Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

Разговор с Жак Жюлиар и Мишел Винок

Има ли специфична мисия на интелектуалеца и коя е тя? В какво е разликата между интелектуалеца и експерта или между журналистите и интелектуалците? Какво е „френското правило“ или „френското изключение“ с оглед на „ангажираността на интелектуалците“ от делото Драйфус насам? Емблематична дискусия от специалния брой на сп. „Еспри“, n 262, посветен на „величието и падението на интелектуалния живот“ във Франция

Мнозина смятат, че с ХХ в. си отиде и времето на големите интелектуалци като Жан-Пол Сартр и Реймон Арон? Какво се случва с интелектуалците днес? Може ли да се издаде смъртен акт на интелектуалеца… и да се пристъпи към аутопсията?

Жак Жюлиар: Струва ми се, че трябва да се върнем към периодизацията, предполагаща, че съществува златен век на интелектуалците. В нея има предистория, доминирана от фигурата на Волтер, междинен период, съответстващ на XIX в., както и златен век – от делото „Драйфус“ до смъртта на Сартр (1980 г.). Обикновено определят този златен век като периода на „ангажираността“. Което според мен е абсурдно, защото модерното понятие за интелектуалеца винаги почива върху ангажираността. Не говоря за интелектуалеца в общия смисъл на думата, още Реймон Арон показа в „Опиумът на интелектуалците“, че всяко общество създава такива, нуждаейки се от грамотни хора, свещеници, експерти… Не можем да откъснем интелектуалеца от ангажираността, когато мислим за Юго, Ламартин, Шатобриан, Токвил…

Периодът, който свършва около 1980 г., не е златен век, а е една скоба. Ангажираността в този период означава преди всичко ангажираност към една партия. И в това е неговата особеност. Въпросът за ангажираността се поставяше по този начин от руската революция до рухването на надеждите в комунизма. Провалът на партийната ангажираност върна интелектуалеца към традиционната му функция, която е в защита на правата на човека. Волтер се сражава тъкмо за тези права. Така че това не е някаква измислица на „новите философи“.

Ако илюзията за изчезването на интелектуалеца съществува, то е поради нещо съвсем друго: интелектуалците от периода на ангажираността бяха и големи писатели. Имаше и смесване между отзвука от тяхното творчество като писатели с ефикасността на делото им като интелектуалци. От сюрреалистите до екзистенциалистите не липсваха големи имена в републиката на духа. Днес никой интелектуалец не играе особена роля в тази република. Напротив, обозначават като интелектуалци автори, пожертвали творчеството си заради функцията си на интелектуалец. Да обобщим: интелектуалецът от миналото прехвърляше компетенции и авторитет от своето творчество (литературно, философско, художествено) към областта на политиката, докато съвременният интелектуалец се разполага най-вече в политическото поле; творчеството му е само отправна точка, претекст, маркер. Ако „новите философи“ трябва да останат в историята, то ще е заради битката им за правата на човека, а не заради доста скромното им творчество. Усещането за края на интелектуалеца идва по-скоро от констатацията, че никой от тях няма литературното или художествено значение на сюрреалистите или екзистенциалистите.

Искам да припомня, че дори Сартр нямаше почти никакво влияние върху политиката на своето време. Не говоря за интелектуалния дебат, където ролята му беше огромна. Ала каква бе ефикасността му като ангажиран интелектуалец, включително за войната в Алжир? Не говоря дори за ангажирането му в полза на комунистическата партия, което бе толкова контрапродуктивно, че днес всички се опитват да го заметат. Когато Сартр се опита да създаде собствена политическа партия, провалът бе зашеметяващ. Сартр показа, че идеята да се създаде „партия на интелектуалците“ е илюзия. Би трябвало да го признаем. Ала когато рискувах да кажа, че интелектуалците бяха много по-ефикасни по „югославския въпрос“, отколкото по алжирската война, мнозина вдигнаха възмутено ръце към небето. Защо? Наистина Бернар-Анри Леви не е Сартр: той няма такова творчество зад гърба си. Днес има „професионализация на интелектуалците“, която ги отличава от интелектуалците от предходните поколения.

Мишел Винок: Медиите обаче си служат по-добре с интелектуалците, отколкото интелектуалците с медиите. Затова се възцарява усещането за изгубена битка. Една от причините е, че интелектуалците, пишещи хора като цяло, изпитваха презрение към масмедиите и те почти не си даваха сметка, че медиите ще завоюват цялото пространство. Създателите на телевизията не бяха интелектуалци. Когато телевизията тръгна, мнозина интелектуалци я презряха; и до днес например мнозина преподаватели заявяват, че нямат телевизори и не гледат телевизия. Телевизията се разви без тях, комерсиализира се, но днес им налага своите правила: минутни изказвания, гротескни мизансцени и т.н. Откривайки силата на новите медии, мнозина интелектуалци обаче възприеха правилата на играта. Системата на размяна е следната: ти украсяваш (заемам термина на Жюлиар) предаването ми, аз пък ти правя реклама, популяризирам лицето и името ти. Някои се съпротивляват на тези „игри на измамата“, но им е трудно да се противостоят на закона на пазара, на натиска на своя издател, на разпознаването от страна на своя съсед или продавача на вестници. Инструментализацията понякога е цинична: интервюират повече от час някой автор, който смята, че има какво да каже, след което излъчват петнайсет или трийсет секунди, отговарящи на целите на предаването. Но кой протестира срещу тази манипулация? Нали ако аз не отида, друг ще отиде: окупирането на екрана се е превърнало в карикатура на „окупирането на властта“.

Връщам се и към идеята, че специфичната мисия на интелектуалеца е защита на човешките права. Тя е защитима, но и редуцираща. От интелектуалците се очаква да имат мисията на наставници, на просветители. Големите писатели на XIX в. са призовавали останалите да се сражават за свободата, демокрацията, републиката. Смутен съм от пораженството на интелектуалците в наши дни. Най-вече около изграждането на днешна Европа. Тя е дело на политици, сетне на финансисти. А къде са „пророците на Европа“? Такива е имало през XIX в. – от Сен-Симон до Виктор Юго. А през ХХ в.? Мълчание! За което има исторически причини: Европа е започнала да се изгражда като проект в момент, в който интелектуалците са били заети с други дела – с антиколониализма, с комунизма, с разобличаването на тоталитаризма. Изграждането на Европа е изглеждало като нещо тривиално, затова са го оставили на другите. А тази Европа, която днес ситни едвам-едвам, която заклеймяваме заради господството на бюрокрацията или на икономиката, не ви ли се струва, че тя страда тъкмо от скръбната липса на интелектуално и морално измерение? Колкото и това да изглежда утопично, включително заради бездействието на интелектуалците.

Можете ли да уточните какво все пак разбирате под тази „професионализация на интелектуалците“, характерна за нашето време? И как, от друга страна, тя съвместява интелектуалеца, бдящ над универсалното, с техническия език на днешния дебат?

Жак Жюлиар: Говоря за професионализация в смисъла, в който публичната намеса се превръща за някои в занаят, а не в нещо, произтичащо от интелектуалната им дейност. Намесите на социолога Пиер Бурдийо например са от класически вид: независимо дали го ценим, или не, зад гърба си той има творчество, знание, в името на което се намесва. В случая на „новите философи“ тъкмо тяхната намеса обаче ги конституира като интелектуалци.

Искам да подчертая, че в случая имаме разширяване на символното поле спрямо материалното поле. Мнозина започват да претендират, че изразяват социална функция в обществото: вече го правят и архитекти, както и хора от света на модата. През XIX в. на преден план са били само писателите: Шатобриан, Ламартин, Юго; през ХХ в. по-скоро философите; днес най-често се позоваваме на социолозите и пак на писателите.

Мишел Винок: Има и друго явление, противопоставящо предишното време на нашето – мястото, което заемат експертите. Бихме могли да възприемем термина „професионализация“ в друг смисъл, в който общественият живот предполага намесата на специалисти: лекари, научни работници, икономисти… Фуко говореше за „специфични интелектуалци“… Жид, Сартр, Камю бяха и аматьори, но аматьорството в нашия „експертен свят“ е заклеймено. Класическият интелектуалец рискува да бъде маргинализиран, фолклоризиран, статутът му става все по-проблематичен.

Така стигаме до въпроса за отношението интелектуалец–журналист? Или за разликата между журналиста и салонния интелектуалец?

Жак Жюлиар: Когато препрочитаме някои от изказванията на Сартр, човек бива смаян от липсата на информация, която прозира в тях, от неточността при представянето на фактите. Когато води дебат с Клод Льофор за марксизма, виждаме, че опонентът му владее по-добре тази материя. Същото е валидно за философа Луи Алтюсер и неговия „Отговор на Джон Люис“, където той описва хуманните основи на сталинизма. Настоящият дебат върху журналистиката е важен и от тази гледна точка. Традиционният интелектуалец, какъвто си остана Пиер Бурдийо, подценяваше журналиста. За него журналистиката бе някаква деградирала сфера на духа. В една от книгите си той дори се обявява за създаването на надзорен съвет, който да отрежда правото на участие по телевизията… И обратното, професионалният интелектуалец, вместо да подценява функцията на журналиста, изцяло признава валидността ѝ. Журналистът, доколкото е човек на информацията, на комуникацията и локалното знание, е една от модерните фигури на интелектуалеца. Мнозина интелектуалци – от Режис Дебре до Пиер Бурдийо – пренебрегват журналистическата професия.

А журналистът не е деградирал интелектуалец. Още от XIX в. властва убеждението, че един добър интелектуалец трябва да е и добър журналист. Това е свързано с идеята, че журналистът поначало не е само репортер, но и коментатор, сиреч философ на актуалността. Някои писатели, и то най-проницателните, бързо са разбрали, че журналистиката не е субпродукт на интелектуалния труд. „Видени неща“ на Виктор Юго, които в основата си са много добър репортаж, са пример за това.

Мишел Винок: Мнозина журналисти наистина са интелектуалци. Ще ви разкажа нещо анекдотично. Когато с Жюлиар и останалите автори на нашия „Речник на интелектуалците“ съставихме първия списък на имената, които ще присъстват в книгата, започна спор: трябва ли да фигурират журналисти, или не? Бяхме по-склонни да приемем, че те не отговарят на нашата дефиниция. Ала Жюлиар настоя, че някои от тях са интелектуалци не толкова с творчеството си, с което за изградили своята репутация, колкото с намесата си в събитията. Писателите от XIX в. масово са писали в пресата, когато са се намесвали в политиката – от Бенжамен Констан до Морис Барес. Разделението, поне във Франция, между журналисти и интелектуалци винаги е било изкуствено.

Превод от френски Тони Николов