Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Навремето, когато учех философия, за разликата между атомизма на Демокрит и атомизма на Епикур в дебелите книжки бе подчертавано: ако материалистът от Абдера настоява, че атомът, веднъж тръгнал из празното пространство, не променя посоката на своето движение, макар и да променя скоростта – тази негова паднала му се посока е необходимост и непроменимост; то материалистът от Гаргет – без да отхвърля атома и пустотата, в която атомът се движи, смята, че той може по своя воля да променя не само скоростта, но и посоката, както и накъдето си поиска. И при двамата атомите се движат хаотично, но ако за Демокрит този хаос идва някак отвън, предопределен е, то за Епикур хаосът е вътрешно присъщ на движението на атома. Разбира се, не само това е разминаването между двамата древни атомисти, но в случая точно то играе решителна роля за определянето и разгръщането на предстоящия текст.

Дистинкцията между двамата мъдри елини ми дойде наум, докато четях сборника „Истории и разказвачи: философия, право, литература“ (ИК „Критика и хуманизъм“, 2020), посветен на 60-годишния юбилей на професора по философия от СУ „Св. Климент Охридски“ Стилиян Йотов. И мисля, че съвсем не случайно се сетих за тази разлика: Стилиян Йотов е от българските философи, който свободно снове из множество хуманитарни полета, не го сдържа на едно място, не го свърта, както се казва. Многобройни са интересите му, съставителите на сборника (Антоанета Колева, Валентин Калинов, Стоян Ставру) го подчертават с искрено удоволствие: „И никой от познаващите полетата на досегашните му занимания няма да бъде учуден, че той има мястото си и в историко-философските драми и съвременните им интерпретации, и в политическата и моралната философия, и във философията на правото и правата, и в опитите да се свържат по различни пътища философия, литература, религия и право… Изчерпателното изброяване е невъзможно, а енергията на Стилиян го въвлича постоянно в нови интелектуални начинания, от които се раждат нови истории. Достатъчно е човек да направи справка за написаните – и преведените, те са цяла отделна тема! – от него книги, за да разбере срещу каква продуктивност и ерудираност се изправя (при) всеки разговор със Стилиян“. На пръв поглед почти несъбираеми, направо несъвместими теми и сюжети са тези, които го вълнуват (не случайно историите са в множествено число), но само на пръв поглед; вторият поглед ще ни посочи и покаже, че всъщност онова, което мотивира и е мотивирало Стилиян Йотов в неговите изследвания, предпочитания и интереси, е свободата: доколко в своето битие човекът е свободен с/във волята си и доколко е тази свобода предопределена, ограничавана и обуславяна от средата, в която той, човекът, е. Свободно ли се движи той като социален атом в уж празното, но в действителност наситено с обстоятелства, условности, договорености, конвенции, споразумения, клаузи и какво ли още не социално пространство, или те до такава степен го обвързват, ограничават и ангажират, че всяко отклонение извън/срещу тях е немислимо и невъзможно.

Сборникът е разделен на пет части, „които в този том преднамерено отделихме само със звездички“, изясняват съставителите. Решение, вероятно предопределено от наистина широкия диапазон от хуманитарни любопитства на Стилиян Йотов, затова и в него откриваме: „от еротика до „празно отношение“, от философски сън до аграрен патос, от протестни движения до (анти)естетизъм, от литературно-утопичното до популисткото“. Все пак можем донякъде, с голяма доза условност, да определим различните части, съставящи сборника: философска, философско-политическа, философско-персоналистична, философско-юридическа, литературно-философска. Общият знаменател между тях, вижда се, е философията, но не в нейните метафизически измерения, а в практическото ѝ приложение. Което не бива да ни изненадва – Стилиян Йотов е известен с това, че за него философията не е нещо в себе си, тя винаги е нещо за друго и към друго. Той мисли философията интенционалистки: постоянно насочена навън, за да облагороди и усъвършенства, доколко е по силите ѝ, това навън. Да го осмисли, да го разбере и така да го избистри, изсветли и освободи.

В същата посока се движат и „историите“ на „разказвачите“ в сборника. Философските: настояването на Васил Видински, че „винаги остава нещо несвързано“; изтъкването на Лидия Кондова относно философията на Фридрих Якоби, според когото „рационалистическата систематизация, начената от философията още при нейното зараждане и достигнала своя апогей в монизма на Спиноза, не е решението на основния проблем на епохата, а по-скоро е причината за него“; находката на Валентин Калинов в „размишленията“ на Декарт, че „няма такъв последен обект – върху който решението да се упражни – който да задоволи желанието, няма такъв последен момент, в който човекът да се окаже „при себе си“, да бъде със себе си в истината“; прозрението на Петър Горанов, че „идеологията, по-точно идеологемата, е подемната сила на всяко мислене“; убеждението на Александър Кънев в унисон с вярата на Теодор Адорно, че „същинската роля на философията не е толкова да разширява познанието ни за света, живота и самите нас чрез нови, широко възприети „резултати“, а да бъде свободна интелектуална практика, овъзможностяваща дискусията и критиката на господстващите начини на разбиране на реалността – на техните ограничения и тъмни страни“. Философско-политическите: констатацията на Боян Знеполски за протестните движения, че „чрез формите на своята организация и чрез широкия репертоар от протестни действия те всъщност експериментираха с нови модели на социалност“; предупреждението на Красимир Стоянов, че „левият популизъм не може да бъде алтернатива на десния популизъм; той е по-скоро негов огледален образ“. Философско-персоналистичните: откровението на Калин Янакиев, че „Божията воля за всекиго е неговата личност. А поради това тя е източникът на нейното безусловно право сред човеците (което никое тяхно право не може да ѝ отнеме), на нейното безусловно достойнство сред човеците (което нищо, в което тя би могла да се превърне, не може да ѝ отнеме), на безусловния респект към нея (който никоя сила в този свят не може да разсее)“; потресението на Хараламби Паницидис, коментирайки философските възгледи на Василий Розанов, че „ние сме направили така, че злото – красивото зло – да господства днес над нас“. Философско-юридическите: патосът на Янаки Стоилов, че „формулата“ на правата включва тяхното признаване, гарантиране, реализиране и юридическа защита“; откритието на Стоян Ставру спрямо социалистическата собственост, че тя „не просто се политизира и идеологизира, но тя се и бюрократизира – превръща се в административна дейност“. И накрая, литературно-философският: проникновението на Александър Кьосев за романа на Андрей Платонов „Чевенгур“, че „от катастрофичната перспектива на негативната диалектика това изглежда чудовищна, непоносима гротеска: свят, в който невежеството и наивността претендират, че вече са построили града на Слънцето“. Всички тези откъслеци от текстове всъщност може да сведем до едно питане, а именно „Как се движи атомът-човек в празнотата-социум?“: дали по демокритовски – праволинейно, еднопосочно, без отклонения, или по епикуровски – зигзагообразно, многопосочно, с всякакви отклонения. Сблъсък на демокритизма с епикуризма, на самоволното движение с принуденото движение. И от този сблъсък израства предпочитанието както у самите участници в сборника „Истории и разказвачи“, така и у този, на когото той е посветен – професора по философия Стилиян Йотов, към първото, към движението, което идва отвътре, а не е предначертано и предизвикано отвън.

Всъщност израства нещо изключително важно, нещо, без което никое силно, качествено и забележително философстване не е възможно – израства свободата…