Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

Неудовлетвореността от времето, в което живеем, е историческа константа. Обърнем ли поглед назад (включително към времена, познати само от книгите), ще забележим, че събитията там се открояват някак по-мащабно въпреки периодите на несвобода, а пък хората, наложили отпечатък върху своето време, ни изглеждат направо исполини в сравнение с фигурите от настоящето. Парадокс на „обратната перспектива“ в историята. Усещане, което намира траен израз в европейската култура поне от XII век насам, като на Бернар от Шартр се приписва формулата, че тъкмо поради тази причина ние приличаме на джуджета, изкатерили се на раменете на великани. И че виждаме по-далеч не защото имаме по-добро зрение или надвишаваме предходниците си, а просто защото те са увеличили ръста ни със собственото си величие.

Днес тези спорове се пренасят в безкрайната плоскост на социалните мрежи, където съзираме точно обратното – всички еднакво „знаят“ и извисяващи се авторитети просто няма; нали цялата налична информация е на един клик разстояние. Как тогава някой да докаже на другите в мрежата, че мнението му се основава върху по-голяма експертиза? Още повече когато дебатът надхвърля сферата на конкретното експертно знание и отпраща към ценностния хоризонт на идеите, опазван от векове от една специфична социална прослойка – така наречените „интелектуалци“ – които поради същата тази причина са сочени и като „големите виновници“ за всичко случващо се в този свят. Обвиненията срещу тях са множество и какви ли не, но като че ли Жан-Пол Сартр ги обобщава най-добре в своята „Пледоария за интелектуалците“ (1972): 1) те са обвинявани, че всъщност не произвеждат, а само дават идеите, което ги прави още по-подозрителни в очите на другите; 2) заклеймявани са в догматизъм, тъй като отстояват абстрактни или неизменни принципи от сферата на морала (или на религията); 3) и най-вече, не могат да им простят, че се бъркат в неща, които не ги засягат пряко (от аферата „Драйфус“ насетне).

Ето защо темата на този брой е посветена именно на интелектуалците – след техния бурен възход през ХХ в. и все по-маргинализираното им присъствие в първата половина на XXI в. Дали не заживяваме в една все по-антиинтелектуална ситуация, чиито аспекти се открояват в разговора ни с проф. Ивайло Знеполски? И ако е така, как това повлиява на рационализирането на споменатия обществен дебат, в който авторитетите липсват? Включително като ориентири във времето на нов политически застой, когато нито вдясно, нито вляво има фигури като Георги Марков или Желю Желев, като Валери Петров или Радой Ралин.

Да не би да се окаже, че живеем във време, когато самото понятие „интелектуалец“ е поставено под въпрос? И че е на път то да се превърне от съществително в прилагателно, а справката в речника показва, че „интелектуално“ означава най-вече нещо претенциозно или трудно понятно. Нещо, което може би допълнително утежнява ситуацията на интелектуалците като „оплакваща се класа“, както я определя немският социолог Волф Лепенис в лекция, която също може да откриете в броя.

Означава ли това, че зейва голяма празнота в полето на ценностите, с които досега се е свързвала културата на Стария континент? Защото Юго и Зола, Толстой и Достоевски, Чеслав Милош или Александър Солженицин освен големи писатели са били и хора, отстояващи идеали и свободното слово. Как би изглеждал днешнияj ден без интелектуални фигури, бранещи полето на свободата? Не е ли това част от утопията ни – че обръщаме гръб на един „свят, в който се говори на общ културен и духовен език“, тоест на посланието на християнска Европа през вековете, както става ясно от публикуваната дискусия между Жан-Пиер Дени и Жан-Франсоа Колосимо. И ако е така, не е ли тъкмо тук една от причините да усещаме днешния свят като „все повече центробежен, в режим на разпад, ентропия“ – за което настоява в интервюто си писателят Георги Господинов. Един свят с все по-крехка надежда. И с все по-голяма меланхолия – както сред четящите, така и сред нечетящите хора.