Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

Коронавирусът вкара човечеството в небивала криза, по-точно в поредица от кризи, което усложнява ситуацията. Изправени сме пред четворна криза – санитарна, икономическа, политическа и културна – констатира френският социолог Едгар Морен в интервю, което може да прочетете в броя. И колкото повече някой от изброените аспекти на кризата се задълбочава, толкова повече останалите привидно отстъпват, без да е ясно докога. Те вкупом са зависими не само от вълната на епидемията, но и от така жадувания от всички нас неин отлив.

Накратко, COVID 19 по своята дълбочина е антропологическо изпитание за човечеството. Един от онези ключови отрязъци в историята, подобно на световните войни или други глобални епидемии, след които човешкият род бива принуден да извърши равносметка. Не за първи път човечеството се изправя пред „нощта на времето“. Историци и археолози още от началото на карантината – макар и със свито гърло – описват подобни катастрофални ситуации, след които цивилизацията се е изправяла на крака и е поемала по нов път.

Дали тъкмо този поврат не прави описанието на случващото се днес толкова трудно? Неволно се сещам за непреводимото понятие аsholia от „Никомахова етика“ (1176 b 33) на Аристотел, с което мислителят обозначава състоянието на липса на отдих и на труд едновременно; един вид – ненаученото, „жизнен урок“, който по специфичен начин кондензира връзката между труда и културата.

Не наблюдаваме ли тъкмо това в настоящето? По време на физическата си самоизолация милиони хора посягат към книгите, за които не са имали време, слушат музика или гледат спектакли онлайн, до които преди не са имали свободен достъп. Културата се превръща в аsholia, става достъпна за безброй повече хора. Помага им да оцелеят, поддържа у тях надеждата. И в същото време, както не крие тревогата си философът Жан-Люк Нанси в публикувания от нас манифест „Един твърде човешки вирус“, днес самата култура е изложена на сериозна заплаха: да бъде унищожена или подменена с нещо, което вече не е култура, а по-скоро „система от сили“ – без значение дали те са чисто технически, икономически, властови или някакви други. Дали тъкмо това не дава основание и на някои от тезите на философа Джорджо Агамбен, с когото полемизират редица автори в броя, който също не крие притесненията си „що за общество е това, което вече няма друга ценност освен оцеляването?“.

Ето защо и този наш брой – „Културата след вируса“ е някак необичаен, дори „извънреден“. В него си дават среща два същностни пласта от културата, намиращи израз във въпросите „как?“ и „защо?“.

В „Темата на броя“ предоставихме думата на независимия творчески сектор в България, драстично засегнат от кризата. Не само като „физическо оцеляване“ (което също е от значение), но и като развитие в бъдещето. Правим го, споделяйки ведрата убеденост на София Филм Фест, че „утре птиците отново ще пеят“. Ала дотогава е редно да видим какво може да се направи. На първо място, колко и какви са щетите – сектор по сектор. И второ, кои са дълго замитаните от законодателя проблеми. Например с все още липсващия регистър на творците на свободна практика, както и с абсурдната ситуация те да плащат данъци и осигуровки, но да нямат пенсия, да не им се брои трудов стаж, да нямат право на обезщетения по майчинство или безработица.

И това са само някои от „болките на текущото“. Другите са свързани с въпроса „защо?“, с онова, с което започнах в началото: отвсякъде в света валят предложения за „смяна на модела“. Дали светът наистина се променя? Някои от мислителите в броя не крият резервите си. Други, като германския социолог Хартмут Роза, смятат, че наложеното „забавяне“ се отразява само на природата, а пък обществото е подвластно на „ускорението“. Лично аз се сещам за дефиницията на Паскал за най-крехкото същество, каквото е човекът: „лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива“ („Мисли“, фрагмент 347).