Беноа Жако: Правя кино, защото обичам книгите
Разговор с кинорежисьора Беноа Жако
С какво ви вдъхнови трилърът „Ева“ на Джеймс Хадли Чейс, за да залегне той в основата на най-новия ви филм, който българската публика видя на фестивала Cinelibri? Привлечен сте от енигмата на черния филм?
Става дума за психологически трилър, един от първите криминални романи, публикуван в прочутата „Черна серия“ на издателство „Галимар“. Баща ми много четеше „Черната серия“. Спомням си, че по онова време аз бях на тринайсет или четиринайсет години и вече мечтаех да снимам филми. Казах си, че ако някой ден стана кинорежисьор, непременно ще направя филм по тази книга. Оставам верен на обещанията, направени на младини. Много пъти, вече бидейки кинорежисьор, съм мислил да направя филм по „Ева“ и ето че този път намерението ми се осъществи. Ако искате, направих този филм в памет към дадено някога обещание.
Ала в историята на киното вече има друга екранизация на „Ева“ – тази на Джоузеф Лоузи, направена през 1962 г., и то с участието на Жана Моро. Този паралел притеснява ли ви?
Не ме притеснява. Искам само да кажа, че Джоузеф Лоузи е един от режисьорите, имали определящо въздействие върху разбирането ми за киното. Вече казах, че щом прочетох „Ева“, ми се прииска да я екранизирам, а фактът, че Лоузи е направил по същата книга филм, подсили желанието ми. И бях още по-заинтригуван да пристъпя към тази книга петдесет години по-късно, залагайки на друга актриса. Става дума за съвсем различна гледна точка.
В какво е разликата?
Основната разлика за мен е в това как Изабел Юпер прие предизвикателството на Жана Моро. Това са две от най-големите звезди на френското кино. Добавим ли Катрин Деньов, имаме голямото трио на френската кинематография.
Определят вашата „Ева“ като черен филм, извлечен от роман, където на свой ред се прави опит да се напише роман, наподобяващ черен филм. Вие как бихте определили творбата си?
Думата реализъм за мен е най-важната, а не някакво прилагателно към нея. Реализмът е този, който оставя вратата отворена за зрителя. От там нататък всеки е в правото си да прецени.
Какво означава за вас „правенето на кино“?
О, тук има цяла метафизика – в линията между това, което се вижда, и онова, което не се вижда. В киното още от времето на братя Люмиер присъстваме на нещо, което бива представено с максимална достоверност и видимост. Едва след това се питаме: какво се случва около него? Какво попада в кадър, какво излиза от кадър? Неминуемо фикцията се настанява: дори когато влакът стига на гара „Сиота“ или пък при „полетия поливач“. Фикцията се установява заради представата в кадър, изключваща нещо реално присъстващо. И тази експозиция има драматургичен смисъл.
А кои са учителите ви в режисурата? Минимализмът на Робер Бресон, чийто асистент сте били, все още ли ви очарова?
Със сигурност. Може би вече не нареждам Робер Бресон сред най-великите кинорежисьори, но всеки път, когато гледам отново някои от големите му филми, оставам стъписан и силно развълнуван. Независимо че филмите на Бресон минават за студени и суховати. И все пак никоя от големите класически мелодрами не ме вълнува толкова, колкото шедьоври на Бресон като „Джебчията“ или „Осъденият на смърт избяга“. А ако ме питате наистина кой е най-предпочитаният от мен режисьор, мога с открито сърце да кажа, че това е японецът Кенджи Мизогучи. Обичам всичките му филми, всеки кадър в тях. Слисан съм всеки път, когато ги гледам – от равнището на автора и неговото изкуство.
Може ли да се приеме, че естетиката на вашия пръв филм „Убиецът музикант“ (1976), една свободна адаптация по Достоевски, е определяща и за днешните ви филми? Най-вече с аскезата на киноезика?
Вероятно естетиката е същата, но ако ме питате сега дали бих заснел първия си филм по същия начин, отговорът е: „не“. Случва се понякога да гледам отново „Убиецът музикант“ на някои от ретроспективите, посветени на творчеството ми. Този филм съществува и няма как да не съществува, без него нямаше да направя следващите си филми. Ала вече виждам нещата в киното по друг начин.
И все пак дори тематично нещата донякъде се повтарят. В първия ви филм става дума за убийство, а в последния – отново за престъпление.
Престъплението и киното са свързани. Има я тази връзка. Решите ли да направите каталог на филмите, в които има престъпления, резултатът със сигурност ще е смайващ. Тук опираме до сенчестата страна на нашето съществуване.
Прави впечатление, че много от филмите ви са екранизации. Нямаше как да не ви поканят на кино-литературен фестивал като Cinelibri. Изброявам само някои – „Вила Амалия“, „Дневникът на една камериерка“, „Сбогом, кралице моя“. Защо е така?
Не правя екранизации непрекъснато. Добре де, може би всеки втори филм. Това е, защото не спирам да чета. Аз съм страстен читател. Любовта към киното, която поставям над всичко, дойде при мен, докато четях книги. Започнах да правя филми във въображението си въз основа на прочетеното, независимо каква е книгата. И станах кинорежисьор, за да осъществя въображаемите си филми, за да придам плът на онова, което бях прочел. Дори не е от такова значение дали посягам към шедьоври, или към масовата литература. Възприемам книгите като материал.
Затова ли, връщам се пак на този въпрос, черният филм вълнува въображението ви?
Знаете ли, днес вече съм безразличен към жанровете. В даден период – първо в Холивуд, а по-сетне в Европа – това беше много важно и продуктивно. Жанровете бяха „златният век“ на киното. Вече не е така. Един мой приятел дори нарича жанровете в киното „филмирано кино“. Филмираш нещо и правиш кино. Намирам го за доста фалшиво.
Затова ли героинята в последния ви филм „Ева“ е толкова двойствен и неопределим персонаж? Търсите разчупването на криминалния жанр?
Истината е, че персонажите във всичките ми филми са ми интересни тъкмо с разединяването си, оттам и тази двойственост. Изабел Юпер играе с тази двойственост, но и мъжкият персонаж, този на Гаспар Юлиел, е не по-малко двойствен. Става дума за двойно раздвояване на два персонажа, всеки в огледалото на отсрещния. Те се срещат и се привързват. За добро или за зло. Нали е „черен филм“…
Това ли определи избора на актьорите – на Изабел Юпер и Гаспар Юлиел?
С Изабел Юпер работим заедно от доста отдавна. Снимам я за шести път в мой филм и мисля, че съм режисьорът, предложил ѝ най-много роли..
… повече от Клод Шаброл?
Един филм повече… Познавам Изабел Юпер още когато правеше първите си стъпки, а и аз бях твърде млад. И продължаваме заедно, заедно правим филми, чак до днес. Разбираме се от една дума, няма нужда да се аргументираме. Щом се зададе проект, започваме.
А вярно ли е, че филмът „Ева“ е изграден по-скоро около персонажа на Гаспар Юлиел, а не около героинята на Изабел Юпер?
Без съмнение. Гаспар е изключителен млад актьор, когото много ценя, той е една от надеждите на френското кино. Този път направих с него онова, което в други филми правя с актрисите. Реших, че този път ще направя филм с Гаспар Юлиел и после решихме кой да е този филм. Постигнахме съгласие, обмисляхме проекти и така изникна идеята да правим „Ева“.
А кой е следващият ви филм?
В момента работя над неговия монтаж. Филмът трябва да излезе на екран през март 2019 г. Действието на филма се развива през XVIII в. в Лондон и това е епизод от живота на известния авантюрист и писател Джакомо Казанова. Заглавието е „Последната любов“.
Отправяте предизвикателство към Фелини?
Разликата е, че Фелини, когото изключително много ценя, ненавижда Казанова. И това проличава във филма му. Докато аз много обичам Казанова.
Разговора води Тони Николов
Беноа Жако е кинорежисьор и сценарист, една от легендите на френското кино. Роден е през 1947 г. в Париж. Има над 40 филма като режисьор и над 25 като сценарист. Сред тях се открояват заглавия като „Дневникът на една камериерка“, „Сбогом, кралице моя“, „Вила Амалия“, „Три сърца“, „Недосегаемият“, „Тоска“. През 2005 г. е член на журито на 58-ия филмов фестивал в Кан. Беноа Жако гостува в България по покана на фестивала Cinelibri.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук