Син на книгите си. Разговор с Ерик-Еманюел Шмит
Анелия Янева разговаря с Ерик-Еманюел Шмит
„Толкова си по-силен, когато имаш вяра. Ще ми се да можех да заразявам със своята вяра, но това е невъзможно, защото не бих могъл да дам доказателство, а само да свидетелствам.“
В живота на Ерик-Еманюел Шмит има два преломни момента, които предрешават по-нататъшния му път. Първият е, когато 16-годишен гледа на сцената Жан Маре в „Сирано дьо Бержерак“ и подобно на Сирано, решава да „заеме красноречието си“ на театъра. Оттогава му е неизменно верен. Даже прозата му съдържа в себе си толкова театрална енергия, че много от неговите литературни произведения имат и сценична реализация. У нас това са „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“ и „Оскар и розовата дама“ (от „Цикъл на невидимото“, обединяващ притчи, посветени на различните религии). Тези две истории сами по себе си могат да се превърнат в религия. Защото са човечни. Защото в тях има нежност, топлина, тъга и хумор. В родната му Франция се играе „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“. В този спектакъл Шмит излиза на парижка сцена в ролята и на актьор: като разказвача и в образа на г-жа Пилинска. Книгите и пиесите му са философски притчи, в които се говори за религия, за любов и смърт, за любимия му философ Дидро, за Фройд или за Бог. Убеден е, че публиката може да бъде спечелена много по-лесно, ако я разсмееш. Той не си позволява да демонстрира високомерно своята начетеност (учи пиано от 9-годишен, получава стабилна музикална подготовка в Лионската консерватория, завършва престижното училище Ecole Normale Superieure). Шмит е сериозен автор, който обаче гледа несериозно на себе си. И умее да говори просто и достъпно за сложни неща. Затова си е спечелил прозвището популярен философ. А най-невероятното е, че е фаворит както на публиката, така и на критиците.
Вторият преломен момент го превръща от атеист във вярващ човек. „През февруари 1989 г. прекосих пустинята Хогар с група от десет души, здравословно и спортно пътуване. (…) Случи се онова, което без съмнение съм търсил – изгубих се. В 7 часа вечерта се стъмни, излезе вятър, студ завладя пространството и се озовах сам, на няколкостотин километра от най-близкото село, без вода и храна, изоставен на тревогата, обречен на скорошна смърт и лешоядите. Легнах под небето, което ми подаваше огромни колкото ябълки звезди. Вместо да изпадна в паника, аз изпитах обратното на страха – почувствах доверие. През онази огнена нощ имах мистично преживяване, среща с един възвишен Бог, който ме успокояваше, учеше ме и ми вдъхваше сила, каквато не можех да имам в себе си. На сутринта като следа, подобна на отпечатък в най-интимната моя глъбина, се беше появила вярата.“
Сигурно една религия е в най-чист вид, когато преминава през някое дете. То не я приема с разума, а със сърцето си, отсявайки инстинктивно доброто и мъдрото от наслояваните през вековете догми. Може би затова Шмит решава да разкаже по една притча за християнството („Оскар и розовата дама“) и исляма („Г-н Ибрахим…“), като ги преплете със съдбата на две момчета.
„Родителите ми ме кръстиха за пред хората, иначе са атеисти, но когато станах на единадесет, ме пратиха в неделно училище, защото било важно за мен да познавам Светото писание.“ Там за първи път среща възрастен – отец Понс, уважаващ неговото мнение. Вторият такъв наставник е г-жа Пилинска. „Нейните часове по музика всъщност бяха житейски уроци. Тя ме научи да чувам тишината, да бъда вдълбочен. Не успя да ме научи добре да свиря Шопен, но ме научи да пиша като Шопен – ще рече да търся съкровеното, да търся интимното. За мен писателят е шепот. Както музиката на Шопен е съкровена, така и най-красивите текстове не са в силните тонове, а обратно – в тихите тонове. Когато дойде ред двамата с г-жа Пилинска да се разделим, тя ми каза: „Вие свирите прекрасно Шопен, но не на пиано“.
Третото, белязало живота на Шмит, е една личност – философът Дьони Дидро, на когото е посветена пиесата му „Развратникът“ (сега тя живее втори живот в репертоара на театър „София“ след спектакъла на Здравко Митков през 2000 г.). Шмит, който е удостоен с най-високата степен за преподавател по философия – agrégation, и става доктор на науките с дисертацията „Дидро и метафизиката“ (по-късно публикувана под заглавието „Дидро и философията на съблазняването“), нарича този философ свой кумир и учител.
В навечерието на 60-годишния си юбилей (28 март) Ерик-Еманюел Шмит дойде в София, за да почете 70-годишнината на Мариус Донкин и да излезе на сцената заедно с него в поредното представление на „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“, което вече 16 години е в репертоара на Народния театър.
Днес Шмит е сред петнадесетте най-четени автори в света. Наричат го Дидро на ХХI в. Той и досега продължава да твърди, че театърът е с много по-благородно потекло дори от литературата. И че киното не обича думите, а още по-малко Словото. Въпреки че написа киносценарии по пиесата си „Развратникът“ (с Венсан Перес и Фани Ардан в ненадминат дует) и книгата си „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“ (с Омар Шариф в ролята на стария арабин), Ерик-Еманюел Шмит продължава да гледа скептично към големия екран.
Твърдите, че театърът не имитира, а коригира живота. Как той коригира вашия живот?
Всяка пиеса, която съм написал, е един вид приключение. Начин да изследвам сложната природа на чувствата, на емоциите, на взаимоотношенията между хората, даже сложната материя на мисълта. Имам пиеса за вярата и атеизма; пиеса, дискутираща идеята за смъртта, писал съм и пиеси на философска тематика. И всеки път това не е начин да кажа аз какво мисля, а да открия, да разбера онова, което виждам. Ако във всекидневието ми зададете въпрос за политика или философия, не бих могъл да ви отговоря по категоричен начин. Но взема ли писалката, всичко си идва на мястото и вече не е така проблематично. Единственият начин да мисля е чрез писането. С всяка нова пиеса или роман ставам все по-зрял, все по-голям, все по-висок, ако щете (смее се). Аз съм син на книгите си, не техен баща.
Кое според вас е най-характерното за френската драматургия, по какво е разпознаваема от пръв поглед?
Според мен основното за френската драматургия е, че тя вярва в глагола, в думата, в дълбочината. За английския театър например е по-характерно това, което не се казва, мълчанието. Затова бихме могли да кажем, че английският театър е по-скоро театър на мълчанията, докато френският е театър на думите. И тук не става въпрос само за драматургични техники, а за философия. За френската драматургия е характерно това, че се опитва да разбере света, да проникне в човека, да разплете загадката на живота. Може да се каже, че френският театър е дворцов театър: той се заражда в кралския двор, във Версай, а там е много важно в какъв език е облечен. Ето защо е по-скоро литературен. Според англичаните и американците моите пиеси са too wordy – твърде многословни. Това ме подсеща за оня аристократ, който навремето казал на Моцарт: „Прекалено много ноти има при вас“.
Списание „Телерама“ ви определя като разказвач хамелеон. Това може ли да се каже и за вашата личност?
Мисля, че поведението на хамелеона за един писател е доста подходяща философия. Не в това да се криеш, а да станеш Другия. Докато пиша, аз мога да се превърна в дете, в жена, да бъда на 60 години, когато съм все още на 30, и да стана трийсетгодишен, когато съм вече на шейсет. Според мен това, което ме определя най-добре, е моето любопитство. Аз съм любопитен да откривам нови и нови неща. Вярно е това, което казвате: аз пиша пиеси, пиша романи и новели, снимам филми, бил съм коментатор и на олимпийските игри през 2016 т., автор съм на либрета за музикални произведения. Правя всичко това, защото се страхувам. За мен това е много важно качество и аз продължавам да се страхувам. Ето например страхувам се от вечерта, която предстои, защото в един момент ще трябва да изляза заедно с Мариус на сцената. Но пък и колко съм щастлив, че ме е страх! А когато престана да се страхувам, това ще е краят. Страхът – независимо дали е породен от природата около нас, от Бог, от някой друг човек, или чиста случайност – ни е даден, за да можем да мобилизираме всичките си сили, без значение дали ще ги впрегнем в това да избягаме от нещо, или да му се опълчим.
Необходимо ли е да се изправиш пред смъртта, за да откриеш Бог и вярата?
Това, което е необходимо, е да изгубиш контрол. Понякога става посредством страха – страх от смъртта, страх пред опасността. Но пък отвъд страха от опасността винаги стои страхът от смъртта. Когато ми беше дадена вярата, аз наистина се намирах в опасност – бях се изгубил. Не само в географския смисъл, бях изгубил контрол.
Над живота си.
Точно така. Изгубил бях контрол над живота си, над чувствата си, над своите мисли. И точно поради това бях открит за нещо друго, защото вече не бях техен повелител, както дотогава. Ето защо според мен понякога е важно да престанеш да владееш, да спреш да си въобразяваш, че ти си господарят. Защото наистина не си.
По-лесно ли ви е сега, когато в живота ви го има Бог?
О, да! Толкова си по-силен, когато имаш вяра. Ще ми се да можех да заразявам със своята вяра, но това е невъзможно, защото не бих могъл да дам доказателство, а само да свидетелствам. Не знам дали съм най-подходящият човек за това, защото съм атеист по рождение, по образование, по свое собствено желание, ако щете. Докторатът ми по философия е върху Дидро, а той е сред великите атеисти. Един от преподавателите ми беше Жак Дерида, също изтъкнат атеист. Така че не съм аз най-подходящият за подобно откровение. Това откровение обаче беше революционно за мен. След него започнах начисто. С нови думи, с нови усещания, от нови източници и извори.
А каква е философията на съблазняването и усвоихте ли я от вашия кумир Дьони Дидро?
Дидро твърди, че е бил прелъстен от философията като от жена – такова поетично сравнение прави. То е като да следваш някоя жена в желанието си да разкриеш нейната тайна. За него двете са били едно и също. Тази негова теория ми допадна – идеята да си отворен за някоя идея. Понякога това е просто флирт и приключва много бързо. Друг път е нещо повече, а понякога дори свършва с брак. Това не е като да притежаваш истината, да имаш ексклузивни права върху нея, като Доналд Тръмп например, който в своите очи винаги е прав. То е понякога да имаш съмнения, непрекъснато да си задаваш въпроси и всичко и наново да преосмисляш.
Което е великолепно илюстрирано в пиесата ви „Развратникът“. А какво е усещането да седиш на кресло № 33 на Белгийската кралска академия за френски език и литература?
Огромна чест. Защото в тази академия не кандидатстваш, а те посочват и те канят. Когато ме поканиха, от Академията ми отредиха изключително почетно място, което преди това са заемали Колет, Жан Кокто…
Виждате ли, когато човек работи с думите, той непрекъснато се измъчва от съмнения дали е толкова добър, колкото би искал да бъде. Случва се да го сполетят черни нощи, понякога и черни дни заради тия съмнения. И дори когато те споходи успехът, пак не си уверен. Даже когато получаваш признание и награди, пак не си сигурен.
Ами тези хора, които чакаха търпеливо часове наред в Народния театър, за да получат автограф и да разменят няколко думи с вас – те не са ли достатъчно убедително доказателство за умението ви да боравите с думите?
О, да, категорично. Това признание за мен се равнява на кресло № 33. И въпреки това продължавам да се съмнявам в себе си. Но гледам да не го мисля и всеки път се старая да дам най-доброто. Това е основното. Никога не съм чел книгите на Ерик-Еманюел Шмит, защото аз съм ги писал, така че нямам представа какъв може да е ефектът им върху човек, но въпреки това продължавам – това ми е работата.
Има ли някакви табута във вашия живот и в писането ви?
В живота ми – да, в писането – не (натъртва го). Чрез писането мога да изследвам природата на същински чудовища, какъвто е Адолф Хитлер например. В живота си гледам да избягвам определени хора и определен тип поведение. В книгите си обаче мога да ги анализирам. И не бих могъл да заклеймя категорично злото. Всички знаем какво е зло, но нека се замислим как се е породило то, откъде е тръгнало. Сигурни ли сте, че самите вие бихте могли да се опазите от него? Докато пишех книгата си за Хитлер, установих, че е много лесно да станеш нацист, да станеш втори Хитлер дори. Във всеки от нас дреме потенциалът да се превърне във фитил на злото и трябва много да внимаваме това да не се случи. Трябва да призная, че това не е особено успокояващо откритие.
В книгите ми доста често става дума за табута. Даже в една от най-успешните – „Оскар и розовата дама“ – има двойно табу: първо, нелечимата болест на дете, и второ, смъртта на дете. Написах я по много лична и съкровена причина. Когато я изпратих на издателя, си казах: „Божичко, никой няма да иска да прочете такава книга“. Но въпреки това я написах. И то именно защото е табу. И е нещо, за което трябва да се пише.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук