Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

През февруари светът почете 75-годишнината от смъртта на Ане Франк, легендарното еврейско момиче, укривало се със семейството си близо 2 години в Амстердам и в самия край на войната (след предателство от страна на близък на баща ѝ) арестувано и починало от тиф в концентрационния лагер „Берген-Белзен“. Тази годишнина бегло беше отбелязана и в България, където, за щастие, от 2018 г. имаме публикуван пълния вариант на дневника на Ане Франк (прев. Мария Енчева, издателство „Сиела“). Факт, който сам по себе си не е достатъчен, за да компенсира нито липсата на коментари върху книгата у нас, нито отсъствието на части от дневника от училищните програми и общата по-слаба популярност на живота и думите на Ане Франк в сравнение с Европа и САЩ. Вярно, по света могат да се видят и реакции против текста, свързани най-вече с морализаторски нагласи (абсурдни кампании, обвиняващи дневника в наличие на порнографско съдържание), но като цяло името на Ане Франк е изключително популярно, то е част от живата културна памет и навсякъде е символ на борбеност и воля, а и по-общо – на Холокоста. Докато на родна почва като че ли то предизвиква само смътна асоциация с този драматичен период от историята на ХХ век.

Преди повече от десетина години Институтът „Отворено общество“ стартира поредицата „Холокост и памет“, която към онзи момент целеше освен всичко друго и индиректно да се противопостави на насищането на книжния пазар от това време с дневници на Хитлер и фашизоидни писания на Волен Сидеров. Сред първите заглавия в нея бяха „Нощта” на световноизвестния хуманист Ели Визел и „Айхман в Йерусалим” на Хана Арент. Тези заглавия, наред с „Нима това е човек“ на Примо Леви (1995 г.), запълниха една важна празнина в българската култура, но не постигнаха по-масов ефект и не култивираха вкус у публиката към документалното, когато става дума за Холокоста. Тази тенденция като че ли наблюдаваме и до днес. Подобни заглавия някак се губят на фона на романи като „Татуировчикът от Аушвиц“ или „Библиотекарката от Аушвиц“. Разбира се, веднага мога да бъда опровергана, че и романите от този тип се базират на прототипи, че е хубаво темата да влиза в оборот, да предизвиква масови четения („Татуировчикът“ дълго време беше в класациите на най-продаваните книги). Но въпреки тези доводи няма как да не подчертаем, че тези романи до голяма степен профанизират темата, сантиментализират я, вкарват твърде много позитивизъм и лишават читателя тъкмо от нерва на истината, оголеността, жестокостта, безнадеждността, с които всеки читател трябва да се срещне, за да се сдобие не просто със знания, но и с памет за онова, което е било част от европейската история само преди 75 години и на което все още има живи свидетели. Документалистиката и фикцията затова са различни жанрове и неслучайно и предназначението им е различно. И когато фикцията започне да ползва за свой гръбнак документалистиката, с това тя обикновено признава идейното си безсилие, независимо че се домогва до касовото и влиза в графата „бестселъри“.

Затова и започнахме с Дневника на Ане Франк „Задната къща“. В годината на своеобразния юбилей на Ане е хубаво да си припомним кое прави текста ѝ толкова важен. Разбира се, това е Холокостът, доколкото произведението добавя щрихи към еврейската участ. Самата Ане Франк малко говори за еврейството си (тя има своето холандско самосъзнание), но темата за произхода я преследва и кара да разсъждава върху различността. Едно дете, в чийто свят трябва да доминират безгрижието, вярата, което е редно да мисли, че светът е по-скоро добър и уютен, разбира, че в него хората се делят на господари и жертви, че има един народ, превърнат в обща изкупителна жертва, и че дори когато се усещаш не по-различен от всички, може да си дамгосан като друг. Затова Дневникът на Ане Франк всъщност надскача конкретиката и се нарежда до онези произведения, като се започне от „Антигона“ и „Медея“, които разказват историята на чужденеца, на бежанеца и които днес отекват със сила, която може да роди една нова чувствителност и да предпази света от ново варварство.

Но има още много причини „Задната къща“ да бъде четена днес и от възрастни, и от деца. Дневникът е писан в годините на Втората световна война и макар политическото да не е негова водеща нишка (въпреки че обитателите на къщата всеки ден слушат по радиото новините и спорят за хода на войната и евентуалното развитие на ситуацията), книгата говори за това как трябва да се понасят изпитанията, как трябва да се държи човек във време на криза. В този смисъл тя е много актуална в ситуация като днешната, в която светът се оказа обект на непозната заплаха. Точно както двете семейства в „Задната къща“, днешният човек се превърна в пленник, в затворник на домашното си пространство. С тази разлика, че обитателите на задната къща не са си у дома, а в чуждо пространство, където им липсват удобства и където трябва да водят спартанско съществуване. Но отвъд това темата за принудителния затвор, за клаустрофобичното местопребиваване, което делиш с близките си, но в което имаш нужда от самота и уединение, прави сходствата много силни. Още повече че и тогава, и сега „навън” се свързва със заплаха и излизането става невъзможно в единия случай и нежелано – в другия. Но ако по време на карантината един от честите образи беше гледката през прозореца, в света на Ане дори прозорците остават затворени, затъмнени и наблюдаването на небето и природата, които бяха сред излазите в сегашната изолация, за обитателите на „задната къща“ са отказани. Затова и едно от големите внушения на тази книга е за нуждата ежесекундно да се брани и отстоява правото на човека за нормалност.

Споменахме, че в общества с криворазбрана идея за политическа коректност се появяват писма от родители, които протестират срещу включването на Дневника в училищните програми, защото една от водещите нишки в него е вглеждането в себе си, проумяването на съзряването, самопознанието, патосът към искреност и недоволството от фалшивите обяснения, които родителите често дават, особено по отношение на въпросите за сексуалността. Да, в дневника Ане говори и за своята менструация, и за женските полови органи, разказва и подочути неприлични вицове, защото такъв е светът на едно дете, навлизащо в тийнейджърска възраст – водещи за него са любопитството, желанието да си отговори на забранените теми, копнежа да намери сродна душа. Но точно с това той има много какво да каже и на децата, и на техните родители.

Ане Франк пише своя дневник в периода 1942–1944 г. Може би заради екстремната ситуация, в която ѝ се е наложило много бързо да съзрее и помъдрее, може би заради много плътното общуване с възрастни, а може би просто заради таланта си в него тя стига до заключения, които в края на 40-те една Симон дьо Бовоар, примерно, ще развие във „Вторият пол“ и с тях ще се превърне в лице на феминизма и ще си извоюва правото на мисловна революционерка. Детето Ане Франк няколко години по-рано казва аналогични неща – говори за това, че не иска да се задоволи само с възможността да бъде домакиня, разсъждава върху темата за майчинството, изисква на жените да им бъде признато то наравно с дейностите, с които се хвалят мъжете; поставя въпроса за избора, за неправомерно отреденото от обществото по-ниско място на жените, пледира за нюансираното им оценяване – и през професията, но и през майчината роля и работата в семейството, като по този начин оформя тези, на които феминизмът спокойно би могъл да стъпи и да отбелязва Дневника сред своите вдъхновяващи източници.

Отвъд всичко това книгата на Ане Франк е доказателство за талант, въображение, стил, език, самоирония, с които писатели в много по-зряла възраст не могат да се похвалят. Затова и тя си остава пример за висока документалистика със заряд на фикция, която си струва да се мисли като част от канона не просто на юношеската, но и на свидетелската литература.