок праг на възбудимост. Вълнуващият разказ за изложбата му в Лондон, еуфоричните гледки, които го обгръщат отвсякъде като „огромни колажни композиции“, в пътните му бележки из Индия, Египет и Истанбул, смирените преклонения пред знаменитите му кумири Вера Недкова и Иван Ненов и великолепните миниатюри в края на книгата са нещо като прекосяване на себе си, като вик на личността на кръстопът сред масовата психодрама на това наше прокълнато време. В тази книга словото запазва правата си, ала картините неизбежно го преследват и двете повече не могат да се разделят, или по-точно се превръщат в транспозиция на едното в другото.
До този момент Андрей много е търсил и протестирал, отричал и открил. Сега иска да узнае и сподели наученото. Какво е това – облог или равносметка? Това тръгване към вътрешния свят, за да достигне до вътрешния свят на съзнанието и мечтата! Всичко е толкова съблазнително в тази книга. И ти става толкова хубаво, че един голям художник е таил в себе си и един надарен писател!
Андрей Даниел (1952–2020) е роден в Русе. Син е на големия театрален режисьор Леон Даниел. Завършил е Художествената академия в София, където от 1992 г. е доцент, а от 1998 г. – професор по живопис. Има над 100 участия в представителни изложби на българското изкуство в страната и зад граница, както и над 50 публикации. Автор на книгата „Неща, места и хора“, 2011 г.). Негови творби са притежание на НХГ, СГХГ, художествени галерии в страната, държавни и частни колекции в Швейцария, Холандия, Италия, Финландия, Израел, Испания, Франция, Англия, САЩ, Германия, Канада, Южна Корея и др. Автор е и на четири стенописа във Варна, на няколко сценографски проекта в различни театри в София. През 1996 г. е куратор на изложбата „Български еврейски художници“ под егидата на Еврейския музей във Виена. През 1994 и 1995 г. води магистърски клас по живопис в Сеул.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук