На ръба на езика. Разговор с Тадеуш Домбровски
„Това беше първата книга, при която не си сътрудничех с преводача“, обясни Тадеуш Домбровски за българската си стихосбирка „Тишината след мен“. „Когато бях по-млад, исках постоянно да контролирам моите преводи. Възникваха спорове, някои казваха, че се чувстват едва ли не като на студентската скамейка. В конкретния случай реших изцяло да се доверя на преводача. Което, разбира се, носи рискове, защото, ако той не се обръща към мен дори с един въпрос, това може да означава две неща: или е гениален, или е невежа. Ала се оказа, че имам късмет.“
Какво е да си поет във време, когато идентичността вече не се гради, а се търси, както се изразявате в едно ваше стихотворение?
Ролята на поезията е в това да съумеем да узнаем нещо ново за себе си. Както поетът, пишейки стихотворения, научава нещо ново за себе си, така, надявам се, и читателят ще научи за себе си неща, които по-рано не е знаел. Наистина вярвам, че стихотворението е по-мъдро от своя автор, интересува ме дистанцията му от мен. Съвременният човек – и това не е откритие, установено е от социолози и психолози – има раздробена идентичност. Имам предвид нещо повече от способността да играеш различни социални роли, което е естествена черта на човека и свидетелство за неговата интелигентност. Раздробяването на идентичността е вид шизофрения, в която един човек може да бъде едновременно вярващ и атеист, примерен съпруг и любовник на съседката. И тези личности дори не се срещат в самия него. Всъщност всяко разсъждение или угризение на съвестта произтича именно от срещата между вътрешните хора в нас. И може би днешната поезия и изобщо изкуството са затова – тези, които населяват нашия вътрешен мир, да се сблъскат помежду си.
Вашата поезия живее от сблъсъка на значенията. А немският поет Михаел Крюгер ви нарича „добре трениран скептик“.
Струва ми се, че стихотворението трябва да отразява тайнствеността на света. Под тайнственост или мистериозност аз разбирам сфера, която не може да бъде обяснена. Тайната на света може да бъде претворена единствено с помощта на парадокса или оксиморона. Затова ни полазват тръпки по гърба, когато четем някое добро стихотворение, защото усещаме, че то се движи извън категориите на правдата и фалша, с които мислим във всекидневието. Стихотворението казва едновременно „да“, „не“ и „може би“ и в това няма и най-малка сянка от опортюнизъм. Смятам, че подобен тип оксиморонно писане е мой своеобразен рефлекс спрямо действителността, която е далеч по-сложна от обичайните категории. Защото кой е казал, че денят е антипод на нощта? Възниква въпросът: в състояние ли е стихът да предаде тайната, за която говорим? Той може само да я надгражда и обгръща с помощта на словото. Добрият стих трябва, използвайки цялото великолепие на езика, да показва накрая своята познавателна безпомощност. Да отведе читателя на ръба на езика, където свършва способността на езика да описва света. И да му каже: „Погледни, там има още един свят“. И всеки по собствено убеждение би могъл да нарече този свят: Бог, нищо, ад, тишина… Компетенциите на стиха свършват дотук. Ако той започне да обяснява какво има отвъд думите, се превръща в публицистика, идеология, философски трактат, но престава да бъде поезия.
Пишете често за неопределените пространства „помежду“ – между думата и истината, между „беше“ и „е“, където се случва животът ни. Но как съществува поезията в днешния свят на точните науки?
Светът на науката и на научните понятия е също поетичен, концепциите на астрофизиците и математическите уравнения са вид метафори. Както нашият език се наслагва върху действителността, както Windows сe наслагва върху Dos, така и научните концепции, макар да звучат точно и конкретно и зад тях да стоят неопровержими аргументи, са само наши представи за света. Поезията ни учи и на това – на познавателно смирение.
Големият полски поет Тадеуш Ружевич, „човек, който пише стихове“, присъства неотклонно в поезията ви. На какво се дължи почитта на един поет към друг?
Измежду всички полски велики поети на ХХ в. Ружевич за мен е най-важният, защото веднага след войната проявява кураж да изнамери съвсем нов поетически език, който изцяло се отказва от образността и метафорите. Той одираше, свличаше кожата на стихотворението, всичко, дотогава приемало се за поетичност. Така се противопоставяше на орнаментиката в поезията, на този тип творчество, което не попречи на хората да извършат изтребления през Втората световна война. Ружевич стига до извода, че такъв тип престъпления и деградация на човечеството са резултат от крайното разделение между истината и красивото. Той категорично констатира, че след Аушвиц такава поезия е невъзможна. Да използваш този поетичен модел е непристойно. И започва да пише стихотворения, звучащи като разрязана на стихове проза. Това е голям риск и през първия период от творчеството си той се сблъсква с много отрицателни коментари от страна на литературната критика. По-късно, през 60-те години, всички млади поети вече пишат в стила на Ружевич. В какво се изразява неговата революционност? Той измести поетичните граници по посока на читателя, натовари го с отговорност за стихотворението, направи го съавтор. В процеса на мислене и писане той калкулираше емоционалната и рационална реакция на своя събеседник. Дори в края на живота си можеше да си позволи да пише стихове, съставени от цитати от поп културата, фрагменти от вестници, които дори и за феновете на Ружевич бяха непоносими за четене, грозни и досадни. Неговото намерение беше да предизвика трус у читателя. Образно казано, Ружевич беше черният дроб на масовата култура. Той не бягаше със стиха си от това бунище, а се стараеше да изчопли нещо от него, което все още става за ядене. И тези негови стихотворения се опитваха частично да неутрализират токсините, подобно на черен дроб, който в същото време умираше. Можем да кажем, че Ружевич ни показваше смъртта на поезията на живо.
С този Ружевич, когото познавах само като читател, се срещнах за пръв път в една книжарница в полския град Сопот. Видях пред себе си възрастен господин, който прелистваше литературно списание. Престраших се да се доближа до него и да го попитам: „Извинете, вие ли сте Ружевич?“. Разговаряхме цели 20 минути, но не за поезия. Той ме питаше с какво се занимавам, какво правят родителите ми, все едно се познаваме от много години. След време, когато завърших следването си, му изпратих моята дипломна работа, посветена изцяло на неговата поезия. След това издадох едно лимитирано библиофилско поетично издание, което се наричаше „Майката идва“. Една от най-важните книги на Ружевич, както е известно, е „Майката си тръгва“, трогателен портрет на синовната обич и на обичта на майката в контекста на нейното напускане на този свят. Моята книга на двайсетгодишен младок донякъде можеше да се асоциира със заглавията на филмите за Годзила и беше портрет на майката и на семейството от перспективата на единствено дете със свръхгрижовна майка. От днешна гледна точка, това беше рисковано, на границата на добрия вкус. Какво се оказа? Ружевич се отнесе съвсем сериозно към това мое издание, имаше усещането, че един млад поет е влязъл в диалог или дори в полемика с него. По това можем да познаем големите личности, че са способни на подобна дистанция спрямо себе си, могат да приемат такъв тип шега и дори да се посмеят. Оттогава започна нашата писмена кореспонденция, аз изпращах мои стихосбирки на Ружевич. Той винаги ми отговаряше с пощенска картичка, наричаше ме, между другото, Тадеуш Млади. През 2006 г. ми се обади тогавашният издател на Ружевич. По това време бях на работа в едно издателство. Помоли ме да седна и ми обяви, че Тадеуш Ружевич ми е присъдил наградата на Полската фондация за култура. Тя беше, е и ще бъде най-важната награда, която мога да получа. Защото ми я присъди не жури, това беше абсолютно независимо решение на един човек, при това на този, който беше мой учител и ментор в поезията. Той се отличаваше с изключителна скромност, беше самоироничен. Помня, че когато с него пътувахме в таксито към Театър Виелки, за да ми бъде връчена наградата, той ми каза: „Виждате ли, господин Тадеуш, аз вече 70 години пиша за смъртта на поезията, значи… може“. Така накратко изглеждаше историята на нашето познанство.
Защо написахте роман, изненадващ жест от последователен поет като вас?
За самия мен този роман е изненада. Той беше породен от отмъщение спрямо една млада архитектка от Ню Йорк, която не оцени чувствата на един млад полски поет. Винаги съм се отвращавал от литература, която се ражда от такива низки подбуди, но се оказва, че може да се напише книга отмъщение, да си уредиш личните отношения, да се излекуваш от депресията и в същото време да оставиш на света едно литературно дело. За моя изненада немските рецензии бяха по-многобройни и по-задълбочени, отколкото полският прочит, когато се появи оригиналът. Може да се каже, че книгата е своеобразна инсталация, поетичен проект, чиято цел беше рециклирането на Меган, героинята, и нейния тогавашен любовник Тед, поет от Полша, и преобразяването им в литературни персонажи. Това беше нов писателски опит за мен, но преди всичко беше много изтощителен екзистенциален опит. Не съм сигурен дали бих искал да повторя подобен проект в бъдеще. Разбира се, работата върху роман изисква много повече дисциплина. Ала в основата на тази книга, както и в основата на стихотворенията, стоеше необходимостта. Знаех, че съм длъжен да я напиша. Всъщност колкото повече време минава, толкова по-убеден съм, че тя е поредната ми поетична книга. Исках непременно за момент да бъда прозаик, но мисля, че не сполучих. Книгата всъщност живее благодарение на метафорите, а някои нейни фрагменти, ако мога да се изкажа по-цинично, бих могъл да разделя на стихове и да публикувам като такива.
Ръководите ли все още поетичния фестивал в Гданск?
Ръководех го еднолично в продължение на осем години, понастоящем започнахме сътрудничество с още две литературни критички и поетеси, които внасят своята лепта по отношение на идеите, и съм много добре ориентиран в творчеството на полските творци дебютанти. Целта ни е с помощта на този фестивал да покажем най-новите явления в нашата литература, но в центъра на вниманието ни са европейските поети, преведени на полски. В това отношение фестивалът е без аналог в Полша, защото всички останали фестивали са насочени към представяне на нашите родни автори. Ние единствени искаме да чуем гласове и на други поети, на други езици. Просто сме любопитни какво става в другите литератури и не желаем да научим това от литературните критици след 50 години.
Какви хора идват на вашия фестивал?
Най-различни – от студенти до пенсионери. С поетичната публика, предполагам и в България, е трудно да предвидиш каквото и да било. Понякога за някой дебютант залата е препълнена, а за класик или култова личност, за която пише в учебниците, идват петима души. Няма какво да се лъжем, поезията в Полша не играе ролята, която играеше преди. Във времето на хищния капитализъм поетът е откачен човек, който няма идеи за живота. С поезия не можеш да спечелиш пари, така че от гледна точка на дистрибуцията печалбата е нищожна. Не страдам от това, смятам, че е като изповядването на религия. В западните страни църквите са почти празни, ала тези, които ги посещават, участват много съзнателно и има много млади хора. Мисля, че така ще бъде и с поезията. Тези, които си направят усилието да се доберат до нея, ще бъдат истински проникновени читатели. Във време, когато всичко е за продан и медиите, поп културата ни обещават несвършващ оргазъм, поезията и самото ѝ четене вече е анархистичен жест на противопоставяне. Рядко публикувам стихотворенията си в интернет, защото смятам, че търсенето на поезията, стигането до нея вече е начало на изграждане в себе си на пространство за стиха.
Как приемате Нобеловата награда за вашата сънародничка Олга Токарчук?
Наградите са субективни. Винаги ще се намери някой, който да каже че друг е по-достоен. Независимо от това Нобеловата награда е огромен празник за полската литература. Токарчук е важна и бих казал, монументална писателка. Малко са писателите, създали такива монументални книги, които се опитват да обхванат целия наш опит – от скритото дълбоко в нашето подсъзнание през социологическите и историческите проблеми. Но аз като поет очаквам от литературата да ми проговори: „Погледни моя език!“ И в света на прозата аз оценявам творбите повече по начина, по който са написани, отколкото по това, за което говорят.
Превод от полски Юлиян Божков
Тадеуш Домбровски (род. 1979 г.) е автор на стихосбирките „Червенини“ (1999), e-mail (2000), „Мазурка“ (2002), Te Deum (2005), „Черен квадрат“ (2009), „Помежду“ (2013), „Сърцевината на словото“ (2016), както и на романа „Беззащитна черта“ (2016). За „Черен квадрат“ е удостоен с литературната награда Кошчелски и номиниран за наградата Нике. През 2006 г. получава от ръцете на Тадеуш Ружевич Малък жезъл на Полската фондация за култура, а през 2008 г. в Германия – Hubert-Burda-Preis. Преведен е на повече от двайсет езика. Редактор в литературното списание „Топос“, артистичен директор на гданския фестивал „Европейски поет на свободата“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук