Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

Фрагменти

„Именно отношението към смъртта е това, което прави християнството единствената човешка религия. Всички останали са природни, тоест третират човека и човешкото като природа, като част от природата.“

1.

Бездомността е моят дом. Но бездомността не означава липсата на дом, а самия дом.

Ако в една идея или мисъл липсва парадоксът (изплъзването от себе си, излизането от собственото ограничение, което я определя), тя е незавършена и дори невярна.

Много по-въздействаща е смътната аура, отколкото ясната определеност на нещата. – Да преминеш през тях като в сън, почти опипом, сфумато. Както поезията преминава през света, без да го обхваща.

Ако разполагах не с един, а с няколко живота, единия от тях бих отделил само за да бъда слушател на музика. – Това е едно от нещата, за които в този никога не ми достига времето. Слушането на музика е нещо, на което трябва да се отдадеш изцяло, за да постигнеш съвършенство. То е много по-различно от това да си читател на книги например.

Суровият живот на предишните епохи ли? – Нищо по-невярно от това. Оптична илюзия на отстоянието: все едно да смяташ, че планината, която се синее на хоризонта, действително е по-малка от близкото дърво.

Не патетичен пророк на бъдещето, а меланхоличен остатък от миналото е творецът. (Мисля, че и Ницше пишеше нещо за меланхолията на старите гърци – дори те, най-първите сред първите, са стояли пред кладенеца на миналото, изпълнени с меланхолия.) – Но да спра, преди да съм се изкушил да направя следващата крачка – че бъдещето е само (огледална) проекция на миналото, а творецът – преносител на отражението. Оптимизмът – оптична илюзия на наследниците – е само (нечия) сублимирана тъга.

Докато чете, човек непрестанно се препъва в собствените си мисли. – С музиката не е така; там липсва вторият план на рефлексията. Просто си в нея, затворен като в сфера, без излаз навън, макар и в състояние на крайна напрегнатост, до пълно изтощение, до колапс на сетивата и съзнанието. До избухване.

Меланхолията, това е неизменната тъга на всяка култура по природата.

Във всяко нещо ще видиш това, което търсиш в него. – Човекът не възприема света, светът струи неудържимо от сетивата му, както звуците на Брукнеровата Осма симфония от рояла.

Не тъгата – свободата на музиканта, който свири, напрегнал до пръсване жили, а никой не танцува на неговата музика. (Когато някога попаднах на този мимолетен образ у Ницше, в съзнанието ми изплуваха цигуларите на Шагал. – Шагал: ето го абсолютното, независещо от нищо начало, природата на изкуството в чистото си състояние. Великият клоун на свободата, гигантското дете, пред което Пикасо е само суетлив шут – у Пикасо няма природа.)

Книгата, която четеш, винаги е само патерица, на която се подпираш, докато мъчително си проправяш път през себе си. Не така е с музиката; с музиката се сливаш напълно, както таралежът с бодлите си, както рибата-балон с балонната си форма.

Обратната посока на телеологизма: мнозина са говорили за слепотата, но само у Яворов я забелязваме, мнозина са говорили за лудостта, но само у Ницше я забелязваме – у Ницше самата тя говори.

Всяко нещо се определя само откъм, чрез собственото си противоположно. Всяко нещо преди всичко е липсата на собственото си отсъствие, независимо дали ще наречем това виждане негативна диалектика или не (всяко понятие унизява предмета си, всяко определение отрицава онова, което определя).

Съществуват толкова болести, и те съвсем не са една и две (бих ги нарекъл метаболести), които нямат собствена „природа“ – тяхната „природа“ е празно място, отсъствие; те сами по себе си не са нищо, а само отслабват имунната защита на организма и по този начин му позволяват да загине от всяка друга, дори най-невинната болест. – Тъкмо тези метаболести са най-смъртоносните. Лишеният от собствено лице има хиляди лица.

2.

Ако трябва наистина да избера само една книга, която да взема със себе си на самотен остров, бих взел или най-дебелата, или най-тънката. И в двата случая ще съм сигурен, че няма да скучая, че съм си осигурил надежден събеседник.

Дали ще похвалим, или ще порицаем някого (или някоя книга) – това зависи от мярката, с която подхождаме към тях. Понякога ги обсипваме с похвали само защото са твърде посредствени, за да си струва да се отнесем сериозно; и похвалите ни са напълно искрени.

Ние никога не изгубваме страстта си към приключенските книги. Това, което се променя с годините, е представата ни за приключение. Същото важи и за човечеството от Омир до Пруст.

Поезията, или поне класическата поезия, е единственото изкуство, при което съдържанието и формата са толкова разделени, че на практика представляват две напълно отделни, паралелни изкуства, съчетани органично в едно; поетът по необходимост е двоен талант. Нито при музиката, нито при живописта или скулптурата е така, както и при прозата – при тях съдържанието и формата са идеално съвпаднали; езикът е същността.

Теория на жанра. – Добрият фрагмент е по-дълъг от афоризъм и по-кратък от кратка статия, или по-скоро обратното.

Чудя се дали едно стихотворение ми казва смисъла си, когато успея да премина през формата му, да я преодолея. Или напротив – тъкмо когато бъда погълнат от нея, оплетен в нейната лепкава, полупрозирна паяжина? Когато се оставя да бъда понесен от клокочещия водовъртеж, без да търся твърдата почва на отсрещния бряг? – Когато самата форма се превръща в смисъл. – Навярно и двете; кой знае...

Трябва ли националният шедьовър непременно да е наивен, глупав и патетичен, като „Клетниците“? С „Под игото“ Вазов далеч е надскочил учителя си, при това не само защото „Под игото“ е най-чистата и най-завършена философия на националната история, на колективното българско битие в Историята. Едва след прочита на „Клетниците“ може да се оцени истинското величие на „Под игото“.

3.

Смъртта – ето една тема, чиято извънмерност придава дълбочина и трагизъм на всичко казано за нея, на всяка баналност. – Перфектният „философски“ проблем – единственият, изключващ „по условие“ всеки емпиричен опит. – Дължим я, разбира се („я“, т.е. смъртта), на християнството – най-голямото му достояние.

А именно въздигната в тайнство, смъртта предполага скромност – само по такъв начин тя отвръща очи от метафизичното, за да ги сведе към „малкия“ всекидневен живот. – Но не е ли тъкмо това най-голямото лицемерие?

Не е ли умирането това, което превръща животното във философски проблем? – Основополагащата граница, която определя, конституира човешкото.

Именно отношението към смъртта е това, което прави християнството единствената човешка религия. Всички останали са природни, тоест третират човека и човешкото като природа, като част от природата.

Мисленето за смъртта е само философско. – Само мисленето за смъртта е философско. – Те взаимно-огледално се просветват и определят като същностни модуси на човешкото, макар и без да се изчерпват напълно.

Никога рискът от баналност не е толкова реален, колкото когато се размишлява за смъртта. Вината за това е в самата нея – никъде другаде границата между голямото и малкото не е тъй размита; всички граници.

Тук дори иронията е неуместна; да не говорим за някаква елегантност. – Да се мисли за смъртта елегантно и с ирония би било проява на лош вкус.

На християнството човекът дължи своето отделяне от природата, необратимата загуба на детската невинност. Дали трябва да му е благодарен за това, или напротив?

Възрастният западен човек, в сравнение с когото цялото останало човечество тъне в блажéн инфантилизъм. И всяко дете, разбира се, винаги иска да порасне по-бързо, помамено от машините на възрастния, които то възприема като лъскави играчки.

Феноменология на християнството. – Моя позната, силно вярваща християнка, след посещение в голям европейски музей за класическо, предимно ренесансово изкуство: „И все пак толкова Мадони, младенци и брадати старци около тях ти идват в повече“. – Ето го детския поглед, прозрял отвъд. – Детският поглед, това е чистата феноменология (чистата, т.е. в собствената си природност).

Теория на жанра. – Но нищо по-погрешно от това фрагментът да се чете вместо някакво цяло или като част от него. Цялото е само някакво ауратично присъствие около него, подобно на начина, по който сакатият, казват, усеща отрязаната си ръка, но в обратно съ/отношение. – Фрагментът нито е извлечен от някаква строшена цялост, нито води към нея.

4.

Някои автори са по-интересни, когато ги четеш през чужди очи. Когато четеш за тях, а не самите тях. – Но доколко един автор е отговорен за своите читатели и тълмачи? Положителният отговор тук би бил крайно рискован – по отношение на Ницше например или на целия немски романтизъм, това най-фино достояние на европейския дух.

Но не е ли една творба или една мисъл тъкмо следата, която оставя след себе си, в чийто искрящ прах собственото ѝ тяло се е разтворило, подобно на кометата в нощното небе, чието съществуване знаем само по светещата диря, която оставя и която всъщност е.

Има два вида автори – които вдъхновяват и които отегчават. Те са единствените, които заслужават внимание. Много често те разменят местата си, без да изпадат в огромната трета категория помежду им; но това е личен проблем на читателя.

Успоредяването на преводача с предател е класическо (traduttore traditore). Но отнася ли се то за читателя: читател-предател? Това би било противоречие в самото понятие, доколкото тъкмо предателството е основният статус на читателя.

5.

Яснотата на обекта, която ни възхищава, често е резултат от плиткото ни разбиране.

За човешката двуприродност. – Едно от постоянните ми затруднения: всеки път, когато пишех за същностно човешкото, си давах сметка, че изпадам в коренно двусмислие. Че този израз може да означава както базисната природност на човека като биологичен вид, така и противоположното – културната „втора природа“ на единственото същество, надмогнало природата в себе си. – Мисля, че само у гърците – или все още у гърците – тази двуприродност е в спокойно, непротиворечиво равновесие.

Нашите пристрастия, както положителните, така и отрицателните, превръщат света в огледало, което разкрива същността ни в нейната постоянна изменчивост.

Една и съща книга понякога е огледало, друг път алиби.

6.

Лятото на 1876: българският човек се освобождава от роба в себе си, Ницше – от Вагнер. (Едновременност на разновременното.)

Защо модерната диалектика се свързва едва с Хегел – първият радикален диалектически жест на Модерността е „Критика на чистия разум“: критика на Бог само за да се отвори място за вярата.

Единствената, ясно определена и непоколебимо следвана идея ограничава, но тя също така те прави силен: ограничеността е сила. Силата е качеството, което в най-голяма степен зависи от „другите“, а до тях всички сложни нюанси и полутонове така или иначе не достигат.

Ницшевата критика на християнството е една от най-големите услуги, правени му някога – със своята елементарност, оставайки изцяло отвън, тя компрометира всяка (бъдеща) критика по същество, отвътре. Това е критика на хамалско равнище. Страстната, вдъхновена апология на Достоевски дава повече аргументи на критиката, защото я извисява, изисква от нея възвишеност и дълбочина.

Изобщо, няма по-елементарни идеи, които да са оказали толкова голямо влияние – това е моето отношение към Ницше. Винаги ме е удивявала тази гигантска асиметрия.

Всяка критика на християнството трябва най-малкото да бъде на висотата на своя обект, на неговото монументално величие.

Само атеистът може да почувства цялото величие на християнството, само скептикът – величието на вярата, така както само будният осъзнава опасността за лунатика, вървящ по ръба на покрива.

Християнството е тъй съвършено балансиран, затворен в себе си свят, че не позволява никаква критика по същество, както и апология, освен простата тавтология, както показват последните страници на „Възкресение“.

Като трансцендира същността на истината, християнството превръща самия свят в една гигантска инверсия и в разрива на тази двойственост остава неподвластно на всякаква контрааргументация. Уязвимо е единствено за метакритика, т.е. за критика на самия метод, подобно на Попъровата критика срещу диалектическия метод на Хегел. Всяка критика по същество е невъзможна по условие – тя потъва в обекта си, абсорбира се от него и в крайна сметка рикошира към самата себе си, както в джудото – будистите са най-изтънчените майстори на диалектиката – силата на противника се пренасочва към самия него.