Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

„Свети Августин: Безмерната любов“, Марсел Ньош, превод от френски и латински Петър Рогалски, Фондация „Комунитас“, 2019 г.

Тази малка книга на френския теолог и философ Марсел Ньош (1935–2015) е нещо като пътеводител в творчеството на Августин. Тя помага на читателя да вкуси от прочита на неговите произведения, маркирайки основните насоки на мисълта му. Книгата предлага последователно: кратка биография, тълкувателни ключове към четенето на Изповедите, поглед към Правилото на Хипонския епископ, текст за структурата и духовното значение на трактата „За Божия град“, анализ по темата за молитвата в творчеството и духовността на Августин, съзерцание върху Христос, акцент върху прочутия Коментар към Първото послание на св. ап. Йоан и анализ на отношението на мислителя към Божието слово. Красив разказ за живота и творчеството на раннохристиянския философ, тя следва възможно най-отблизо самия Августин.

Във всяка от страниците на този пътеводител всепризнатият „учител на Запада“ се разкрива като неуморен търсач на истината. Мисълта му се разгръща непрестанно между двата неразделни полюса на неговото духовно и интелектуално дирене – човека и Бога. Следвайки Платон и неоплатониците, Августин знае прекрасно, че човекът живее едновременно в два свята, че макар и участник в емпиричната действителност, той има за своя родина света на идеите, сферата на истинската реалност. Оригиналността и непреходната ценност на християнския мислител обаче е в това, че той открива уникалността на човешката личност, срещайки Бога в дълбините на собственото си аз. Неговото творчество бележи – по думите на Сергей Аверницев – краткия и неповторим момент на срещата между две епохи. Защото, ако платонизмът дава идея за истината, то християнската вяра дава истината като път, а едва когато става път, тя се превръща в истина на човека[1]. Истината като чисто познание, като чиста идея остава без сила. Истина на човека тя става едва като път, който поставя пред него изпитание и цел. Да, платонизмът е забелязал донякъде „родината“, към която вървим, но не е открил водещия до нея „път“, сиреч Посредника между човека и Бога. Него Августин открива постепенно, след серия от обръщания, които го отвеждат последователно при манихейците, при философите платоници и накрая при християните, от които научава, че Посредникът е въплътено Слово. Той признава на платониците заслугата, че са открили половината от Истината, вечното Слово, без обаче да познаят другата половина – унизеното Слово. Причината за това е, че приемането на Словото, станало плът, предполага друго отношение: не горделивостта на философите, а смирението на ученика. „Този е Посредникът между Бога и човеците – човекът Христос Иисус. И наистина, Той е Посредник като човек, като такъв е и пътят. Понеже, ако има път между този, който се е устремил, и това, към което се е устремил, има надежда, че ще стигне; ако пък липсва път или не се знае по кой път да се върви, каква е ползата да се знае накъде се върви? А единственият път, укрепен най-сигурно срещу всякакви лутания, е Той да бъде и Бог, и човек – Бог, към Когото се върви, и човек, чрез когото като по път се върви.[2]

С други думи, само Бог, Който е действителният фундамент на света и заедно с това ни е близък, може да бъде цел на живота, обвързан с истината. Истината пък е необходима на човека, без нея е невъзможно щастието, доколкото тъкмо познанието насочва към надеждните блага и разобличава ненадеждните. Откриването на истината и щастието е едно и също нещо, понеже е абсурдна идеята, че е възможно някакво състояние, при което съжителстват щастието и заблудата. Копнежът за щастие, тази вечна тема, е водеща нишка в живота и творчеството на Августин. Той смята, че тъкмо този копнеж е истинската движеща сила на живота. Ала макар всички човеци да се стремят към щастието, не всички успяват да го придобият. Оказва се даже, че колкото повече човек се доближава до него, толкова повече щастието иска сякаш да се скрие. Голямата заслуга на Августин е, че той пръв разкрива колко невероятно сложен е животът на душата, животът на „вътрешния човек“. „Бездна дълбока е човекът... а космите на главата му се броят по-лесно от неговите страсти и от вълненията на сърцето му.“[3] „Сърцето“, тази сложно балансирана йерархична структура, се нуждае от постоянно наблюдение. Човек трябва да съотнася постоянно помислите си с Христовите повели, той трябва да е бдителен и към най-малкото движение на сърцето си. Поради това съвестта като морален феномен придобива първостепенно значение. А това означава, че човешката култура се нуждае от нова психология и от нови, по-изкусни методи за описание на душевните процеси. С недостижим за античната литература и философия психологически анализ Августин съумява да покаже в своите Изповеди вътрешната противоречивост на човешката личност, белязана от антиномичното двуединство на крайност и безкрайност. От констатацията за тъмните „бездни“ на душата той стига до извода за необходимостта от божествената благодат, която единствена може да освободи личността от инерцията на греха и да я спаси. Всъщност по-точно е да се каже, че Августиновият възглед за благодатта и свободната воля на човека представлява своеобразно сумиране на личния му опит. А личният му опит разкрива недвусмислено, че човекът не е автономно битие, че неговата истинска човечност се реализира само когато живее в Бога. И ако пелагианите, с които влиза в полемика по въпроса за съотношението в делото на спасението между свободната воля и благодатта, акцентират върху действителната самостойност на човешкото битие и способността на човека сам, със собствени сили да постига доброто, Августин цели извеждането на човека от егоцентризма и поставянето му в непосредствено партньорство с Бога.

Марсел Ньош започва книгата си с цитат от Симон Вейл, която твърди, че човешкото същество е смесица от „тежест и благодат“. Августин също смята, че човешкият живот е подчинен на тези два вида „тегло“, наречени с едно и също име – любов, макар да са от различно естество, тъй като единият тегли живота към света, а другият – към Бога. С основание можем да поставим целия му живот – пише френският теолог – под знака на сблъсъка между двете любови, които взаимно се изключват. Разбира се, законът на двете любови е в основата на двата града, описани в трактата „Божия град“. Те не обозначават емпирични реалности, а реалности духовни, почиващи върху два антагонистични принципа. В основата на градовете от този свят стои любовта към себе си, а в основата на Божия град стои любовта към Бога. Макар и смесени в човешкото пространство, двата града са изначално несъвместими и вдъхновяващите ги принципи са несекващ източник на конфликти, които бележат етапите на историята и същевременно проникват постоянно във всеки индивидуален живот. Каин е този, който основава град в нашия мимолетен свят, един „град на човеците“, докато Авел не основава град, за него този свят е само място на странстване. Човекът е странник далеч от родината и може винаги да отпадне от пътя. Затова, додето „сме странници, ние въздишаме“.

С въздишки са изпълнени и дните на Августин чак до сетния му дъх. Неговият биограф Посидий разказва как веднъж учителят и учениците беседвали за „праведния бич Божи“. По онова време Хипон бил обсаден вече трети месец от вандалите. Тогава Августин споделил с братята си, че в тези скръбни дни се е молил за три неща: или Бог да избави града от варварите, или да даде сили на братята да претърпят тегобите до края, или да вземе душата му при себе си. Но Бог не изпълнил първата му молитва: не спасил града. Втората изпълнил само донейде: дал сили на избраниците си да понасят мъченията. И само третата изпълнил изцяло: взел при себе си душата на Августин. Понеже, както учи и сам почитаният на Запад и на Изток светец, за да удържим победа, трябва да имаме силата да изгубим себе си. Сила, която само Бог може да ни даде и която се нарича благодат.