Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

Когато преди повече от 10 години започнах да водя предаването „Музей в ефира“ (БНР, „Христо Ботев“), важна част от него беше събирането на виртуална колекция от произведения на съвременното изкуство. Това бе свързано с липсващия музей за съвременно изкуство в България – а тази болезнена липса усещахме всички ние, пряко заетите с това изкуство в продължение на десетилетия. Съзнавайки принципно важната роля на музеите за образованието и културата на обществото като цяло.

Всъщност виртуалната колекция на предаването се събираше по тъкмо противоположен на музейния принцип – без концепция, без стратегия, без отсяване на най-важни произведения, без оглед на процесите в миналото и настоящето... Въпросът към моите гости беше един-единствен: кое произведение биха искали да видят в бъдещия музей за съвременно изкуство в България? Отговорите им бяха публикувани на страницата на „Музей в ефира“ в сайта на БНР, включително и със снимки, а в началото на всяко предаване кратко описвах новите попълнения в тази виртуална колекция.

Интересно беше как тя се разви във времето. Първоначално гостите ми „поставяха“ в нея знакови произведения на съвременното българско изкуство от ранния му период – от края на 80-те и през 90-те, с идеята да останат, да не се забравят, да ги има някъде, макар и във виртуален „музей“... После някой се сети, че не е задължително бъдещият музей за съвременно изкуство в България да съдържа само български произведения – и гостите започнаха да предлагат работи и на чуждестранни автори, които са ги впечатлили при пътувания и посещения на изложби, биеналета, фестивали. След време отново настъпи незабележим, но всъщност забележителен обрат, когато започнаха да предлагат произведения от текущи събития в България – сигурен знак за мен, че моите гости (основно художници, куратори, критици) вече привиждат нашата арт сцена като международна и в нея те се чувстват добре като професионалисти. И може би това е една от неосъзнатите причини да преустановя събирането на виртуалната колекция преди около година и половина.

Във времето тя бе използвана и в реалността – например произведения от нея илюстрираха „Музейния вестник“ на ИСИ-София, издаден през 2010 г. по повод музейната концепция на Министерството на културата. Имаше и други идеи за виртуалната колекция на „Музей в ефира“: по-традиционни – издаване на каталог, или пък по-новаторски – на онлайн платформа с възможност за виртуални кураторски изложби. В крайна сметка нищо от тях не се осъществи, но колекцията си стои и съществува в дебрите на интернет пространството. Като изцяло виртуален „музей“ с потенциал за евентуално преоткриване и използване при нужда.

Разказвам всичко това по повод втория месец на извънредно положение и изолацията заради пандемията от коронавируса. Когато културата все така имаше единствено и само виртуално битие, разпространявана чрез социалните мрежи и Фейсбук. В частност музеите и галериите също „живееха“ по този начин, като използваха вече установени свои онлайн практики – видеотурове в експозициите, образователни програми, филми за художници и др. – за да общуват с публиката си, а и да привличат нова съответно. Само че в извънредната ситуация тези иначе допълнителни и опосредени форми трябваше в спешен порядък да станат основни. А живият досег до произведенията на място и в контекста на изложбата, галерията, музея бе загубен. Всъщност не само той, а и потенциалът за него – или стремежът, или мечтата... Защото колко от музеите по света можем да разгледаме реално, си мисля; колко от шедьоврите, които познаваме от репродукции в книги или в интернет, успяваме да видим на живо? Още повече за краткото време, с което обикновено разполагаме при посещенията си в големите музеи. Тук видеоразходките в експозициите им чрез компютъра вкъщи имат голямо предимство – дори само защото при тях времето не ни „притиска“.

Така или иначе в периода на изолация големите музеи и международните форуми за изкуство отвориха широко виртуални врати за публиката. Поставяйки постоянно на дневен ред дилемата „на живо“ и/или „онлайн“ по отношение спецификата на изобразителното изкуство като цяло. Защото наличните и доскоро допълнителни онлайн форми за общуване с публиката в този момент се оказаха някак недостатъчни и пасивно информиращи. А освен това сякаш подчертаваха болезнената загуба на възможността за жив досег с изкуството. Усещаше се необходимостта от нещо ново и различно, което поне донякъде да я компенсира.

В първия месец на изолация хората по света вече бяха открили удоволствието от „изиграването“ на класически картини в домашни условия и с подръчни средства. Част от музеите и галериите подеха тази инициатива, насърчавайки изолираната си публика да интерпретира произведения от собствените им колекции. И в тези интерпретации имаше вече не само хумор и забава, но и много оригинални решения. Междувременно част от международните форуми бяха отложени, други се ориентираха към изцяло онлайн провеждане, променяйки не само датите, но и формите, и регламента за участие...

У нас също имаше музеи и галерии, които потърсиха нови начини за общуване с публиката – по силите и възможностите си в извънредната ситуация. Проследих някои от тях във Фейсбук, като едва ли съм видяла и запомнила всичките. По линия на играта, да кажем, бе конкурсът „Селфи с картина“ на Художествената галерия в Русе – участниците избират любими автори и творби от колекцията ѝ, а в изложба след края на извънредното положение ще могат да си направят селфи с произведението. Търсенето на активни форми за общуване при затворените реални зали стимулира галеристите към онлайн изложби, към разговори с художници за творчеството им, включително и за произведения, които някак са предусетили кризата – например инсталацията на Георги Господинов Future Canceled (галерия Credo Bonum) или антиутопичните творби на Красимир Терзиев (галерия „Структура“), към алтернативно използване на помещенията – например за ателие на художник и последваща изложба (галерия „Сариев“) и др. Във видеоконферентни разговори, организирани от Весела Ножарова, галеристи обсъдиха пропадналите проекти, включително международни, пренареждането на бъдещи изложби или пък отпадането им поради променения дневен ред на обществото. Художниците също преосмисляха ролята си, докато привидно битието им в изолация не беше особено променено. Реагираха текущо на ситуацията с рисунки, които виждахме във Фейсбук – сред тях например впечатляващият „Дневник“ на Алла Георгиева. Успоредно с това се опитваха да се видят и в бъдещето, както индивидуално, така и като общност. Докато търсеха и предлагаха във Фейсбук групата си текущи решения за подкрепа на визуалните изкуства заедно с другите области на културата у нас. В синхрон с общата стратегия на страните в Европейския съюз.

Защото, за разлика от първия месец, преживян „в ступор“, в който културата онлайн беше до голяма степен спасителна, във втория месец на изолация у нас отекна общият стремеж за излизане от кризата, за рестарт на живота, съобразен с новите условия. А заедно с него се появиха и все повече опасения за демокрацията при „орязаните“ основни права и свободи и от възникването на нова репресивна идеология. Ролята на културата в това възможно бъдеще Георги Лозанов описа така: „Ще ѝ се наложи да увеличи гражданския си ангажимент и да разшири идейния си хоризонт, питанията ѝ в много по-голяма степен да станат философски, екзистенциални и политически, да изостави попартовия интерес към всекидневието и да се заеме със защитата на смятаните за непоклатими демократични ценности“. 

При всичко това за мен продължаваше и продължава да стои въпросът за реалното и виртуалното битие на изкуството, за изявите и въздействието му в едната и в другата среда. За възможностите му, когато едната от тях се оказва елиминирана. За променените отношения в арт средата, които извънредната ситуация предизвика. Дали и доколко разтърсващият опит от нея ще повлияе на бъдещето му...

А в настоящето галериите вече отварят реалните си врати.