Култура / Брой 2 (2951), Октомври 2018

„Цензурата върху българската литература и книга 1944–1990“, съставител Пламен Дойнов, Издателство „Кралица Маб“, Департамент „Нова българистика“ на НБУ, 2018 г.

Цялата ни култура е простреляна в гърдите.

Рей Бредбъри, 451° по Фаренхайт

Когато през май 1945 г. Георги Димитров изпраща прословутото си писмо до СБП, с което призовава писателите и критиците „да чистят българската литературна нива от зловредни плевели“, капанът на комунистическата цензура е вече заложен. По отношение на пресата, книгоиздаването и библиотечните фондове новата власт започва да плете мрежата си от забрани, всеобхватна идеологизация и профилактично-наказателни акции още в първите дни след 9-и септември 1944 г. Незабавно са спрени периодичните издания, смятани за близки до предишните управляващи, и макар все още да се заявява като военновременна и антифашистка, новата цензура почти веднага започва да изпълнява политико-идеологически функции. Както тези първи несистемни стъпки, така и следващите фази на институционализираната вече тоталитарна цензура са описани отчетливо в най-новата книга от поредицата на НБУ „Литература на НРБ: история и теория“, посветена на цензурата върху българската литература и книга в периода 1944-1990 г. Сборникът, съставен от Пламен Дойнов, включва текстове, прозвучали за пръв път на конференция, проведена през юни 2017 г. Той няма амбицията да покрие тематично цялото литературно поле или целия период на комунистическия режим, уточнено е, че акцентът пада „върху произведения от български автори в системата за създаване, публикуване, разпространение и достъп до книгите в НРБ, а не изобщо върху цензурата в медиите и публичното пространство“.

Изследването е организирано в три раздела: първият онагледява изграждането на системата за контрол върху авторите и книгоиздаването, проследявайки нейните ключови фази и механизми на функциониране; във втория са включени свидетелства, разкриващи цензурните практики отвътре; и накрая са разгледани няколко характерни случая с цензурирани творби и автори – например темите за цензурата по отношение на религиозната литература (Живко Лефтеров); за ролята на Министерството на народното просвещение като идеологически надзорник на литературата, изучавана в училище, и по-конкретно за опитите в това отношение с творчеството на Яворов (Огняна Георгиева-Тенева); за автоцензурата и историческото време в романа „Отклонение“ (Методи Методиев); за една от гонените книги – „Фашизмът“ на Желю Желев, – „чрез които малко по малко затвореното общество се отваря, задълбочава, променя“ (Антоанета Алипиева) и др.

Книгоиздаване по съветски модел

Любопитно е уточнението (на Живко Лефтеров), че веднага след 9-и септември 1944 г. новата власт е инструктирана от Москва да не въвежда директно съветския политически модел, тъй като войната продължава и е необходимо съобразяване със съюзниците САЩ и Великобритания. Въпреки това в страната се разгръщат репресии спрямо дотогавашния елит, взети са и незабавни мерки за цензуриране на всяко потенциално опасно и алтернативно на марксизма знание. Първите стъпки на репресия са завоалирани като борба с фашизма, етикет, прилепян към всичко, което би могло да се превърне в алтернатива на внедрявания от самото начало съветски комунизъм. Предложеният от авторите на сборника плътен и подробен разказ за времевите фази на наложената след 9-и септември цензура разкрива отчетливо изпревараващото съобразяване и адаптиране от страна на българските власти към директивите, които пристигат от Москва. И това е характерно за всички етапи и форми на цензуриране в комунистическа България. Разбираме например, че в самото начало на октомври 1944 г. – няколко седмици преди да бъде сложен българският подпис под Московското примирие, според което издаването и разпространението на всякаква литература в България трябва да става по споразумение със съюзното (съветското) главно командване – изпреварващо е прието постановление на Министерския съвет за изземане от държавата на всички книги с фашистки характер, както и на „книгите, написани против Съветския съюз“. Тази уж военновременна цензура прочиства не просто всички гласове и текстове, които подкрепят съюза с Германия, но „се разпростира върху позициите на всяко политическо представителство в обществото“, препотвърждавайки по този начин ситуацията без опозиция (Пламен Дойнов). Всичко това е потвърдено ясно в писмо на Георги Димитров до Трайчо Костов от края на 1944 г., в което директно се заявява, че „под флага на военната цензура... трябва драстично да се проведе и другата, политическата цензура, като не се допуща в печата нищо, което вреди на делото на Отечествения фронт“. Макар и с несистемни и кампанийни стъпки в началото, политическата цензура, която „героят от Лайпциг“ прокламира, следва твърдо съветския модел, превръщайки постепенно печатарската, издателската и книготърговската дейности в изключително държавно право. „В крайната фаза от построяването на този управленски модел институционализираната цензура дори се оказва излишна“ (Илко Пенелов).

Изземването на частните печатници е първата цел на двете правителства, оглавявани от Георги Димитров (1946/1949). Не закъснява и ликвидирането на частните книгоиздателства – според някои анализатори към 9-и септември те са около 125, а след национализацията през 1948 г. цялата книжна продукция се поема от 13 държавни и обществени предприятия. Въпреки това се прокрадват проблеми, тъй като системата все още не отговаря изцяло на принципите, разработени от съветското производство, на което България всячески се стреми да подражава. И за да бъдат избегнати всякакви грешки, се въвежда съветската практика да се изработва държавен тематичен план за книгопроизводство в рамките на календарната година. Първият подобен план на Главната дирекция на издателствата е за 1951 г. Така „на мястото на реалните читателски интереси книгоиздаването в променяща се България поставя симулакрите на новите обществени строители“ (Илко Пенелов).

Една година по-късно – през октомври 1952 г. – е създадено Главното управление по въпросите на литературата и издателствата (Главлит), чиято основна задача е съставянето на списъци със забранени произведения, неотговарящи на принципите за „борба срещу буржоазната идеология“ и „утвърждаване на марксизма-ленинизма“ (Живко Лефтеров). Трудно е да се дефинира обхвата на преследваната литература, която през 1945 г. е наричана „фашистка“, а след 1952 г. – „вредна“. Показателно в това отношение е ликвидирането на образователния плурализъм и скрояването на учебната литература по строга социалистическа (съветска) мярка, в резултат на което „програмите по литература от 50-те години изключват „македонската“ и „военната“ поезия на Вазов, индивидуалистичната поезия на Пенчо Славейков, модернизма и авангардизма, „реакционния“ романтизъм на Йовков и пр.“ (Огняна Георгиева-Тенева).

Освен забраняващи и прочистващи списъци се изготвят и препоръчителни такива – например съветската страна препоръчва издаването на определени съветски книги. Така постепенно, макар на един по-късен етап, НРБ се нарежда на първо място по разпространение на съветската книга и съветския печат на глава от населението извън пределите на СССР. Например през 1974 г. за съветски периодични издания у нас са записани 1 444 892 абонати. През същата година в България се получават по 45 000 екземпляра от всеки брой на в. „Правда“, 53 000 от в. „Пионерская правда“, 109 000 от сп. „Работница“... „Днес на съветската книга принадлежат всички дни и месеци във времето на българския читател“, пише възторжено през 1973 г. председателят на Комитета по печата Крум Василев (Мария Огойска).

Автоцензура и забрава

Както точно отбелязва Илко Пенелов, в резултат на тези фундаментални преобразувания, копиращи съветския образец, не закъснява и моментът, в който институционализираната цензура става излишна. Ако до 1957 г. политредакторите от Главлит се отнасят към произведенията като „полицаи“, от 60-те години насетне писателите в редакциите, едновременно редактори и цензори, се държат като „агенти под прикритие“, опитвайки се да преценят и „подпомогнат“ текста „отвътре“. Идва времето на децентрализираната цензура (Пламен Дойнов). След закриването на Главлит (1956) цензорската дейност започва да прилича повече на обичайна редакторско-издателска работа, или по сполучливия израз на Данило Киш, появява се нещо като приятелска цензура, „която представлява един вид преход от цензура към автоцензура“. Конкретни случаи на цензурни практики от по-късния соц във втората част на сборника разказват преводачката Федя Филкова и поетите Пламен Антов и Рада Панчовска. В представения преди това текст на Пламен Дойнов, посветен на тази разтеглена във времето фаза от края на 50-те до 1989 г., са проследени детайлно и задълбочено целите и формите на новата диверсифицирана и полускрита цензура. Дойнов смята, че нейната основна роля е не толкова да забранява, колкото да разрешава. А иначе тя може да бъде: предпубликационна цензура – или такава, която подлага на проверка текста и моделира почерка на автора, стимулирайки го да усвои нормата; цензура на предговорите, която не спира текста, но задава нормата му за възприемане – като водеща фигура в това отношение през 70-те е посочен Пантелей Зарев, който изпълнява „многократно ролята на гарант за излизане на произведения“, например на „Строители на съвременна България“ от Симеон Радев; персоналистична цензура – тя контролира и селектира не представените за печат произведения, а направо имената на авторите, тук случаите са, разбира се, десетки, посочени са например имената на Константин Павлов, Стефан Гечев, Николай Кънчев, Георги Божинов и др.; автоцензурата е изработен от автора модел как да пише така, че да бъде публикуван, като нерядко съгласието му с редакторско-цензорските изисквания е също проява на автоцензура. Така безусловно свързана с темата за цензурата се оказва темата за мълчанието и забравата. Принуден да замълчи „с опустошен от мисли лоб“ е поет като Атанас Далчев, а забравата, изтъкана от мрежите на репресията, страха и нагаждачеството, покрива много „събития и личности, даващи значимо измерение на нашата духовна идентичност“. „Трябваше да бъдем подменени според формулите на тиранията, посегнала на историята и на културата“, пише в текста си „Цензурлата“ литературният историк Божидар Кунчев, припомнайки суровите думи на Иван Радоев, че „по-тежка от спомена е само забравата българска“.

Размразяване с „комплекс за комформизъм“

Характерен белег на 70-те е демонстрираният стремеж на висшето партийно ръководство за масово окултуряване в НРБ (Мария Огойска). А както отбелязва известният изследовател на соцлитературата проф. Е. Добренко, „повишеното културно равнище на хората попречи на тези режими да удържат политическата власт, тъй като в един момент обществата се оказаха по-сложни, а колкото по-сложно е едно общество, толкова по-сложни стават начините за контрол и манипулация“. Постепенно духът от бутилката бива изпуснат, властта променя своите маниери – вече официално, „отгоре“ започват да играят на преустройство, гласност и демокрация. Променя се и публичната среда, през 80-те години броженията на интелигенцията стават по-дръзки и публични и за разлика от предходните десетилетия те са вече в центъра на политическото. Съвсем закономерно за финален акорд на това изследване е избран текст за Желю Желев и съдбата на неговата книга „Фашизмът“. Авторката Антоанета Алипиева обобщава, че разговорът за „еволюцията, довела до ерозията на социализма, неизбежно стига до книгите-скандали, чрез които малко по малко затвореното общество се отваря, задълбочава, променя“. Същевременно от изложението ѝ става ясно, че самият Желев едва ли е толкова скандален, тъй като например никога не се отказва от марксизма, а основната му нагласа е, че вътре в рамките на познатото може да се постигне корекция. Така или иначе Алипиева признава, че в края на разглеждания период покрай „комплекса за конформизъм“ на българската интелигенция се засилват несъгласията и се заздравява „чувството за разширен периметър“. За „(не)осъзнат комплекс от живеенето и дейността ни през социализма, особено в станалия вече банален сравнителен контекст с Унгария, Чехословакия и Полша“, говори и историчката Наталия Христова (в статия за цензурата върху в. „Стършел“). Така във финалните редове на книгата се налага изводът, „извършената под диктат „перестройка“ не води до автентични обществени процеси, респективно до подготвени хора, които да управляват новите обществени енергии“. А това означава, че голяма част от старите енергии „ще бъдат задълго продължени и в демократичното общество“.