Култура / Брой 2 (2951), Октомври 2018

Когато през 2001 г. става ясно, че носител на Нобеловата награда за литература за годината е Видиадхар Сураджпрасад Найпол, той казва, че това е голяма награда за Англия, страната, в която живее (Уилтшир), както и за Индия, родината на предците му. Към тези признания обаче би трябвало да бъдем доста недоверчиви. Ако в случая с Англия роденият в Тринидад и Тобаго британски писател намира място, което може да нарича дом, място, където е получил образованието си (Оксфорд), а и е посветен в рицарство от кралицата (1990 г.), то „родината на предците“ съвсем не е обект на умилителна фамилна преданост и на утвърждаване на митовете за класическото ѝ минало. Напротив – в книгите, които пише за нея през 60-те, тя е „страна на мрака“„чуждата родина Индия“, „една ранена култура“. Отношението на Найпол към Индия е нееднозначно, води дори до обвинения като отправеното му от Салман Рушди – в хиндуистки национализъм.

Независимо от признанията в любов към „новата родина“ Англия („Загадката на пристигането“) и там Найпол се чувства емигрант. В текстовете му могат да се открият множество критики и съмнения в ценностите на някогашния „колониален господар“, оставил в „постколониална бездомност“ земите, които са му принадлежали. В романа, който наистина му носи известност, „Дом за мистър Бисвас“, роман, чийто прототип е баща му, Найпол изследва в дълбочина колониалното съзнание, това чувство за „безполезност“, за „безпокойство“, което ще откриваме и в други негови романи, както и в „Завой на реката“.

Онова, което със сигурност може да се открие във всички, е чувството за бездомност. Чужденец, който търси дома – безвъзвратно изгубен, присъстващ само във въображението и желанието.

В. С. Найпол е безспорно един от най-почитаните британски писатели, носител на „Букър“ (1971 г., за „В свободна страна“) и „Т. С. Елиът“ за цялостно творчество (1986 г.). Напуска Тринидад през 1950 г. със стипендия за Оксфорд. След като получава бакалавърска степен по хуманитарни науки, започва да пише, да пътува, посещава Африка, Азия, Америка, сътрудничи на Би Би Си.

Определян като автор, непринадлежащ към определена територия, отнасящ се противоречиво към „родините“ си, Найпол винаги ще бъде свързан в писането си с Тринидад. Ще сравнява с това място, което възприема като чуждо и маргинално, изостанало и западнало, място без памет (за разлика от Индия и Англия). По-късно американският писател и пътешественик Пол Теру (у нас са публикувани книгите му „Стълбовете на Херкулес“, „С призрачния влак през Ориента“, „Брегът на москитите“, „Улица „Полумесец“ и др.), дългогодишен приятел, а после неприятел на Найпол, с когото се запознават в Уганда през 1966 и след трийсетгодишно приятелство прекратяват отношенията си, ще напише: „Трябваше ми много време, за да разбера, че Видиа изобщо не беше станал англичанин, дори не се беше поангличанил; той си е истински индиец – съзнаващ кастите, расите...“. Все пак накрая двамата – Теру и Найпол, се помиряват. Йън Макюън ги среща през 2011 г. в Уелс, а през 2018 г., преди смъртта на Найпол, на фестивал в Индия двамата публично се ръкуват.

Като личност В. С. Найпол е приеман твърде нееднозначно. Странен, доста чудат (мразел цветя, деца, лоша храна, вино), често непредвидим в постъпките си, надменен, със самочувствие, дори груб, с лекота приключва близости и приятелства – случаят с Теру. Отношението на колегите му писатели към неговите убеждения и идеи, към писането му също е твърде противоречиво. Осъждан също е радикалният антиислямизъм на Найпол (който смята исляма за арабска религия по произход), заради което Едуард Саид ще му припише „налудничав антагонизъм спрямо исляма“. Но пък Найпол категорично заявява, че „Ислямска държава” е най-голямата заплаха за съвременния свят от Третия райх насам.

Каквито и да са били демоните у сър Найпол, каквито и обвинения в политическа некоректност да е получил, той е писател от световна величина, намерил е своя автентичен глас, надградил е романа като жанр и е създал творчество, което следващите поколения ще четат.

В Нобеловата си лекция той казва: „Всичко за мен е в книгите ми... Може да се каже, че всяка моя последна книга съдържа всички останали“.

„Завой на реката“ излиза през 1979 г. У нас тя е публикувана едва сега от „Колибри“, преводът е на Надежда Розова. Разказът се води от Салим, етнически индийски мюсюлманин, притежател на магазин в малък неназован град във вътрешността на също тъй неназована африканска държава. Той търгува с местните хора, като ги снабдява с това, от което имат нужда – домакински съдове, хартия и моливи за писане, саксии. Скоро в града пристига и младеж (местните започват да го наричат Мети от метис, иначе името му е Али), който е от семейството на роби, работели за фамилията на Салим, и става негов помощник. Салим поема грижата и за Фердинанд, син на африканка, която смятат за магьосница и с която той търгува. Фердинанд започва да учи в местния лицей, ръководен от белгийски свещеник. Постепенно животът придобива по-нормални измерения, хората се справят с хаоса и разрушенията, съпътствали извоюването на независимостта на държавата. Навсякъде могат да се видят портретите на президента. Скоро пристига и Индар, приятел от детинство на Салим, който го запознава с историка Реймънд, предишен съветник на президента, но вече извън властта, и съпругата му Ивет. Те живеят в новосъздадена Зона – място по европейски образец, отговарящо на визията на „големия човек” за бъдещето на страната. Несъгласните с такова бъдеще създават Освободителна армия, целяща завръщане към живот по законите на предците. Салим пътува до Англия, там се среща с човека, който навремето му е продал магазина, и се сгодява за дъщеря му. При завръщането си в Африка разбира, че президентът има нова радикална програма – „отнемане на всичко от всички”, национализация, а магазинът има нов собственик, „държавен попечител”. Скритите за черни дни четири слонски бивни са открити поради предателството на Мети, а Салим е пратен в затвора. Освободен от Фердинанд, момчето, за което е поел да се грижи и което се е завърнало от столицата като комисар, Салим успява да се качи на последния параход, който отплава…

Така разказана, историята на индийския младеж, избрал да живее в града близо до „завоя на реката”, може би ще изглежда като история за търсенето на дом и за събитията в една страна след извоюваната независимост. История, придружена от още няколко лични истории, вплетени в по-голямата. Неслучайно „Завой на реката“ е сравнявана със „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад. Обвиненията пък са най-вече в неспособността на писателя да изследва в дълбочина постколониалните общества. Може би заради песимизма си, насочен към възможността за излизане от този живот, от този ад, „в който всичко е изгубило смисъл“, от липсата на убежище и чувството за безпомощност, безполезност и безопасност.

Може да се каже, че „Завой на реката“ е роман и за психологическите и морални травми на човека в един постколониален свят. За човека – чужденец и в себе си, затова и непрестанно безпокоен, предпазлив, тревожен… За проблема с миналото – как да се справиш с него, с тази „градина, която тъпчеш ли, тъпчеш“. За безизходността там, където не че „няма редно и нередно, няма редно“.

Без преувеличение може да се каже, че Найпол е наистина брилянтен писател в способността да вгради в една история и други, които да я уплътнят и да ѝ дадат дълбочина, да изследва човешки проблеми, да размишлява за политика и религия, да е лично ангажиран и същевременно обективно отстранен. „Завой на реката“ е и роман, в който писането ще е и търсене на отговор на необходимостта на самия автор да тълкува и анализира в психологически и символен смисъл чувството за бездомност. Една книга, която за българските читатели ще е и сбогуване с големия писател.