Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

С проф. Милена Цанева разговаря Катя Атанасова

Известна сте в академичните среди като най-големия познавач на Вазов. Наричат ви „вазовед“ и това не е случайно. Защо избрахте Вазов?

Този въпрос ми е задаван неведнъж. И аз обикновено отговарям с една шега: „Не аз избрах Вазов, той избра мене“. Но в тази шега има и доза истина, доколкото към него ме насочваше самото време, в което започнах литературния си път.

Всъщност в началото моите планове за осъществяването ми като литератор бяха други. Исках да се занимавам със съвременна литературна критика и когато трябваше да предложа тема за аспирантската си дисертация, аз предложих да пиша за Светослав Минков, моя любим, по това време все още активен писател, твърде различен от Вазов. Но катедрата с право беше на мнение, че един все още пишещ автор не е удобен за завършения портрет, който трябва да му изгради едно цялостно изследване, и не прие темата. Не се отказах от Светослав Минков, първата книга, която издадох, е именно за него, но за дисертацията си трябваше да се примиря с класиката. Баща ми – проф. Георги Цанев – ми предложи темата за дейността на Вазов в периода, когато той живее в столицата на тъй наречената Източна Румелия. И аз съм му много благодарна, защото тази тема (чието название съкратих до „Вазов в Пловдив“) е изключително интересна и за Вазов, и въобще за нашата културна история.

Така се насочих към Вазов в едно време, когато той до известна степен се считаше за остаряла и изчерпана тема. Нещо повече, след 9 септември се бе разпространило и гледището, че той е един „буржоазен“ писател, който не заслужава да се занимава с него новото време. Но това бе отношение на част от актуалната литературна критика и на някои готвещи се да се влеят в нея амбициозни студенти, не и на обикновения български читател. Твърде скоро си убедих в това. През 1955 г. от в. „Народна младеж“, на който сътрудничех, ми поръчаха да напиша за 105-годишнината от рождението на Вазов. Неочаквано и за самата мен написах тази статия буквално на един дъх. Тя стана много емоционална, нещо, което не бе характерно за времето. И се хареса. Получих за нея поздравления, както и някои покани да изнеса лекции за Вазов. И постепенно тези покани от училища и читалища така зачестиха, че не можеха да не ми подскажат, че обществото всъщност има нужда от Вазовото слово, от Вазовия национален оптимизъм и национално самочувствие. И ако имам някаква заслуга, тя е, че започнах все повече да пиша за Вазов в едно време, когато с Патриарха на българската литература се занимаваха едва ли не само уредниците на неговите музеи.

От 14-те книги, които съм издала, само в три не се споменава Вазов и показателно е, че те са от началото на литературния ми път. Останалите са или изцяло, или с отделни свои части посветени на неговото творчество и свидетелстват как постепенно все повече съм се задълбочавала в него. А то е така всеобхватно и така силно в своето въздействие, че веднъж навлязъл в него, все по-трудно можеш да се изтръгнеш от властната му прегръдка. Имам и други любими автори и не се отказвам от това, което съм написала за тях. Но обстоятелствата на моя професионален живот ме направиха преди всичко вазовед и аз се гордея с това определение.

През годините какво се промени в гледната ви точка към творчеството на Вазов?

Към Вазов може да пристъпим от гледна точка на идейните и емоционални послания на неговото творчество, но гледна точка може да ни бъде и начинът, по който се изграждат тези послания; и времето, в което се излъчват; и начинът, по който са възприемани в различни периоди; и тяхното остаряване или обновяване в съвременността; и тяхната емоционална багра и стил; и въобще всичко, което е свързано с живота на художественото слово. Занимавала съм се по разному с различни части от творчеството на Вазов, а към някои негови творби съм се връщала многократно именно за да ги видя от различни гледни точки. Но тези различни подстъпи не изменят основното ми виждане на образа, мястото и значението на Вазов в живота ни като нация със свои традиции и духовни ценности.

А имате ли наблюдения как образът на Патриарха на българската литература се променя във възприемането на читателите и критиката?

В интереса и отношението към Вазов се набелязват приливи и отливи още далеч преди той да бъде назован „патриарх“. Отношението към него никога не е било еднозначно. По разному са го възприемали различни части от обществото.

По време на най-плодотворния период от живота му, когато в столицата на Източна Румелия той не само написва повечето от най-представителните си творби, но се изявява и като общественик и публицист, неговите политически противници яростно го нападат и като общественик, и като поет. А след Съединението включват името му в прословутия списък на „черните души“. Нееднозначно е отношението и към отбелязването на 25- годишнината на неговата литературна дейност в края на xix в. Отрицанието му става част от програмата на кръга „Мисъл“. А водещият представител на този кръг, д-р Кръстев, изминава пътя от пламенен почитател на Вазов до негов не по-малко пламенен отрицател.

През 2000 г. бе тържествено отпразнувана 150- годишнината от рождението му. Но и в издадената по този повод книжка с изказвания за Вазов на видни съвременни литератори може да се проследи това нееднозначно отношение, което се движи от преклонението до отрицанието.

Но тези диаметрални различия в отношението съвсем не са характерни и за обикновените читатели на Вазов. И в миналото, и днес. Това се вижда не само от неизменното търсене на неговите многократно издавани книги, но и от проведените масови анкети, в които като най-добрия български писател се посочва Вазов, а като най-добрия български роман – „Под игото“.

Той е известен най-вече с романа „Под игото“, с двете повести „Чичовци“ и „Немили-недраги“, цикъла „Епопея на забравените“ и стихотворенията, които присъстват в учебниците по литература. Кои произведения от неговото творчество остават незаслужено извън полезрението ни?

Няма нищо чудно, че Вазов е известен преди всичко с изредените произведения. Те са шедьоври на художественото слово, които безспорно трябва да познава всеки културен българин. Но в широкообхватното творчество на Патриарха има и още редица художествени моменти, които не трябва да отпадат поне от погледа на изследователя. Един от тези моменти е особено интересен, защото има отношение към мястото на Вазов в процеса на литературното ни развитие.

Както е известно, Вазов е преди всичко изразител на живота на националния колектив, на душевността на българина като представител на своя народ. Вазовата баба Илийца е не просто една смела и милосърдна жена, тя е „Една българка“, както неслучайно е назован разказът за нея. Изразяването на независимата от националната идентичност душевност на човека ще стане програма на враждебния на Вазов кръг „Мисъл“.

Но всъщност в лириката и лирическите поеми на Вазов още през 80-те години на XIX в. започва да се изявява именно това пренасочване към човешката душевност, към настроенията на автора като човек и творческа личност. По това време той дори обявява намерението си да издаде стихосбирка с названието „Бури и мелодии“, която щяла да има вече „съвсем друг характер“. Навярно поради напрегнатата историческа атмосфера в навечерието на Съединението Вазов не успява да издаде тази замислена книга, но на няколко пъти печата в периодиката стихове с бележката Из „Бури и мелодии“ и отпечатания неин „Епилог“ – „Общество и певец“ – ясно манифестира настъпването на нов период в поетичното му развитие. Период, чийто „съвсем друг характер“ се подкрепя и от други писани по същото това време творби като лирическата поема „В царството на самодивите“ и стихосбирката „Италия“.

Така още през 80-те години на XIX в. стихът на Вазов става изразител на идейно-тематични насоки, които ще станат характерни за литературното ни развитие с появата на кръга „Мисъл“. И всъщност в поезията си той е негов съвсем пряк предходник. Знам, че за обикновената читателска публика е трудно един писател да се възприеме като представител на две коренно различни литературни програми, но неведнъж съм наблягала на този важен момент от творчеството на Вазов, защото той не бива да бъде отминаван при изследването на литературното ни развитие и на широтата на Вазовото присъствие в него.

Доколко можем да кажем, че мисленето ни за самите нас, за българското, е формирано именно чрез творчеството на Вазов?

Творчеството на Вазов е цяла една вселена от историческа памет и от духовни ценности, формирани в периода на изграждането ни като нация, т.е. в „най-българското време“. Неговият художествен свят е неотменимо свързан с образа на българското. В него можем да намерим и географската карта на българската земя, и нейния половинвековен исторически летопис, и социално-битовата панорама на пет десетилетия, и разгърнатата народопсихологическа характеристика на българина от този период. Неговите най-представителни творби са обединени в един своеобразен национален епос – епос за живота и душевността на българина и за историческите преломи в неговата национална съдба. Творчеството на Вазов е истинско „българознание“. То има една върховна свръхзадача – да покаже България на самата нея и на света.

Вазов е изразител и същевременно фактор на основните исторически задачи на националното Възраждане. Неоценими са неговите заслуги за самосъзнанието и самопознанието на българина. Той утвърждава и формира основни образи, в които ние мислим българското като земя и език, като история, бит и душевност. Той обкръжи поетически българския език с ореола на сакралност. Той създаде образи и метафори, чрез които осъзнаваме Българското възраждане, националноосвободителните борби и техните герои като звездни мигове в нашата история. Със своята страстна апология на българското, българина, българката той се постара да превърне националното ни самосъзнание и в национално самочувствие. Много горчиви истини посочи на своята съвременност неговото неподкупно перо, но във всяко време той съумяваше да открие светлинките на човешкото и на българското. И да намери опора за своя несломим национален оптимизъм. Затова през всички превратности на историята и днес можем да кажем, че мисленето ни за изконно българското е формирано именно чрез творчеството на Иван Вазов.

Днес, ако трябва да кажете думи за Вазов на млади хора, какви биха били те? Защо трябва да го четат?

Осъзнато или инстинктивно човек има нужда да опре чувството си за национална идентичност върху един познат и осмислен като нещо свое образен свят, а както вече казахме, творчеството на Вазов изгражда именно такъв осмислен като дълбоко български свят. При това този художествен свят е изграден така майсторски, че потъването в него е не само познание, но и естетическа наслада. В такъв смисъл да се чете Вазов не просто трябва, това е и едно удоволствие, от което има нужда душевността ни.

Вие лично защо обичате Вазов?

Обичам Вазов, затова че изгражда своя всеобхватен и изконно български образен свят като един голям, в редица свои творби и невероятно голям художник. Той не само създава разгърнатата жанрова система на следосвобожденската ни литература, той пръв показва и всичките ѝ жанрови и тематични, стилови и стихотворни възможности. Наистина Вазов пише твърде много и словото му невинаги е на едно и също художествено равнище. Но в най-представителните си творби и като поет, и като белетрист той е извънредно силен. Особено при изграждането на човешки образи. Неговите герои са запомнящи се ярки характери, които просто виждаш и чуваш. Мисля, че действително има нещо, което, ако не винаги, то поне често се пропуска в писаното за Вазов. И то е детайлният анализ на неговото майсторство като изключителен художник.

Проф. Милена Цанева е един от най-ценените и уважавани български литературоведи. Автор на множество литературни изследвания, сред които: „Из поетичния свят на Иван Вазов“, „Иван Вазов в Пловдив“, „По страниците на „Под игото“, „В търсене на героя. Иван Вазов на прелома между две епохи“, „Иван Вазов. Поетически път“, „Патриархът. Етюди върху творчеството на Иван Вазов“... На 20 май проф. Милена Цанева навърши 90 години. Екипът на списание „Култура“ я поздравява и ѝ желае здраве, добри и спокойни дни.