Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Какво състояние на духа роди тези „изолационни“ рисунки и как се съотнасят те към предишните, които показахте през 2019 г. отново в галерия „Арте“?

Онази изложба от 2019 г. продължи с нова серия рисунки. Не само заради карантинната изолация, но и по други причини трябваше да остана вкъщи, не мога да работя в ателието си. Вкъщи е възможен само малък формат на коляно. Раздигам масата, на която се храним, и започвам да рисувам. Рисунките са навсякъде из къщата – в леглото, на пода, залепени по стените и гардероба. Нямах материали и си купих от една книжарничка, която работеше в кризата, детски бои и блокчета. После го осъзнах като концепция. Това не е рисуването на професионала, който има свръхотговорност към това, което прави. Това е рисуване с каквото намериш, за да спасиш душата си. Рисуваш по причина, че ако спреш, ще се побъркаш. Изведнъж започнах по-настоятелно да слушам симфонична музика, сетих се за базови книги. В страстната седмица, когато си наложих и по-строги ограничителни мерки, извадих „Голямата книга“. В състояние на изолация, на духовни и емоционални напрежения човек е по-раним, емоционално по-ускорен. По никое време изплуват предчувствия, спомени, избиват съдържания, които в нормалното всекидневие потискаш, мачкаш, скриваш. Благодат за творчески нагласения човек, защото му разкрива битието в неговата безкомпромисност. Ако му се отдадеш, можеш да стигнеш до крайни състояния в осъзнаването на екзистенциалната драма. Тези рисунки са насочени към мен, аз разговарям през тях със себе си.

И в това състояние, когато през деня нищо не се случва (освен че се научих да готвя някои простички неща), усетих, че монолозите ми са изключително в минало време. Което също е тежка драма. Черпиш от старите извори, преосмисляш се, водиш задочен диалог с миналото. Някои рисунки, съзнателно или не, извадиха стари мотиви, стари композиционни решения.

Къде ви върнаха?

Някъде в 1985 г., към първите самостоятелни изложби – теми, мотиви, композиционни решения, които още тогава съм открил за себе си. Сега те сами идват, проверяват ме. И аз ги проверявам още веднъж – издържат ли, имат ли енергия все още. Оказва се, че имат. Сякаш се преодолява цялата ми биография като хипотетично развитие. Професионална илюзия е, че се движим по някаква възходяща траектория. Напреженията, които сега преживях, ги открих в старите ми работи, тоест моите предварителни нагласи са ме водили натам, без да има външни причини за това.

Вашите проекти са много премислени, мащабни, насочени към овладяване на пространството и материята. Къде е рисунката в тях, може би само в подготвителния етап?

За големите ми инсталационни проекти правя работни, проектиращи рисунки. Докато тези рисунки имат самостоятелен живот. Те са основно фигурални, разказват, макар и синтезирано, много лични истории.

Рисунката най-интимната медия ли е?

Възможно най-интимната. Освен това при нея има спонтанност, автоматичност, говорене със себе си на базово емоционално ниво – през енергията на линията. Няма понятия, има жест и този жест е сублимиран. Ти си на върха на въглена. Това е много професионално усещане, вероятно може да го разбере музикантът, който знае с каква сила да натисне клавиша. Зрителят няма как да го разкодира, той го усеща само като енергия. Разговорът на това ниво вече е извън разговора с литературни образи и метафори, той е разговор през пластически метафори или пластически идиоми, както ги наричам, където една черта е натисната върху листа по различен начин. Пластическият жест е сублимиран жест на цялостната личност, на Аза във всичките измерения на виталност, емоционалност, психичност, менталност.

Появява се и цвят.

При мен цветът е изразен в своята емоционална, психична активност и символна определеност. Не е цвят заради живописната стойност, не е колориране, а още един семантичен пласт, който обаче е визуален.

Обръщате се към Евангелието на Йоан. Защо не към Апокалипсиса, сякаш повече би подхождало в ситуацията?

За пръв път си го позволих – винаги съм се съпротивлявал на баналния и наивен визуален реализъм на тема духовност. Християнското в моето творчество отдавна го има, но никога в пряка сюжетност. Сега има мотиви – например влизането на Иисус с магарето в Йерусалим – които никога не съм рисувал. Направих цяла серия на тема „Добрият пастир“.

Къде си поставяте границата по отношение на сюжета?

Цялата световна култура е пълна с иконографски клишета за историята на Христос. И се знае – Той седи на магарето на една страна. Аз си позволих Той да възседне магарето, позволих си да Му разперя ръцете с екзалтация и предусещане за разпятие. Този жест на разтваряне на ръцете е двузначен, от една страна, сякаш казва: „Аз съм ваш, приемете ме, прегръщам ви“, но малко след това вдигнатите ръце се превръщат в разпятие. И съм им сложил по една точка – дупка върху дланите и ходилата, сякаш предварително е знаел какво ще Му се случи. Това са своеволия, скрити разкази. Една уж случайна точка върху ходилото може да засегне чувствителния зрител, защото става въпрос за най-тежкото, за драмата на изкуплението.

Рисувате и разпятието, в ракурс, различен от познатия.

Това е алюзия за разпятие, защото кръста го няма. Това е Неговото предчувствие за разпятие и моето вживяване в това предчувствие. Движението отново е двузначно. При разпятието Христос виси на ръцете си – напрежението е надолу, тук ръцете са в движение между разпятие и възнесение. Осъзнах това преди време през изключителни ранноготически разпятия, събрани в един музей в Милано. В тях Иисус не пада и не виси, а се качва и лети. Това разпятие е Неговата победа над смъртта.

Разбира се, изплуват и есхатологични предчувствия. Бяхме залети от предчувствия, че този модел на цивилизация е изчерпан, от усещане за безперспективност, от предчувствие за свършек. Вече няма нови социални утопии, нови ценностни йерархии, духовно и нравствено ориентирани. Има лични програми. Много хора се занимават с личното си спасение, изкуството също гради лични митологии, лични стратегии и утопии, но колективни утопии не се задават. Бъдеще със свръхтехнологии ме кара да се страхувам.

Цикълът „Завръщане“ не е завръщане в историческото време, не е носталгия по близкото и далечното минало. Не си мечтая за библейската реалност като битово съществуване. Мечтая си за откритостта – може би малко наивна – на безпрекословното вярване, на безусловната любов като хоризонт, спасение. Ние днес не вярваме на нищо. И през изкуството аз се стремя, връщайки се към предисторични и предрелигиозни състояния, да укрепвам последното останало в нас, което ни е дадено като интуиция за нещо, по-високо от нас. Съзнанието, откритостта към по-високи измерения.

Тук не ми прощават апологетите на концептуалното и съвременното изкуство – според тях съм съвременен художник, ама не съвсем, защото още говоря за някакви трайни и големи съдържания. Моята болка е отсъствието на голям наратив, затова търся да споя всекидневните фрагменти от разказа в голям наратив. И това не ми се прощава, защото е демоде. Да говорим за вечността е демоде.

През годините имате много „Завръщания“…

И често се бърка с носталгия по миналото. За мен тази тема се развива най-вече в посока завръщане към първично, изначално състояние. Разтваряне в изначалното като търсене на опорни точки, за да тръгнем отново. Не мога да се съглася да остана само в комфорта на телесната си опаковка, само във всекидневното удовлетворяване на дребните радости. Трябва ми по-висок хоризонт, за да видя живота си в проекция, а не ден за ден. Не приемам формулата „живей за мига“, в този смисъл и изкуството ми се разтяга в безвремие. В състоянието на изолация последният цикъл рисунки „Завръщане“ беше и завръщане към мен самия, към рисуването, към стари мотиви… Ама това не е голямото завръщане, а търсенето на пътя към него.

Как през 90-годишния ви баща, за когото се грижите, разглеждате темата за паметта? Тук ми идват наум две изречения от новата книга на Георги Господинов „Времеубежище“: „Ако никой не помни, значи всичко е възможно. Ако никой не помни, става равносилно на Ако няма Бог“.

Тази книга на Георги Господинов дойде при мен точно след като бях нарисувал нещата. Разпознах връзката, казах си: „Ето го, някъде витае“. Въпросът как през баща ми осъзнавам загубата на памет е психологически болезнен. Още повече че аз самият усещам в себе си накъсване на памет. Получава се колаж от спомени, изплуват несъзнателно парчета, като стари филмови ленти – една част от филма е поразена, вече не си убеден дали се е случило, не си ли фантазираш.

Как се отнася рисунката към фрагмента, който от времето на Гео Милев е все така „рожба на новото време“?

Рисунката се стреми към относителна завършеност в своята специфика. Тя е без високия ангажимент за завършеното произведение, това се отнася още повече за неофициалните рисунки. Те фиксират моментно състояние и не настояват да са произведения. Този спонтанен и неангажиран жест понякога носи много повече истина в себе си, отколкото принудата да направиш завършено произведение. В изкуствата с дълго технологично време – да речем, скулптурата, романа – трябва да запазиш прекалено дълго състоянието на сублимация, това е проблем. В този смисъл кратката музикална пиеса, рисунката, тристишието могат да носят енергията на светкавицата, на моментното просветване.

Тук се намесва нагласата на личността – дали вижда фрагментите от живота, или от вечността. Дали дългото време може да бъде компресирано в секунда; дали вечността може да се разкрие в мига; дали не е прав Киркегор, като казва, че миг, който не съдържа в себе си вечността, не си заслужава.

Какви са тогава миговете на изолация?

Както казва проф. Георги Каприев, истината се провижда само в извънситуативната тоталност на битието. А изкуството е такъв вид излизане от повседневното. Иначе ситуативното безмилостно ни държи. Ние си мислим, че живеем, но всъщност само обслужваме живота. Тичаме покрай него и след него, а се разбираме като дълбинно живи само когато излезем от факта, а това става през самотата.

В самотата раждат ли се проекти за бъдещето?

Имам един проект за есента – да се саморазправя с живописта като история. Това е проблем в поведението ми като художник – моята живопис често е на границата да се разпадне и да прекрачи към обект и инсталация. Изкушен съм да мина по границите на картината, да се опитам да я предефинирам още веднъж в нейния окончателен разпад. Смяна на онтологичния статус на живописта въобще, което си е концепция за живописта. В световната практика е разказано многократно. Въпросът е искам ли още един път да го изрека с моето изречение. Или да „изпраскам“ красива редова живопис, която се случва по духовна необходимост. Това е дилема. Дали да използвам традиционната живописна форма, за да изразя себе си, или да концептуализирам пътя на живописта и моя път в пътя на живописта. В този смисъл тези рисунки не се занимават нито с едното, нито с другото – нито с високия ангажимент на високата живопис, нито с високия ангажимент на концептуалното и съвременното. В тях не ме интересува колко съм съвременен. Те не настояват да са съвременни. Те настояват да са моите рисунки!

Станислав Памукчиев е роден през 1953 г. в София. Завършил е специалност „Стенопис“ в Художествената академия в София, където днес е професор. Неговите работи са показвани в над 50 самостоятелни изложби в България, Австрия, Германия, Холандия, Унгария, Румъния, Сърбия, Македония, САЩ, Франция, Белгия. Сред изложбите му са: „Реликти“, 2000; „Пепели“, 2004; „Начала“, 2004; „Бяла стая“, 2006; „Хронотопи“, 2009; „Утаено време“, 2015; „Преминаване. Маркери по пътя“, 2016; „Завръщане“, 2017. Носител на наградите Владимир Димитров – Майстора, 2015, и Захарий Зограф, 2004; на Голямата награда на международното триенале за живопис, София, 1996.