Вазов и ние
Прочитът и препрочитът на Вазов е неделима част от българската култура и съдба. Затова решихме да посветим този брой на Патриарха на българската литература – не само заради 170-ата годишнина от рождението му, а и защото, както настоява в интервюто си проф. Милена Цанева: „творчеството на Вазов е цяла една вселена от историческа памет и от духовни ценности, формирани в периода на изграждането ни като нация“.
Мислим ли е нашият език или исторически разказ без Вазов? Нали всяко следосвобожденско поколение започва да срича от читанките тъкмо по стиховете му. Лесно е да се каже, че за българите Вазов е онова, което е Юго за французите, Гьоте за немците, Мицкевич за поляците или Пушкин за руснаците. Трудно е да го осъзнаем. Можем ли да си представим нашата словесност без романтичния патос на творбите му, без наивизма му, без неправилностите на изразните му средства, дето все ехтят, тътнат, фъркат, огласят поля и гори, потапяйки слисаните днешни читатели в дебрите на вековни стихии? Език, който Мирела Иванова определя като „самото несвършване“.
Ами ако не харесваме националния си разказ с множеството му крушения, как тогава да харесваме Вазов? Нали той е събирателят на тази „нова история“, позната ни от училище? Нали „Под игото“ и „Епопея на забравените“ играят ролята на онзи литературно-въображаем монолит, даващ разбирането за онова, което сме или поне си мислим, че сме били? Нали с Вазов възрожденският патос минава в традиция? По начин старомоден, но искрен: така той вижда България. И така България започва да гледа на самата себе си.
Не е ли тъкмо тук обяснението защо всеки „препрочит“ на Вазов в хоризонта на XXI в. се възприема – по думите на актьора Руси Чанев (дръзнал да „адаптира“ „Под игото“ за по-младите българчета) – неизменно като скандал или „ново покушение“?
Самият Вазов вероятно е бил наясно с това: съзнавал е, че е „конструктор на националния разказ“; че историята е граничната бразда, на която ще се реши в каква степен творчеството му ще оцелее, надмогвайки шеметната вълна от думи, която ни е завещал като „драски и шарки“ във времето.
Ето защо толкова трудно се говори за Вазов. Не само днес. В надгробното си слово за него проф. Александър Балабанов формулира дилемата така: „Иван Вазов е българският народен поет не защото е българин, не защото е български, а защото е поет“. Защото Вазов е голям поет, а не просто наша музейна гордост. Затова според Балабанов „българинът може да се чувства най-много българин, когато чете Вазов“. Смайващо е как при вестта за кончината му в. „Ню Йорк Хералд“ пише, че си е отишъл онзи, който „изхвърли мрачността и низостта из българския живот и го направи по-малко болезнен“. И че „Вазов, без да е хумористичен писател, създаде българската усмивка, въведе българина в нови мистерии на човечност и му доказа, че има чувство за веселост“.
Вазов – създателят на българската усмивка? Не сме свикнали да го мислим такъв. В съзнанието ни той е претоварен със сериозност, като „паметник на българската литература“. Щом даже водачът на българския модернизъм Гео Милев признава, че „преди Иван Вазов нямаше българска литература“. И че „след Паисия, братя Миладинови, стария Славейков Иван Вазов е последната звезда, която България губи от небосклона си“.
А инак – кой ли не си е изливал яда върху дядо Вазов, какъв ли не са го изкарвали през годините. Едни не могат да му простят русофилството и преклонението пред „братушките“, от които се дистанцира чак през Първата световна война. Други го винят заради националистическите му блянове, макар лично той да се извинява от страниците на в. „Мир“, че е повел народа си в невярна посока, и забранява да печатат неговите „Песни за Македония“. Кой друг е постъпвал така? Което не пречи на комунистически дейци още приживе да го заклеймят като „поет на българската буржоазия“, който „не крие омразата си към пролетариата“.
Прочитът ни на Вазов е като прочит на един свят, от който едновременно сме и не сме част: вълната на времето е минала над него, но езикът ни продължава да се корени там.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук