Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

110 години от рождението на Маргарита Милиджийска

Признавам чистосърдечно, че доскоро не знаех нищо за Маргарита Милиджийска (1910–2001) – художничка, която по различни причини дълги години е стояла встрани от талвега на изобразителното изкуство в България. Пропуснал съм самостоятелните ѝ изложби през 1984 г. в тогавашната, отдавна закрита галерия на бул. „Руски“ 6 и през 1999 г. във все още съществуващото изложбено пространство на „Шипка“ 6.

За щастие галерия „Лоранъ“, която освен всичко друго се специализира предимно в издирването, събирането и популяризирането на непознати или малко известни страници от нашето художествено наследство (живопис, скулптура и графика), устрои неголяма, но обхватна експозиция на тази авторка, която заслужава нашето внимание. Лаврен Петров очевидно е галерист с особен усет и с определен афинитет към откривателство.

От чудесния каталог към изложбата научавам, че Маргарита Милиджийска, завършила живопис в Художествената академия при проф. Никола Маринов, дълги години е преподавала руски език в същата академия. Приета за член на СБХ през 1946 г., тя е изключена от Съюза през 1957 г. В ония времена както актът на приемане („инициация“), така и особено изключването (своеобразен „остракизъм“) представляват събития, натоварени със значителен символичен смисъл и най-важното – носещи определени напълно реални последици за личността, някои от които със съдбоносен характер. Изключването тогава (в частност) форсирано води до лишаване от работа, от възможности за социализация на художническата продукция, от достъп до материали.

Тези факти, по всичко изглежда, определят маргинализацията на една художничка, която при друго стечение на обстоятелствата вероятно би се радвала на значително по-голямо внимание както от страна на художествената критика, така и сред зрителите.

Изложбата има характер на „представителна извадка“ и съдържа картини на Маргарита Милиджийска, нарисувани от края 30–40-те докъм 70-те години на ХХ в. По отношение на предпочитаните сюжети и мотиви те се разполагат, най-общо казано, в руслото на конвенционалната жанрова система (натюрморти, портрети, еднофигурни и двуфигурни композиции). В същото време обаче живописната трактовка, самата „цветопластика“ (позволявам си този израз, тъй като стилистичният почерк на художничката е разгърнат в разнообразни комбинации от тонални „маси“, постигнати със суха и полусуха четка, както и с релефна фактура) акцентират и извикват на преден план не толкова жанровите определености сами по себе си, а по-скоро експресивното и високо емоционално претворяване на съответния сюжет или мотив.

Ето защо живописта на Маргарита Милиджийска е изградена от сложни напластявания на живописната субстанция, дифузни и активно взаимосвързани предмети и фигури, оформени приблизително без ясни и дефинитивни контури. Ако се опитаме да разположим нейния персонален стил по скалата на Хайнрих Вьолфлин „пластично – живописно“, картините ѝ клонят към крайната степен, към полюсните отметки на „живописното“ начало.

И тази изложба, както и редица други, които преминаха през галерия „Лоранъ“, значително обогатяват и „наместват“ нашите познания за изкуството в България през миналото столетие, към изследването на което все още продължаваме да сме в дълг.