Култура / Брой 4 (2967), Април 2020

С режисьора, сценарист и преподавател проф. Георги Дюлгеров разговаря Виолета Цветкова

Ако не беше COVID-19, сега щяхме да говорим в минало време за едно от най-важните събития в програмата на 24-тото издание на София Филм Фест. На 14 март специален акцент в нея трябваше да бъде Георги Дюлгеров – режисьорът емблема в две епохи на българското кино, който и на 76 години, въпреки здравословните си проблеми, е в крак с новото време. През март започна да води онлайн майсторския си клас в НБУ, а ако не бяха мерките срещу разпространяването на коронавируса, щяхме да го аплодираме за дигитално възстановената трета серия от „Мера според мера“. Щяхме да го поздравим и за книгата му „Биография на моите филми“, придружена от QR код, чрез който на всеки смартфон могат да се видят и откъси от превърналите се в класика „Авантаж“, „Трампа“, „АкаТаМус“, „Мера според мера“, „Лагерът“ и т.н.

Защо решихте да дигитализирате „Мера според мера“, г-н Дюлгеров? И защо започнахте от третата част на сериала?

Истината е, че старите ни филми, заснети на лента, вече никъде не могат да се покажат с хубаво качество. Просто никъде вече няма киномашини. Има по една в „Одеон“ и в Дома на киното, но те са разбити, особено що се отнася до звука. И това ми е мъка! През есента на 2018 г., по случай моята 75-годишнина, завъртяхме „Мерата“ в кино „Одеон“, картинката беше горе-долу хубава, но звукът – ужасен! При старите киномашини звукът се четеше от много капризни четци, които навремето биваха настройвани всяка седмица от специалисти, а днес тях вече ги няма и четците са раздрънкани. Не е възможно да се видят старите филми на лента в добро качество. В същото време се срамувам да показвам откъси от мои филми, изтеглени от видеозаписи с много лоша резолюция в интернет. Но тъй като ме питате защо съм решил да направя дигитална версия на „Мера според мера 3“, истината е, че не реших – аз отидох при Добромир Чочов в Doli Media Studio с молба да възстановим тази серия, защото я нямаше в оригинал.

Как така я нямаше в оригинал?

Ето така – нямаше я. Завършихме я през пролетта на 1981 г., мина на художествен съвет. Показваше на две ленти – на едната, издраскана от много монтаж, беше картината, а на другата, магнитна – мишунгът. Винаги за художествения съвет правехме примерен мишунг, знаейки, че след това ще има корекции по звука. Художественият съвет мина и аз се приготвих да съкращавам и да поправям там, където съвпадаха мненията и съветите на мъдри хора като Коцето Павлов, Валери Петров, Боян Папазов, Гошо Стоянов, Еди Захариев, Бинка Желязкова, Свобода Бъчварова… Тогава обаче при мен дойде директорът на киностудията и каза: „Моля ти се, дай да извадим едно копие от тия две ленти, които показахме на художествения съвет, за да отчетем плана, иначе хората няма да вземат заплати“. Нямах избор, съгласих се, но ми се заклеха, че това копие е само формално, за отчета, и няма да бъде използвано за официални прожекции.

И не изпълниха обещаното?

Точно така. В началото на прехода съвсем случайно на една прожекция на третата серия във филмотечното кино гледах и не можех да повярвам – това не беше моят филм! Епизоди, които ги няма в оригинала! Минали бяха десетина години и те показваха онова, фиктивното копие. Започнах да търся оригинала, но вече беше настъпил хаосът на прехода, „България филм“ беше пред разтурване, бяха съкратили жената, която отговаряше за тези неща, никакъв ред. Рових в едни бумаги и успях да видя, че петото, т.нар. премиерно копие, е изпратено в Лос Анджелис, но оттам не са го върнали, а шестото го взели от УБО (Управление за безопасност и охрана – уточнявам за по-младите, за всеки случай, защото наскоро им разказвах как Тарковски се оплакал на президиума на конгреса на КПСС и установих, че не ме разбират.).

Казах във филмотеката, че забранявам да се показва фалшивото копие, и тогава извадиха едно DVD, от масовия печат, въртяно дълги години, издраскано. И сега, като разбрах, че Чочов вкарва модерна техника, отидох и му се примолих да извадим третата серия, за да знам, че имам филма в оригинал. Чест му прави, че се съгласи!

Какво се постига с тази нова техника?

С нея може да се прави и дигитализация, и реставрация. При дигитализацията филмът само се прехвърля от негатива, след това се сканира, после се разчита и се получава качество 4К, което е два пъти по-добро от лентата. По този повод ще разкажа нещо интересно:

Снимахме „Мерата“ в Мелник и художникът Георги Тодоров – Жози направи едно минаре, тъй като през 1908 г., когато се развива действието, това е турски град. Питах го къде да го сложа това минаре и той избра да е до Кордопуловата къща. Снимахме, в една от сцените Стефан Мавродиев танцуваше заедно с четниците, но трябваше да се качи на маса, за да се види минарето. На екрана обаче не се виждаше, защото експозицията е върху актьорите на преден план, а отзад лентата „изгаря“. Фонът беше станал бял, не се виждаше ни минаре, ни Кордопулова къща зад актьорите. Сега обаче, като започнахме да разчитаме картината, попитах техника: „Там имаше едно минаре, можем ли да го извадим от негатива?“. Излязоха и минарето, и Колдопуловата къща – ей такива чудеса могат да се правят днес с новата техника.

Тоест сега ще видим неща, които навремето е нямало как да видим, въпреки че са заснети?

Абсолютно! А що се отнася до звука, там нещата са още по-невероятни. Всеизвестно е, че ахилесовата пета на българските филми беше звукът. Правехме сравнително добър звук, но при прехвърлянето му от широка магнитна лента на оптична фотограма се губеха почти 40 % от него. В новата, дигитализираната версия това тотално се промени. Чуваш абсолютно съвременен звук.

А цветовете променяхте ли?

С цветовете, разбира се, можеш да правиш, каквото си поискаш. Моят принцип обаче е да се придържаме към оригинала. Почти на 77 години, с друг акъл, да правя фокуси и да преправям филм, който съм направил на 37 – не. Не си позволих да прекомпозирам неща, макар че никой няма да забележи. За мен е важно да се запази оригиналът.

Направихме обаче нещо друго. В края на трета серия Дилбер Танас (Руси Чанев) върви след душите на умрелите си другари. Снимахме сцената край една тепавица в Банско и в записа влезе шуртенето на водата. Винаги съм се дразнел от това, защото точно в тази сцена не може да има реален звук. Той идва малко по-късно, когато Танас вижда наяве умрелите си другари и нахлуват звуците от реалността. Затова сега, като направихме мишунга, споделих със звукорежисьорката Цвети Цветкова: „Ако знаеш как ме дразни тази вода!“. И тя я махна! Изряза водата и запази гласовете! Чудо! Стана си истински сън на Дилбер Танас. Ей такива неща могат да се правят с модерната техника и моята кауза сега е да открия едни пари в Европейския съюз, за които ми каза Кшищоф Зануси. Оказа се, че с пари от ЕС поляците са реставрирали всички филми на студия TOR, на Кавалерович, Кешловски, на самия Зануси… С пари от ресора на Мария Габриел.

Свързахте ли се вече с нея?

Да, писах ѝ още миналата година и тъкмо бяхме установили контакт, мен ме блъсна кола. Не ми се говори за инцидента, но той ме извади задълго от строя. Толкова безпомощен не съм се чувствал никога! Но на въпроса – отново сме във връзка с Мария Габриел. Проучвам каква е процедурата и ако успеем да стигнем до тази субсидия от ЕС, смятам да се занимавам с това, докогато мога. Все пак техниката я има. Да, тези пари вероятно няма да стигнат за реставрацията на всички български филми, но за класическите, за тези, които са устояли във времето – можем да направим това, което заслужават.

Повечето хора на вашата възраст не знаят как се включва компютър, а вие, напротив – на „ти“ сте с новите технологии…

Аз се научих да работя на компютър, слава Богу, и сам си монтирам филмите. Как да преподавам, ако не познавам новата технология?! В момента, в който застана пред тези млади хора и те ми разказват за съвременните фокуси, аз поне трябва да съм в час.

А занимавате ли се още с българската секция на IMDB?

Това, което последно направих, е всички български филми до 1990 г. и даже малко след това да са визуализирани в IMDB, тоест да се показват с плакати или снимки. Свързах се с художниците, взех разрешение, пратиха ми плакати и те вече са в интернет базата. Беше дълга работа. Но сега, като се отвори IMDB, като се отиде на български език, не на България (там излизат и копродукции), се показва подменю и се търси по години. Като почнеш от „Българан е галант“, чак до началото на 90-те можеш да проследиш всички български филми. И само като им гледаш плакатчетата, ще разбереш за както става дума. Качил съм и максимално информация за тях. Колкото до по-новите филми – ако някой от частните продуценти ме помоли за помощ, качвам, разбира се. Основното е свършено. Това е памет. А аз съм архивар.

С „архиварство“ се занимавате и в книгата си „Биография на моите филми“. Може би сте си казали: „ами като няма филми, нека има книга за филми“?

Хм. Сигурно е важно да се намирам на работа, но опасността да пишеш книга за своите филми е да се изкараш велик герой. Има един, меко казано, неминуем момент на самолюбуване. Това ме плашеше. И продължава да ме плаши, защото не знам доколко съм го избегнал. Ненапразно избрах един филтър, през който да разказвам. Това е посвещението „На моите внуци“, тоест на поколението на моите внуци, на тия, които нищо не знаят за времето преди 10 ноември 1989 г. А в това, че нищо не знаят, се убеждавам всеки ден. Наскоро Светослав Овчаров беше задал въпрос на първокурсниците в НАТФИЗ какво се е случило на 9 септември 1944 г. и никой не е знаел. Никой! Аз пък попитах какво значи „пролетариат“. Не знаят! Затова реших простичко, с конкретни примери да разкажа как се стигаше до един филм, да разкажа за хората, с които заедно правехме кино, как живеехме и как всичко прекарвахме през иглени уши, докато се появи този филм на екран. Опитах да разказвам конкретно, без обобщения, особено социологически и политологически – ако имаше момент за обобщение, цитирах Кешловски или Зануси, те го правят по-добре от мен.

Книгата беше публикувана първо онлайн, но вече има и официално хартиено издание – по-различно ли е то?

Хубавото на това издание е, че в книгата има QR код. Всеки може да инсталира на своя смартфон безплатното приложение QR Reader и да гледа откъси от филмите, за които разказвам.

Разказвате за тези до 1990 г. Ще има и продължение, нали?

Да. Първата част обхваща филмите ми до „Лагерът“ (1988/1990) включително, т.е. заснетите през соцпериода. За мен „Лагерът“ беше в един общ поток български филми, които стреляха в системата – и „Вчера“ на Иван Андонов, и „Маргарит и Маргарита“ на Николай Волев, и „Карнавалът“ на Иванка Гръбчева, „1952: Иван и Александра“ на Иван Ничев и още много други, плюс тези от новата вълна. Вдъхновени от перестройката, ние се осмелихме да бъдем по-откровени, а не да прибягваме до езоповски език. А сега, събрани в книга, филмите ми от соцпериода са обединени от темата за човека срещу системата. Дори и в „Изпит“ от 1971 г. човекът пак е срещу системата.

Сега ли си дадохте сметка за тази връзка?

Естествено, че това ми е било тема, за да се занимавам с кино и да мога да оцелея в моменти, в които си казваш: „май не го приеха този филм, дали да продължа“. Тогава обаче съм си имал своето оправдание: занимавайки се с кино, да оставям свидетелства за времето. И почти във всичките ми филми, включително в „Мерата“, става дума за човек срещу обществото, срещу някаква система. Някои като „Авантаж“, „Трампа“, „АкаТаМус“, „Лагерът“ са по-директни, но всеки мой филм по свой начин е за тоталитарната система. Това ги обединява. А преходът към втората книга е един гениален цитат на Кешловски за това коя цензура е по-страшна – идеологическата или тази на парите.

Това е финалът на първата, а как започва втората част?

Започва с това как се сблъсках за пръв път с цензурата на парите. Там пак присъства „Лагерът“, но като повод за задочните ми срещи с Марин Кармиц, когото нашите доморасли търговци излъгаха. На един фестивал в Кан, в който участваха „Маргарит и Маргарита“ и „Лагерът“, Марин Кармиц, за когото едва по-късно разбрахме, че е един от трите кита във френската киноиндустрия, купи всички филми от програмата, в която участвахме и ние. Отива и на нашия щанд, казва сумата, за която взема двата български филма, подписват предварително споразумение, което за французите означава и договор. След това обаче се появява един, според мен пишман продуцент, и казва, че иска да купи „Маргарит и Маргарита“ за същата сума. Нашите казват „да“ и му го продават.

Месеци по-късно заминахме за Франция с Рангел Вълчанов и Петър Попзлатев в някаква делегация по линия на Министерството на външните работи и имахме среща с един голям началник. Петър заговори на френски, ние с Рангел кимахме, но по едно време долових, че въпросът е дали имаме продуцент и проект. На английски казах, че нямаме продуцент, но да, имаме проект. А търсите ли френски продуцент, попита нашият домакин. Да, как да не търсим, нали затова сме тук, отвърнах. Имате ли предложение, попита той и аз веднага казах: Марин Кармиц. Той искаше да купи моя филм „Лагерът“. Французинът вдигна телефона и се обади на Кармиц. Разказа му за нас и изведнъж лицето му се опъна. Затвори слушалката: „Какво сте направили?! Марин Кармиц ми заяви, че с вас, българите, ще говори само от балкона – сключили сте договор и не сте го спазили!“. Тогава разбрах какво ни чака заради самонадеяната ни българска самодейност… Това е – във втората част на книгата разказвам за опита ми и като продуцент. Вече съм написал за „Черната лястовица“, за „Козелът“, остава ми „Буферна зона“. И по един естествен начин книгата ще свърши.

А какво се случва с новите ви проекти?

Имам два проекта. С единия, „Юдит“, кандидатствам може би за пети път за субсидия. Историята е истинска – за жена, внедрена при горяните, която ги предава. Предава ги красиво, артистично, защото те са влюбени в нея. Прави го, за да си спаси децата, но когато осъзнава действията си и иска да спре, вече не може… Ако и сега не го одобрят в комисията, ще се откажа. Другият ми проект беше за дядо Въльо, който предава Бенковски. Исках да го направя точно както е по Захарий Стоянов, но този сценарий въобще не го класираха. Впрочем знаете ли, че млади хора не знаят кой е Бенковски?!

Не е възможно…

Не знаят! Учител по география в предаването „Стани богат“ не знаеше кой е Бенковски и как е загинал... Всъщност и двата проекта са за прошката. А днес имаме нужда от прошка. Продължаваме да се насъскваме и увълчваме един срещу друг – докога, не е ясно.

В гилдията винаги се говори за „учениците на Дюлгеров“, успяхте да създадете школа…

Не бих казал. Какво общо има между Светослав Овчаров и Иван Черкелов или Иглика Трифонова? Толкова са различни. Но да, мои ученици са. На какво се учехме? На това да сме почтени в киното и да правим филмите, които искаме. Това повтарям: иска ти се да правиш социално кино като Кристина Грозева и Петър Вълчанов – прави го, ако ти идва отвътре; или притчи като Николай Тодоров – прави, но да знам, че си ти. Надя Косева, Светла Цоцоркова, Иван Власимиров… всички са различни.

Надя Косева беше казала някъде, че вие, преподавателят, сте като добър родител – разказвате за живота и давате пример как се прави. Преднамерено ли го правите?

Вижте, ние с тях сме приятели. Не се усещам като техен баща, макар да им се бъркам понякога не много деликатно. Но че милея за тях – не го крия. И че ми е драго, когато успяват – също.

Напоследък говорим за подем в новото ни кино – това измамно ли е?

Ни най-малко! Знаете ли, разликата между европейското и американското кино е, че докато американецът, от Форд и Чаплин до наши дни, разказва приказки, европеецът се опитва да налучка истината за света, за човека, за случващото се в душата му. Да, тези филми не са от най-гледаемите, но като се обърнеш назад, те са документ за времето, а другите, приказките – не са. Вземете само сагата на Трюфо за Антоан Доанел – цяла Франция от 60-те до средата на 70-те е там: като почнеш от това как се променят колите и дрехите на хората и стигнеш до това какво се случва с тях. Човекът занимава и младите ни режисьори – „Ирина“, „Баща“, „Сестра“, „Жажда“, „Кецове“ и т.н. Ами филмите на Иглика Трифонова? Да не говорим за Иван Черкелов – там са само човек и Бог. Ами Светльо Овчаров с размислите му кои сме ние, българите…

А как да си обясним нарастващия интерес към по-далечното ни минало?

Слава Богу, бих казал. Защото вървим неспасяемо към глобализация и културите ще влизат една в друга. Казвам на студентите ми: „Бъдете верни на културата, в която сте израсли“, ама те сега порастват в друга култура, в американската. Моят призив към тях е: „Постарайте се да разберете нещо и за културата, където сте засукали майчиното си мляко, постарайте се да знаете за нея, защото иначе ще бъдете вторични“.

Предишен наш разговор завърши така: „Понеже сме малка страна, със слаба културна традиция, се поддаваме на мощната глобализация и нямаме културен имунитет“. Знаете ли вече как да си го изградим?

Културният имунитет е в генома на една нацията. В това, което се нарича неосъзнатото подсъзнателно. Откъде да дойде този културен имунитет на тази толкова млада българска нация?! Фукаме се с 1300 години България, но ние съществуваме от 142 години. Кажете ми кой е преди Левски, кой е преди Ботев; къде са дългите родословни дървета на западната интелигенция; къде е духовната ни йерархия – няма я. Молитвата на поп Грую и на отец Кирил е била: „Верую во единного хъша балканского…“. Хубаво е, че вярваш в „единного хъша балканского“, но дека го Бог? Дека ги Отец и Свети Дух? А къде е светската ни аристокрация? Избихме я на 9 септември 1944 г. Четох в едно изследване на проф. Драгомир Драганов, лека му пръст, че 7 % от партийната маса, която тогава управлява България, е имала висше образование, още малко проценти – средно, и огромната маса – основно или никакво образование! Оттам сме тръгнали преди 60–70 години?! Как да дойде този културен имунитет…

Може би вие знаете как…

Никак. Надеждата ми е, че лека-полека започва да се случва. Без революции повече, защото никоя революция не е за добро, включително нежната. Имаме нужда само от еволюция – постепенно да се напластява, да се напластява, да се напластява… От тук нататък е „но“ – кои ще са тук, какво ще се случи на Запад. Моите внуци не са тук, но аз им посвещавам книгата си. Те са моите француЗАйчета. Както казват, ние сме французи, но знаем и български… Спасение няма.

Да завършим обаче с нещо оптимистично…

Разбира се! От десет години водя майсторски клас в НБУ, през който вече минаха минимум 200 момичета и момчета. Огромният процент от тях са хора, които ми вдъхват невероятна надежда. Не всички могат да правят кино, но това няма значение. Те ще правят други неща, защото искат. Често чувам: „Остави ги тия, младите, те нищо не знаят“ – да, те не знаят какво е „пролетариат“, но знаят други неща, които аз не знам. Въпросът сега е моето и тяхното знание да се съберат в едно. Тогава би било просто идеално.

                                                                        * * *

Разговорът ни можеше да продължи дълго. На излизане от кафенето Дюлгеров леко раздвижва болния си крак и ме поглежда шеговито: „Както се казва в „Мера според мера“, мъже сме били, Господи, чиновници не сме били“. А на улицата се сеща пак за студентите и допълва: „Изпитвам отговорност към тях – това е истината. Майсторският клас ми носи огромна радост“. Ако не беше така, едва ли щеше да преподава и онлайн, принуден като всички да си бъде у дома заради COVID-19.

Георги Дюлгеров е роден на 30 септември 1943 г. в Бургас. Завършва Института по кинематография „Герасимов“ (ВГИК) в Москва. Повече от 20 г. работи в СИФ – Бояна, а след 1991 г. е бил началник на Армейския аудио-визуален център, преподавател по кинорежисура и ръководител на клас в НАТФИЗ. Професор е от 1999 г. Филмите му „Лагерът“, „Мера според мера“, „Авантаж“, „Трампа“ и др. са сред най-добрите постижения в историята на българското кино. След промените снима „Черната лястовица“, „Лейди Зи“, „Козелът“, „Буферна зона“. Носител е на Сребърна мечка от Берлинале’78 (за „Авантаж“), на приза Златен рицар от Палермо’86 (за „Нешка Робева и нейните момичета“), Голямата награда от Международния кинофестивал в Сараево (за „Лейди Зи“, 2005) и др. Член е на Европейската филмова академия. Почетен професор на НБУ.