Култура / Брой 4 (2967), Април 2020

С френския писател Никола Матийо разговаря Тони Николов

„Писането е начин на отмъщение заради онова, което светът ни причинява. Заради отлитащото време, социалното унижение и любовните разочарования.“ Носителят на Гонкур (2018 г.) и на Гонкур за България (2019 г.) гостува в София за представянето на наградената си книга „А след тях и децата им“ (изд. „Парадокс“, 2020, превод от френски Владимир Сунгарски).

Ще се съгласите ли, че вашият роман „А след тях и децата им“, за който получихте Гонкур, е всъщност роман за „околовръстна Франция“, за която знаем малко – Франция на „жълтите жилетки“?

И да, и не. Наистина действието на романа се разгръща отвъд периферията на големите и богати градове, където са концентрирани големите капитали и ресурси, отвъд техните предградия и проблемните квартали. Това е „междинна Франция“, силно пострадала от деиндустриализацията. Понятието „околовръстна Франция“ е много дискутирано от географи и социолози, но вече се колебая да го използвам, терминът обединява твърде разнородни реалности. Става дума за региони, където хората са силно потърпевши от деиндустриализацията и глобализацията. Там най-доброто е останало в миналото, което причинява твърде силен гняв.

Романът ви описва един работнически свят. Среда, която очевидно добре познавате?

Описва този свят, но и един друг свят. В книгата ми отчетливо присъства и провинциалната буржоазия. В първия си роман говорех предимно за работниците, а този път се опитах да разширя картината с хора и от други социални прослойки. Самият аз израснах в Лотарингия, в семейство от средната класа. Баща ми е електромеханик, а майка ми – счетоводителка.

Прави впечатление, че заглавието на романа „А след тях и децата им“ препраща към Библията и Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов: „има и такива, за които не е останал спомен, които са изчезнали, като да не са съществували, и станали като да не са били, а след тях и децата им“ (Сир. 44:9). Какво ви дава този библейски цитат?

Поне три неща. Първо, вписва цялата тази идея в социалното възпроизводство и в едно незабравимо минало. Не просто като потапяне в социологията на настоящето, а в онова, което остава отвъд него. Второ, в библейския цитат се говори за хора, които сякаш не са били и на които им липсва история. Ала внушението е, че те няма да изчезнат завинаги. В това беше и моята амбиция – да покажа почти митичното величие на малките хора. И на трето място, подобно на пътеводна звезда ме съпровождаше примера на „Да възхвалим сега славните мъже“ – книга на писателя Джеймс Ейджи и фотографа Уокър Еванс, издадена през 1941 г. в САЩ. Става дума за репортажна книга от времето на голямата депресия през 30-те години на миналия век, когато хората изнемогват и измират от глад. Заглавието отново е цитат от същата глава на Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, но от първия стих: „Да възхвалим сега славните мъже и отците на нашия род“ (Сир. 44:1). Така че тръгнах по стъпките на Ейджи и Еванс с едно не по-малко парливо свидетелство от наши дни – реалистично, документално, надявам се, дори поетично. Опитах се да гледам в тази посока.

Някаква част от младостта ви присъства ли във вашата книга?

Да. Израснах в Епинал, един съвсем малък град, което неизбежно белязва човека – от първите му лудории, та до първото влюбване. Искам да кажа, че бях потопен в тази провинциална среда, лятото скучаех много, което пък ме подтикна към четене.

Критиката твърди, че дебютната ви книга е под силното влияние на „черния роман“, което се долавя и в „А след тях и децата им“. Така ли е наистина?

От самото начало бях убеден, че пиша в традицията на „черния роман“, прекрачвайки каноните му. Защото какво представлява „черният роман“? Това е роман, който приема криминалната интрига като претекст, за да говори за нещо друго. Да опише някой регион, даден квартал, една жена, конкретно семейство... „Черният роман“ пресъздава някои твърде брутални факти от всекидневието, ето защо в писането си аз се опитвам да изляза от неговите „кодове“. Ала в книгата ми има насилие и преследване, всички тези елементи, заимствани от „черния роман“.

Кои са любимите ви автори на криминални романи?

Най-голямото влияние, признавам, е на Жан-Патрик Маншет, известен с киноекранизациите си. Поне три от трилърите на Ален Делон се базират върху негови книги. От американските автори – Пит Декстър. И разбира се – Жорж Сименон.

Учили ли сте литература?

Не, следвах история в Нанси, после кино и история на изкуството в Мец. Киното има огромно въздействие върху начина ми на писане. Архитектурата на романите ми силно наподобява тази на сериалите: преливащи се разкази, повествование от сезон в сезон. Аз съм изключителен киноман. Един от любимите ми режисьори е Морис Пиала с неговия разтърсващ реализъм. Имам не само настолни книги, но и настолни филми – „Абсолвентът“ на Майк Никълс или „Мъжът, който обичаше жените“ на Франсоа Трюфо. Силно влияние върху творчеството ми оказва и голямата американска литература от Юга – Лари Браун, Фокнър, Стайнбек.

А от френските писатели?

Селин и неговото „Пътешествие до края на нощта“. Като употреба на езика по един не толкова академичен начин – Ани Ерно. Другите двама са Жорж Перек и Гюстав Флобер. На Флобер дължа много заради портретирането на един студен социален свят с нужната доза ирония. А Перек препрочитам често, дори в момента. Намирам, че „Животът. Начин на употреба“ е изключителна книга.

Често споменавате в интервютата си, че „всичко е политика“. Какво имате предвид?

Основният човешки проблем е какво да сторим, за да живеем заедно. Това е трудно, но и необходимо. Винаги има логика на властта и господството, но има и логика на съпротивата. Винаги в живота има конфликт и всичко това е политика. Политиката не се изчерпва само с гласуването, с избора между лявото и дясното. Щом има две личности, вече става дума за политика. Възприел съм някои от идеите на социолога Пиер Бурдийо, но не те са отправна точка в романите ми. В тях тръгвам от въображението си, но то пък, на свой ред, е повлияно от социалните науки.

Какво е писането за вас?

Писането е начин на отмъщение заради онова, което светът ни причинява. Заради отлитащото време, социалното унижение и любовните разочарования. Фиксирайки се върху тези неща, ние ги описваме, намираме думите, с които можем да го сторим. Ставаме „по-малко жертви“. Докато пиша, аз отразявам ударите на съдбата. В момента баща ми е сериозно болен, той страда от алцхаймер. Много е тежко. Давам си сметка, че преодолявам болката само когато намеря думи, за да го изразя. Но не става дума за терапия!

Писането ви освобождава?

Не знам дали това е освобождение, по-скоро ми дава възможност да измеря живота. Пак повтарям, за мен литературата не е терапия, тя е среща с реалността.

Мислехте ли си, че някой ден ще вземете наградата Гонкур?

Не, често казано, не… Мислех, че съм написал втория си „черен роман“, после дойде сезонът на наградите. Казаха ми: „Изключено е да получиш Гонкур, твоето издателство спечели наградата миналата година, такава е практиката“… И когато ми се обадиха по телефона, за да ми съобщят решението на журито, имах чувството, че ме е ударил гръм от ясно небе. Не беше случайност, но до голяма степен имах късмет. Нещата са прости: трябва да си написал сносна книга. След което тя да заинтригува издател, после журналистите да заговорят за нея и публиката да я приеме. И накрая идва решението на журито. Заслугата на автора е около 10 % от цялото това начинание.

Никола Матийо е роден през 1978 г. в Епинал, Франция. Получава образованието си в частно католическо училище. Там се сблъсква със сериозните социални различия между учениците, но среща и подкрепата от преподавателите в дебютните си опити в литературата. Завършва сценично изкуство в университета в Мец, работи като журналист, деловодител и като служител в Асоциацията за контрол върху качеството на въздуха. Дебютният му роман „На животните войната“ е отличен с три награди за литература през 2014 г., по него е заснет телевизионен сериал. Този успех го окуражава да напише „А след тях и децата им“, който печели най-престижната френска награда за литература „Гонкур“ през 2018 г. и Гонкур в България през 2019 г.