Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

Бежливи бележки

„Езикът е жив организъм. Аз мисля, че днешният книжовен език ще остане по хубост същият, само – по-префинен и по-богат. Той ще носи печата, който му даде длетото на талантливи майстори – от Ботева до Яворова и Кирила Христова.“ Малко познат текст на Вазов, публикуван в една от последните му книги – „Из бележника на поета“, София, 1920 г.

Въпреки тежките дни, които преживяваме, времето навън е прелестно. Равнодушната природа не дели нашите скърби и неволи – пролетта празнува своя светъл празник. Вишните и зарзалите в двора ми са цели облечени в бял цвят, а старата изпочупена праскова е цяла розова като усмивката на здрава вакарелска мома. Отнякъде прилитат първите звънки кръшигласия на някой славей. А слънцето?... Но аз се отплеснах, а щях да говоря за нашия поетичен език.

***

Аз винаги следя с удоволствие напредъка му.

Той се изглажда, префинява, обогатява.

Думите: „заник“, „изгрев“, „здрач“, „багра“, „зара“, „ухание“, „двери“ и толкова други народни и старобългарски думи красят прозата и стиховете. Такива думи са хубави. Хубави са и съкратените съществителни: „заблуда“, „пробуда“, „забрава“, „проява“, „развой“, особено в стиховете, които правят по-стегнати и годни да побират повече думи, значи повече мисли.

Но думите: „упрек“ (вместо укор, натякване), „намек“ (вместо загатване), „пърха“ (вместо фърка, пофърква – пърха конят), „притома“ (умора, отпадане), „тормоз“ (вместо спъвало) и други подобни са лоши чуждици и нямат работа в книжовния ни език.

Влезли обаче са в езика ни чисто руски думи, почти добили право на гражданство. Такива са „погром“, „тревога“ и още други, повече изразяващи нравствени състояния. Пуристите може да се въсят, но аз мисля, че можем да ги запазим, едно, че мъчно можем да намерим съвсем съответни тям в езика си, а друго – и то е важно, когато се касае за нашата поетична реч – те са кратки и звучни.

Можем ли да заемаме думи от славянския – старобългарския език? Не само че можем, но и сме длъжни. Русите с кривачи гребат от това езиково съкровище. То си е наше, можем свободно да се ползваме от богатството му. Разумява се, и там трябва мярка и вкус. Михайловски твърде сполучливо си служи със славянски форми и речи. Но най-голямото съкровище, което отваря вратата си, е нашият народен език и народните умотворения. Добре е писателите по-често да шетат из тях.

Българският език е много богат, но му липсват думи за нюанси на мисълта, за отсенки. По неволя ще се ползваме от чуждици, додето нашите филолози, поети и писатели изнамерят или сътворят български, в духа на езика ни. Трябва да забележа, че това вече и става. Някои наши млади поети, истина, неуверено пускат такива нови думи. Нека бъдат по-смели: несполучливите им новизни ще пропаднат, а добрите ще оцелеят. Днес се гради нашият поетичен език. Трябва само зидарите да обладават верен вкус и тънък филологически усет при избора на материала за градивото.

Хубав ли е нашият език? Хубав. Звучен ли е? Да. Но поради отпадането на падежите и на неопределеното наклонение речта ни се лишава от стегнатост и в това отношение другите славянски езици имат предимство пред нас. Тоя органически недостатък е слабостта на езика ни. Но аз повтарям: той е хубав и звучен. Той е гъвкав, преливен, ярък в звуковете си, разнообразен в интонациите си, енергичен, бих казал – мъжествен. А поради падането на ударенията не на същи слогове на думите, той, както и руският, обладава богата ритмичност, годен е за всички стихотворни форми, ползва се с безкрайно богатство от рими мъжки и женски, и е способен за най-музикален стих. Останалите славянски езици не разполагат с тия средства, стихът им по неволя е еднообразен.

Натякват на езика ни чужденци, па и наши, присъствието на членовете. Вярно е, че членовете придават на фразата разточителност. Но каква яснота и определеност дават на мислите! Те са почти едно богатство. Истина е, че излишната им употреба не е добро. В народната песен те до крайност са намалени. Избягват го и нашите поети там, дето допуска духът на езика. Ботев в своите стихотворения е най-добрият майстор на умно боравене с членовете.

Тук ме сърби езикът да кажа и за правописанието, защото то е яко свързано с речта. Но правописанието е един болен въпрос: през цели десетилетия то е извиквало прения, полемики. И сегашното правописание, наложено от Министерството на народната просвета, не може да се счита съвършено, без кусур. Но то е вече прието, нека го задържим такова – няма защо да хабим нерви и енергия в правописни препирни.

Искам да кажа само едно нещо: това правописание, нагласено главно за педагогична сгода, притеснява малко свободата на поета. То изхвърля неусеченото окончание ий на прилагателните и оставя вместо него само и. Така поетът е длъжен да пише: учени мъж. Други брат, прави път. Това е изнасилване на езика и затъмняване на мисълта. И как грози сред хубави стихове! Мисля, че поетите могат смело да погазят повеленията на правописанието, ако щете и на граматиката, и да пишат, когато имат нужда от прилагателни с кратко окончание, „учений мъж“, „другий брат“, „правий път“. Няма да стане световен катаклизъм от това невинно погазване на правописа. Той стои по-долу от поезията... Та не правят ли същото, когато имат нужда от краткост при написването: „мойто“ вместо „моето“, „наш’те“ вместо „нашите“, „ний знаем“ вместо „ние знаем“, „кат“ вместо „като“? Пречи ли това някому?

Ние съзираме тия волности и в чуждите поезии. Френските поети пишат encore и encor (още). Руските: „красотою“ и „красотой“ и тем подобни.

Езикът е жив организъм. Той расте, развива се, видоизменя се. Навярно в бъдещите времена, под усилията на големи таланти той ще се усъвършенства повече, ще се облагороди. Някои казват, че днешният книжовен език ще изглежда тогава, както руският от времето на Лосомосова пред Пушкиновия. Това едва ли ще е вярно. Аз мисля, че днешният книжовен език ще остане по хубост същият, само – по-префинен и по-богат. Той ще носи печата, който му даде длетото на талантливи майстори – от Ботева до Яворова и Кирила Христова. Ще се напишат на него само по-велики творения, сигурно и с това главно ще се различава от днешния.

Покойний Яворов ме канеше да пишем предлозите „въ“ и „съ“, „во“ и „со“, когато предхождат думи, що начеват с букви в и с, за да се „избегне мъчното произнасяне“. Аз намерих това предпочитително, но не се реших да пиша така, привичката ми пречеше. Някои поети подир Яворова възприех тия во и со. Малко гложди това на непривикналото ухо, но е в полза на благозвучието. Не приехме ли от македонското наречие прелестната форма „чакайки“, „мислейки“? Как е жално, че в някой кът на България не се е запазило неопределеното наклонение на пълната му форма?

Но и тъй, както е днес, езикът ни, както казах, е пак великолепен по звучност, по изразителност и по енергия. И ние си го обичаме като едно от най-скъпите наследства, завещани нам от дедите ни.

***

Но навън е хубаво. Славейчето сé пее. Сякаш и прясната шума по дърветата и въздухът с радостта си, и слънцето с лъчите си пеят. И в тая песен звучат страстните въздишки на възродения живот, на младостта, на любовта. И душата се слива с тоя концерт на мирозданието, тръпне в дълбочините си от тихите трепети на надеждите и обновата, и невидими ефирни крила я откъсват от действителността и я носят в мира на бъдещето, и в тържеството на вечната правда...

О, пролет, как си чудна!

Но да излезем на полето и да послушаме на воля поетическия език на природата.

17 април 1920 г.