Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

„Кое предопределя пътя на Вазов, силата на характера му, изправената му духовна осанка, несломимата му творческа енергия, чувството му за дълг, кое – взривно натрупаното вековно мълчание, което намира своя изразител в него, Стара планина с твърдостта на своите скали, в чието подножие се ражда и расте, кръстът и мисията му да бъде национален писател?“

Бях поканена в едно телевизионно дискусионно предаване, посветено на Иван Вазов, и колкото и да е невероятно, едновременно скучаех и се гневях. Логореята на някои от неподходящите събеседници, отместеният фокус ме „притискаха“ в особено вътрешно съсредоточаване и накрая, в оставащата половин минута изрекох обобщение, което не бях мислила по-рано, просто ми се „яви“: Вазов е единственият голям, завършен български проект.

Не съм убедена, че бих запомнила думите си, ако още след включването на телефона не ми се обадиха поне десетина души, за да ме поздравят за тях, да ги повторят, да ги разтълкуват, доразгърнат и завършат посвоему.

Много се пазя от обобщения, но безкраят Иван Вазов ги позволява, задава им простор, плътност, сила, постоянство, прелива им от своята творческа, езикова, любовна мощ.

Да, тъкмо необозримостта, която Вазов съгражда с творчеството си и уплътнява с живота си, сдвоявайки ги в могъщо, уникално единно вместилище, предоставя възможности за избор – и той принадлежи всекиму, на високите си ценители и на яростните си отрицатели, на децата и на възрастните, на обикновения човек и на интелектуалеца, бих казала, че ни легитимира като общност. Възможната българска общност.

Предопределен – от кого?

Нека се опитаме да си представим началото дори без да се опираме на Вазовите спомени. Роденият през 1850 г. Иван Вазов, завършил основното и класното училище в Сопот със своеобразните му и патетично-приповдигнати, и жестоки методи на възпитание – почти непрекъснато се пее, но широко е застъпен и боят с пръчки – заминава да учи и да работи едновременно като подидаскал в Калофер. На 15 години е, стеснително дете с фес, първата му запазена снимка. Та в калоферското училище, в чиято напрегната самота пребивава цяла една година, завършена с отличие, той открива училищната библиотека. „Без нея аз нямаше да бъда нищо.“ Погълнат е от книгите вестниците и списанията на руски и френски, знае ли тези езици, доколко ги знае, но започва да чете стихотворенията на Пушкин, Лермонтов, Беранже и да ги учи наизуст, напълно повлечен от стихията на словото, докрай осенен от поезията, от необяснимото ѝ всемогъщество. Много години по-късно свенливо ще отрони пред проф. Шишманов: „Още тогава реших да стана поет по призвание“.

Нека се опитаме да съвместим 1865 г. с това високо и безапелационно юношеско решение, нима не граничи с безумството! Очевидно и здравомислещият търговец Минчо Вазов го разбира тъкмо по този начин, затова и след успешната учебна година прибира първородния си син и го затваря да работи в сопотския дюкян, а след дълги колебания го изпраща да си „доучи“ в Пловдивската гимназия, от 1867 до 1868 г., колкото да не е съвсем без хич. Преброеното пловдивско време е следващата езикова и литературна обсесия: Вазов се посвещава на усърдното и вдъхновено изучаване на френски език, чете със страст приключенските романи на Евгений Сю. Вече в оригинал, защото още в класното училище е прочел „Скитникът евреин“, „преведен и печатан от Ваклидова в едно списание“. Надали е случайно, подсказва предчувствието, че животът до 45-ата му година ще е толкова преизпълнен с приключения, по-невероятни от размаха на всяко художествено въображение. В кратките си биографични бележки Вазов споменава: Записах стихове – зачиракувах в поезията – от 18-ата си година. От 20-годишната ми възраст се захвана периода на моите безконечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другаря: бедността и вдъхновението. Нуждата и съдбата ме развождаха цели 25 години из Румъния, Турция, Русия, Гърция, Швейцария, Франция, Италия и прочие, винаги сиромах, винаги богат със звучни рими и песни. От 1895 година, по-честит от Скитника Евреин – аз видях края на моите странствувания, познах вече мирен живот в София.

Но 45-ата му година е много далеч, предстои му все още 1868 г. със завръщането в сопотския дюкян и появата на любовта. „От тоя ден стана прелом в мене...“ (Кате)Рина е омъжената 30-годишна съседка, „със среден ръст, мургаво лице, мечтателен поглед, ориенталски тип“, която отключва урагана на стиховете, Вазов пише непрекъснато и навсякъде, нощем тайно на свещи, денем по търговските тефтери и книжа на баща си, но малко от тези строфи, сътворени с несръчна еротика и главоломна страст, ще оцелеят в големия пожар и ще намерят по-сетне място в „Майска китка“.

Но по-важно си остава непредставимото: откъде у Вазов се вселява всичката тази величествена духовна сила, с която се посвещава на литературата и се труди повече от петдесет години; с какво упование се доверява на езика, все още в насипно състояние, и го разгръща в необят, и основополага на него почти всички жанрове в българската литература, и създава шедьоври във всеки жанр? Кой и кога посочва и избира Вазов да бъде „певецът на България“ – поезията ли, когато е на 15, любовта ли, когато е на 18, или българският Бог, защото не вярва в друг?

Кое предопределя пътя на Вазов, силата на характера му, изправената му духовна осанка, несломимата му творческа енергия, чувството му за дълг, кое – взривно натрупаното вековно мълчание, което намира своя изразител в него, Стара планина с твърдостта на своите скали, в чието подножие се ражда и расте, кръстът и мисията му да бъде национален писател?

 „Език прекрасен, кой те не руга...“

През 1877 г. в Букурещ излиза „Тъгите на България“, втората книга на Иван Вазов, вече подписана със собственото му име – за първата е избрал псевдонима Пейчин. „Пишех при най-тежки лични обстоятелства. Зимата беше люта и аз я прекарах без огън. Живеех само със сух хляб (20 стотинки на ден). Стихотворенията ставах повече нощно време да ги пиша, наметнат с палто и с ръка полузамръзнала. Но се радвах, че сбирката се посрещна с голямо съчувствие. Каравелов ме ценеше. По това време беше и Богоров в Букурещ. Той ме попита: какво е туй Тъгите на България. Българинът познава тъга, но не и тъги. Той не знаеше, че в народните песни има: „Къде се дянаха пустите наши две тъги?“.

Ето откога започва многоказващата история на Вазов с езика и нашата история с езика на Вазов, сложният, драматичен възел от съгласия и съпротиви, от „обичам те, българска реч“ и „нищо не се разбира от тоя овехтял език“.

Естествено е днес много от Вазовите, от някогашните думи да са изгубили значението си, да са излезли от употреба, да ни звучат непознато, грубо, дори смешно. Но достатъчно е да си дадем сметка поне само за два факта: че Вазов започва да пише и да полага основите на почти всички жанрове в националната ни литература във време, в което няма нито книжовен български език, нито официални литературни норми, нито натрупани от други преди него томове писменост. Създавайки творбите си, Вазов създава и българския език и не просто разширява границите и изразните му възможности, а ги изпълва със смисъл, енергия и безграничност. Служи си с почти 50 000 думи, с колкото малцина в световната литература са си служили. И откъде ги взема ли – ами отвсякъде, от народните песни, от множеството български диалекти, от Найден-Геровия речник и речника на Дюверноа, въвежда ги в употреба през руски, турски и френски и им дава статут, а със силата на свойто вдъхновение им вдъхва и живот, и съдба, и дълговечност. И с любовта до несвяст, с която обича България – обича и българския език, възпява го, брани го, отглежда го, защото е негово създание, упование, начин на съществуване.

Вазов е първостроителят на българския език – при него той все още е стихия, но вече подчинена и овладяна, природна сила с размаха, но и с нюансите ѝ, изворен изблик от планините на петвековната тишина и онемялост, чист и живителен, от който всички насетне ще пият. Вазовият български език е самото несвършване.

Народната френезия

„Целият град е обхванат от една същинска подлуда. Защо, откъде тази френезия – всичко това? Не от това ли, че в нашите покрусени души се мярна обликът на нашата гордост, на нашето национално величие? Не беше ли това едно: ето ни, това сме ние... все пак нещо, щом имаме такива великани. И всеки виждаше, чувствуваше, че дядо Вазов бди над всекиго в душата и над всички като библейски великан, когото за да постигнеш, трябва подлуден подем на духа.“ Това е част от разказа на писателя Петко Росен за Вазовото посещение в Бургас, замислено като „инкогнито“. Вазов, придружен от сестра си Въла, пристига тайно край морето, потребен му е отдих, и се записва в хотела под името „Иван Минчов, вестникар от Пловдив“. Но за преброени мигове мълвата, че народният поет е дошъл, се разнася и обзема трескаво всички, създадена е мълниеносна организация, предвидени са поредица от събития, с които да бъде приветстван и почетен Вазов. Наподобява циклон на обожествяването, религиозно шествие – разказани са поне няколко версии на това чутовно явление, в което е въвлечен боготвореният национален писател. От балкона на Търговската гимназия, под който се струпва многохилядно множество, след приветствия и декламации Вазов е понесен на ръце, в буквалния смисъл, от въодушевени ученици към морето. Няма да разказвам за официалната вечеря с класическа музика и за решението на поета на другата заран да прекрати „отдиха си“ в Бургас и да поеме обратно към София заедно със сестра си. Но още на първата гара влаковата композиция, с която пътуват, е спряна, за да бъде приветстван народният поет.

Да, неведнъж българите спират влаковите композиции, в които е Вазов, за да му изразят възторжената си почит, непредставимото днес уважение, искрената си и спонтанна любов, вярата и упованието си в неговото слово. Не само – спират го по софийските улици, за да му целунат ръка и да му се поклонят, майки звънят на вратата на дома му, за да го зърнат децата им и той да ги благослови.

Пиесите му се играят пред препълнени и въодушевени салони, актьорите и публиката го носят на ръце. Ето какво си спомня Симеон Радев: „Успехът на тази драма не е само безподобен: той е изумителен. От две години насам „Борислав“ владее столицата, шествува победоносно по провинцията и дава на един равнодушен към художествената красота народ шумно упоение. Бащите с романтично въображение кръщават децата на името на Борислав...“.

След 1917 г. сред ученическите групи от столицата и страната се разгръща странната „мода“ да маршируват по улица „Раковски“ с песен и да се спрат на ъгъла с улица „Вълкович“ под прозорците на Вазовия дом, за да скандират „Ура!“.

Прочетем ли и стотиците разтърсващи писма от времето на „голямата война“, няма как да не проумеем насъщността на поета. Към него прииждат молби от бойното поле, телеграми и благодарности от южния фронт, от серетския фронт, от биваците на полковете, от главната квартира, от полковници и поручици, идат трагически и радостни известия от старите нови български земи. „Далеч западно от Лясковец, около бреговете на река Пуста, червено петно е разляно – свещена кръв на български храбри синове. Там бе страшен бой: сръбското желязо срещаше българските железни гърди, а българското ура заглушаваше трясъка на двадесетте сръбски батареи… Славни български поете, оплачи и възпей героите, които със своите трупове пустите върхове около река Пуста покриха“, заръчва поручик Б. на Вазов. Г.Д. пък му пише: „Обиколих редица книжарници, за да търся Вашия лик, обаче не го намерих. За това ще Ви моля, уважаеми учителю, изпратете ми Вашия портрет, който ще украсява за бъдеще моята скромна войнишка маса…“.

Вазов се отзовава всепредано на всички молби, откликва на непомерните и непосилни народни желания, вероятно защото помни края на едно писмо от 1916 година, изпратено му от Г.Х.: „Вие не сте обикновен поет; Вие сте вече плът от плътта на българския народ“.

Тук няма да разказваме за траурното шествие на действащите и запасни офицери и войници, които се струпват на Лъвов мост, за да отбележат една година от подписването на Ньойския договор, и спонтанно решават да тръгнат към дома на поета, за да чуят неговите думи, неговата утеха.

Вазов е народен поет далеч преди всички укази, които потвърждават насъщността и незаменимостта му в народната душа. Официалните юбилеи, организирани през 1895 и 1920 г., само легитимират признанието и като държавно признание, отнемат и добавят подробности към мита, в който Вазов се е превърнал още приживе благодарение на творчеството си.

„Немилостивите бодове на честолюбието“

Може ли да бъде простена на Вазов непредставимата популярност, всенародната любов, мястото му на словесна държава в държавата. Справедливо или не, той се превръща в „храна“ за злонамереността на мнозина неизвестни ругатели, предизвиква зависти и ненависти и у най-просветените, изтърпява всевъзможни човешки и естетически ругателства, вестникарски пасквили, очернителства, гаври.

Така е от самото начало на пътя, отпреди огромната известност. Още Ботев го „подхваща“ с ирония и сарказъм. После идва ред на баща и син Славейкови, единият в Пловдив, другият в София. Клеветите и доносите за писателската му работа по време на съдийстването в Берковица му донасят унизително понижение, изпратен е като помощник-прокурор във Видин и слава Богу, Вазов е толкова обиден, че напуска „системата“. След Съединението, включен в „черните списъци“, е принуден да се крие „от разсвирепелите партизански страсти: ноще в избите, дене – по таваните“ и да емигрира от свободното си „отечество любезно“. След появата на „Нова земя“ „критиката, сякаш по един заговор, нападна романа най-безпощадно. Едва ли друга българска книга е предизвиквала такъв поток от хули, отричания и нападки“.

„Войните“ срещу Вазов в мирно време, обясними или не, естетически или човешки, безмилостно го досягат и нараняват, но той изтърпява „немилостивите бодове на честолюбието“ и никога не отвръща на ударите другояче, освен с литературна работа. Не е за вярване това балканджийско достойнство, тази сила да отмъстиш на всички, на които искаш да отмъстиш, през художествените текстове, споменавам произволно „Кихавицата на Салюста“, „Японски силуети“, „Моят път“. Не всички са сполучливи, но последното стихотворение, писано през 1912 г. и предназначено да влезе в „полемика“ със социалистите, които здравата недолюбват „класовия характер на неговата поезия, нейната еснафска същност“, е истински шедьовър, една горчива изповед, записана с най-простите и величествени думи, манифест на съдбовния, дълбок и изстрадан Вазов идеализъм.

Материалните мъчнотии

Минавало ми е наум колко трафаретни или прагматични избори би могъл да направи през целия си живот първородният „чорбаджийски син“ Иван Вазов. В началото: да стане търговец, но отстъпва тази участ на брат си Никола. После: да отиде в Цариград и да се изучи за лекар. Но се отказва и предоставя възможността на брат си Кирко.

Материалното сякаш не го досяга, приел е лишенията, „аз от млад съм живял в лишения“ – или поне държи настрана мисълта за тях. И най-близките му, и по-далечните му съвременници свидетелстват за това. Проф. Константин Гълъбов си спомня: „Иван Вазов живееше много скромно като най-обикновен български гражданин и не се стремеше да забогатее“. А Борис Вазов разказва: „Не съм чул от брата си да говори за пари, че му трябват, че няма. Той не правеше достояние на другите какви са неговите нужди, не разкриваше даже на близки своите материални мъчнотии. Беше доволен и горд, че си изкарва хляба чрез своя писателски труд и че е напълно независим“. Във Вазовия архив е съхранена една кратка и трогателна с достолепието си молба до издателя Александър Паскалев, написана върху визитна картичка: „Бъдете добър тия дни да ме улесните с 1000 лева, че остах съвсем неуверен“.

„Жена, вълшебница, богиня“

Измежду Вазовите „два неотлъчни другаря: бедността и вдъхновението“ вторият несъмнено е по-многозначен и мистериозен, защото премълчава най-красивите поводи за писане, жените, в които поетът се влюбва... За личния си живот той говори рядко и полушепнешком, отронва по някоя тайна най-вече пред проф. Шишманов, и то когато е невъзвратимо късно и отминало: „все тая тъга по Зихра“ или „две години изпитвах блаженството на взаимната любов ... и с разкъсано сърце трябваше да се разделя с нея. Животът ми се помрачи. За да заглуша страданията си, аз потърсих лек в поезията и написах „В царството на самодивите“.

Времето, нравите или патриархалното възпитание са му налагали безмилостната дискретност? Или е пазел достойнството си на самотник? Или се е бранел от всеподавящата го завист? Все пак Вазов обича жените, как само ги обича... Откъсва ги като забранени плодове по пътя си, обгръща ги в тайнственост, скрива ги в думи, запомня ги в стихове, за да ги забрави.

В прочутата анкета, която проф. Иван Шишманов прави с него, на двадесет и шестия въпрос „Кое е според Вас шедьовърът на природата?“, писателят отговаря: „Хубавата жена“.

Почти към края на живота си, след дълги и мъчителни колебания, терзания и остри упреци от страна на близките си, поетът все пак решава да издаде една антология с лични, интимни стихотворения, чието „работно“ заглавие е „Пролетта на една душа“, но през 1919 г. излиза като „Люлека ми замириса“. Посветена е негласно на Евгения Марс, вдъхновена е от нея. „Драга Евгения Марс, появи се у мене неотразимо желание да дойда да пия едно кафе у Вас тая сутрин по 9 и половина часа и да подишам поезията на Вашия будоар и очарователно общество. Не ми отказвайте това велико щастие, драга ученичке. Привет и поклон.“

Вазовата лична любовна митология е обраснала в лешоядни сенки и нездраво любопитство, в слухове и мълви. Каква по-красива участ би могъл да си пожелае един поет, освен да обича в залеза на дните си? Но все пак знаем кому принадлежи голямата му, предана, съдбоносна любов. Едва ли бих могла да го изрека по-точно от проф. Александър Балабанов: „Не бях виждал нито толкова наивен, нито толкова влюбен в България човек“.

Накрая

Много бих искала да изразя удивлението си от спокойната самоувереност, с която Иван Вазов назовава всички свои „учители“ в поезията – не се колебае да разкаже кога и кому е подражавал, коя чужда поема го е провокирала, „заразила“ с идеи и ритмика или е отворила хоризонтите му за писане, чие влияние е изпитвал – на Парни, Некрасов, Юго.

И още: от достойнството, с което опазва себе си, самотата си, целостта си. Мнозина го помнят и разказват така: „По улиците срещахме Вазов винаги сам. Със своята висока, стройна фигура вървеше бавно, с наметнато на ръка пардесю, с бомбе на глава. Здрав и силен, строен, хубав, пленителен. Подире му тичаше малко ръждиво кученце, към което от време навреме се обръщаше, казваше му нещо и подсвиркваше. Винаги идеше сам и в гостилница „Средна гора“, сядаше на някоя празна маса, нахранваше се бързо и си отиваше“.

Сам. Сам в кабинета си сред книгите, превърнал го е в семейно гнездо, сам в средоточието на словото, сам и поделен с народа си. Сам и единствен.

Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 г. в София. Първата ѝ стихосбирка „Каменни криле“ излиза през 1985 г. във варненското издателство „Георги Бакалов“. Автор на седем поетични книги, сред които: „Самотна игра“, „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“ , „Любовите ни“. Издава два сборника с разкази, „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“, както и два тома с публицистични текстове. Носител е на престижни национални и международни награди за поезия. Има две издадени поетични книги в Германия: „Самотна игра“ и „Сдобряване със студа“ в превод на Норберт Рандов и Габи Тиман. Работи повече от петнайсет години като главен уредник на къщата музей „Иван Вазов“ в София. От 2016 г. е драматург в Народния театър „Иван Вазов“.