Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

„Битие и време“, Мартин Хайдегер, превод от немски Цочо Бояджиев, София, издателство „Изток-Запад“, 2020 г., 398 с.

На 20 май 2020 г. се появи вторият български превод на „Битие и време“. Има ли нужда от него, след като е налице преводът на Димитър Зашев от 2005 г.? Омръзнало ми е да отговарям на подобни въпроси, ще го направя за сетен път.

Казано направо: присъствието на няколко превода на меродавните – в световен мащаб – текстове в една култура е най-пряко мерило за зрелостта на тази култура.

Обяснявам: преводът е винаги интерпретация, разбира се. Всяка добра преводаческа интерпретация с необходимост абстрахира едно смислово измерение за сметка на други – както при отделната дума, така и при цялостния концепт. Способността за осъществяване на различни цялостни перспективи към един цялостен концепт е свидетелство за потенциала на осъществяващата ги култура.

Това е основанието ми да не се захвана със сравняване на двата български превода на „Битие и време“, а да се опитам да разшифровам подхода на Цочо Бояджиев.

Заемането с някакво описание на преводаческата му опитност би било безнадеждна авантюра. И друг път съм подсказвал, че натрупани един върху друг, публикуваните преводи на Цочо Бояджиев далеч ще надхвърлят телесния му ръст. При това почти без изключение става дума за автори и текстове, стоящи във фундамента на европейската култура.

Самото изброяване на заглавията би заело обема на рецензията. Нека спомена поне имената на Платон, Аристотел, Плотин, Августин, Дионисий Псевдо-Ареопагит, Абелар, Тома от Аквино, Бонавентура, Сигер, Екхарт, Фичино, Пико делла Мирандола, Помпонаци, Николай от Куза, братя Грим, Лосев, Честъртън…

Общото в преводаческия му почерк е „смирението“: максималното съобразяване с автора, отказът от езиково или концептуално насилие. Друга характеристика е упоритото търсене на български еквиваленти на понятията и съпротивата срещу понятийни иновации. Мартин Хайдегер, особено с „Битие и време“, е несъмнено предизвикателство пред такава стратегия. Впрочем превод на откъс от книгата Цочо Бояджиев публикува още през 1985 г.

Същината на предизвикателството е формулирано от самия Хайдегер. Още в началото на текста си той категорично заявява: „Собственото „движение“ на науките се проиграва в повече или по-малко радикалното и непрозрачно за тях самите ревизиране на основните понятия. Равнището на една наука се определя от това, в каква степен тя е способна да понесе кризата на основните си понятия. В такива иманентни кризи на науките се разколебава отношението на позитивно изследващото питане към самите запитвани неща“.

Хайдегер действително ревизира дълга серия от утвърдили се философски понятия, вкарвайки ги в концептуална „криза“ и дефинирайки ги по нов начин. Успоредно с това, щедро се ползва от всекидневна реч с често превръщане в понятия на разговорни думи, позволявайки си да ги натовари с многозначност, генерираща сноп от адекватни интерпретации. В този хоризонт той перманентно се заиграва с етимологията на думите в немския, гръцкия, латинския, за да усложни спектъра на възможните разбирания. Все в същия хоризонт вкарва в употреба, стигаща на места до злоупотреба, игра с представките и наставките, щедро допускана от немския. Хайдегер освен това никак не се притеснява да навърже с тирета три-четири думи, при което тяхното цяло е нещо повече и различно от съставящите го части. Животът на преводача се доусложнява от условието, поставено от наследниците и издателите на Хайдегер, забраняващо бележки под черта, в които да се тълкуват понятия. Как се е справил Цочо Бояджиев?

Преди всичко той в огромна част от случаите успява да спази хлъзгавата „всекидневност“ на изказа. Прави го чрез въздържане от концептуално „разгръщане“ на думите. Мога да си представя как би се развихрило въображението при среща с израза Entdeckung des Seienden, какви раз-по-крития биха се изсипали тук. Бояджиев превежда трезво с първо значение: „откритие на биващото“ – и уцелва същината. Или какво би станало при nachhinkende „Logik“, преведена тук просто като накуцваща след него [след основополагането на науките ГК] „логика“. В същия ключ Erschließung des Gebiets се превежда просто като „разкриване на областта“. Този ключ е в действие почти навсякъде в превода. Част от неговото прилагане е избягването на латинизирането – до границите на възможното (пример: Zusammenhang е „взаимосвързаност“, а не „контекст“).

Има обаче и случаи, в които преводачът предпочита да опрости изказа, поемайки риска да вкара неологизъм (често препоръчващ се като архаизъм), както е с „наченъчно разработване“ за Herausarbeitung (с което се характеризира не нещо друго, а положителният принос на Кантовата критика на чистия разум). Не се поколебава и да до-овсекидневи израза, за да избегне обяснителност или свръхконцептуализация – „предметно еди-какво-си“ за ein sachhaltiges Was. Все по посока съхраняване на Хайдегеровата нееднозначност и заедно с това облекчаване на прочита са и някои „икономийни“ синтактични похвати.

В малкото места, в които не му е оставен никакъв друг шанс, Цочо Бояджиев не се колебае да влезе в ролята на интерпретатор и коментатор. Така е с фамозното Dasein. Когато се цитира Хайдегер, то много често се оставя без превод; така съм правил и аз.

Философската история на понятието показва, че то първом е най-вече синоним за „екзистенция“ (Кант), после трябва да значи конкретно, налично битие (Хегел), Хайдегер прави свое оригинално тълкуване. Не е лесно, за да не кажа „не е възможно“, да се намери компромисен другоезичен термин.

При превода на самия текст обаче задължително трябва да се вземе решение. Цочо Бояджиев предлага „човешкото-битие-тук“. Включвайки „невинна“ бележка при първата му употреба: „Тук“, разбира се, се мисли хронотопно, като „тук-и-сега“ – срв. § 79-81. (Само напомням, че немското da значи според контекста или „тук“, или „сега“.) Да, срещу една немска дума застават три български и две тирета. Не е изящно. Но пък е представена същинската идея на Хайдегер.

Споменах смирението като елемент от преводаческия почерк на Цочо Бояджиев. Остава да добавя, че тук то е в извънреден обем. Ще аргументирам само с един, но пък флагрантен пример. Повече от 30 години Цочо Бояджиев се съпротивлява срещу думата „биващо“ като превод на ens, респ. на Seiendes. Води спорове, не на последно място – с мен. Упорито превежда този термин като „съществуващо“, поради което му се е налагало да прави лупинги между ens и existens, налични като съседни в един и същи текст. Споменах вече за съпротивата му срещу понятийните иновации. Тук обаче се смирява пред Хайдегер, за когото „биващо“ и „съществуващо“ са в отчайващо различни измерения. И „биващото“ си застава на мястото. Такъв тип „смирение“ е знак не за друго, а за сила.

Не само аз съм заявявал, че Мартин Хайдегер е езиково ясен и достъпен на немски в степен, съвършено несравнима с който и да е познат ми превод. Сега имам право спокойно да се коригирам и да кажа – има такъв превод, а именно този. По-лесното функционално-грамотно разпознаване на текста е голямо достойнство и заедно с това е велика съблазън. Текстът е много по-нееднозначен, сравнен с досегашните преводи. Той дава отговори, които обаче отварят въпроси, и то много повече, отколкото са били преди получаването на отговора.

Но това е намерението и на самия Хайдегер. Цялата първа глава от „Битие и време“, 14 страници в оригиналния текст, не е нищо друго освен поставяне на въпроси. За стигналите до края на текста е известно, че последният параграф също е ветрило от въпроси. Още повече че Хайдегер вече е знаел: втората част, „Време и битие“, не може да бъде реализирана, макар да е ясно, че „нейният път, прочее, остава необходим и днес, щом въпросът за битието трябва да движи нашето съществуване“. „Битие и време“ си остава хоризонт и път. Такова е и в превода на Цочо Бояджиев.