Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

„Хора и свраки“, Йордан Радичков, издателство „Нике“, 2020 г.

Все повече ми прави впечатление как с годините съм одомашнявал света, гледал съм през погледа на познатото, на уютното, без да искам, съм заобикалял това, което може да ме извади извън черупката ми, извън гнездото ми. Или, както в съня на свраката, земното кълбо за мен е било гнездо. Човек и сврака.

Защо започвам с това? Защото осъзнавам как всеки човек има своя път, през който преминава, и той не е случаен. Той преминава през определена земя, определена култура, определени хора и определено време и това го белязва и променя. И е хубаво понякога да се оставиш на живота без съпротива, да пристъпиш към неизвестното без страх. В книгата „Хора и свраки“ Йордан Радичков чува света и това, което му казват хората, свраките, природата, и го приема в себе си, в сърцето си, не го отхвърля. Когато го приеме, той вече говори със собствения си глас чрез него. И това е основното. И това е движещото.

Да живееш в момента, без да загърбиш себе си. Това прави той.

Какви са тези хора обаче и какви са тези свраки и кой е Йордан Радичков? На всички тези въпроси всеки има своя отговор. За тези отговори могат да се изпишат и изговорят безкрайно много думи, написани с голяма любов и вдъхновение, но пълни с правописни грешки.

Йордан Радичков е роден в определено време, на определено място – село Калиманица, и това белязва, както знаем, цялото му творчество. Почти във всичките му произведения може да се види родното място, по един или друг начин. За него хората, с цялата си палитра от нюанси, и представата за тях се гради от това място. Първите впечатления, които остават за цял живот. И какво е човек сам по себе си, ако не си взаимодейства със света, ако не говори, ако не живее? Не знам, но знам, че Радичков вижда човека жив и интересен дори когато не е такъв. Това е особена нагласа и специфика на съзнанието – да виждаш, да чуваш и да споделяш, запазвайки себе си. Човекът за Радичков е човекът на Радичков и няма как да бъде иначе. Ние всички възприемаме света през себе си. Но оставяме ли го да бъде, или го вкарваме в определена кутийка – зависи от това какви сме ние. Радичков обича човека и затова вярва в него. Вярва в природата му. Той знае, че и природата се ослушва. От това се ражда взаимодействието между тях и те си влияят и променят.

Това са и хората в тази книга, такива, каквито ги вижда той. Когато четем тези кратки текстове, ние ги чувстваме и си казваме, да, човекът е и това, защото най-личното, най-субективното е и най-въздействащо. Чрез него ние можем да общуваме. Йордан Радичков винаги е бил честен и искрен, чрез въображението си, чрез езика.

Ето какви чувства и мисли породи книгата в мен.

Да приемаш, както свраката приема кукувичето яйце, дори и да не знаеш, да го отгледаш.

Да се връщаш към детството, като спасение, към корените, към същината си, към думите, към звученето им, към умалителното на езика: хлебец, лучец, към опитомяването на света, към топлотата на света.

Да имаш връзка със земята и с кладенчето в душата си. Да знаеш, че в него можеш и да се удавиш, но можеш и да се откриеш.

Да вярваш в магията на света, в който едно крило на гълъб пренебрегва смъртта.

Да осъзнаваш загубата на ценностите от миналото, обезценяването на златната монета и да я помниш.

Да имаш памет за важното в човека.

Да летиш с духа си, да падаш.

Да се научиш да падаш и да губиш.

Да знаеш, че понякога идва този момент, в който орлето не се връща в теб. Няма го и го няма! Напускаш родното село, оказваш се гол пред света, като гола костенурка, която пази спомена за своята коруба. И корубата, която като една изоставена къща напомня за човека. Много и нищо!

Да разбереш, че може да си затрупан от изобилие, но това, което ти липсва, да го няма, да пристъпваш в света с два леви галоша. Страшното и важното. Детството и зрелостта.

Да откриваш света през историите на другите, през споделеността.

Да разбираш как можеш да живееш сам.

Да откриваш богатството на природата, как е помислила за всичко и как живееш със значенията, метафорите и реалността, как претворяваш, как създаваш, как писането, подобно на пушек, дими, изтегля се на пръсти над засипаните със сняг покриви, изтънява, докато накрая се слее със сивото човешко небе и се изгуби в него. И когато се научиш на това, трудно, бавно, да изговаряш света със звънлив глас.

Да се смееш.

Всички тези усещания и мисли, породени от книгата, ме върнаха към мен самия, към моята история. Хем чета историите, преживявам ги, представям си ги, хем ме отвеждат към мен. Тези истории ти подават приятелска ръка и ти казват: ела с мен, не се страхувай от живота. Помни и обичай, изразявай се и общувай. Не забравяй, човекът има дух и душа.

Да разбираш хората е едно, но да разбираш свраките е друго и тук въображението се разгръща, за да разкрие един друг свят. И отново този свят ни говори за нас, хората, разкрива ограниченията и представите ни. Какво ни казва този свят, казва ни, че има изход и вход, но и ни кара да се смеем, да се надсмеем над себе си, над нашите човешки представи, нашите наивни представи. И чрез смеха, чрез играта и въображението разширяваме нашия човешки хоризонт. Тук откривам и нещо друго – отношенията на човека и природата. Доста често ние не разбираме природата. И веднага чувам свраката, която казва: То не е за разбиране! То е все едно да разбереш каква е разликата помежду вход и изход, когато имаш само вход, а нямаш изход!

Тези кратки текстове, самостойни по същината си, са свързани с онази невидима нишка, която може и да е умозрителна, но аз вярвам, че тя преди всичко е нишката на духа, както вече казах, нишката, която обединява фрагментарното ни съществуване и създава една обща картина, в която има много картини, усещания и възможности.

В нея има и едно светло чувство, което за мен е свързано с нашата същност и вяра.

И така, това е книга на големия хуманист Йордан Радичков.

В текста са използвани цитати от книгата „Хора и свраки“ на Йордан Радичков.

Рисунките на Йордан Радичков към неговите сврачи истории бяха представени в галерията на „София прес“ (27 януари–4 февруари).