Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

С режисьора на филма „Боядисаната птица“ разговаря Марта Монева

„Боядисаната птица“ е забележителна екранизация на едноименния роман на Иржи Козински. Операторската работа на Владимир Смутни непременно трябва да бъде отбелязана, както и фактът, че Вацлав Мархоул е проявил неимоверни усилия и търпение да направи този филм извън рамките, като най-напред са му били нужни две години да получи правата за екранизация. Заснемането на филма е отнело единайсет години. Действието се развива в Европа в края на Втората световна война и следва бруталното битие на едно момче, загубило семейството си, но историята е универсална и може да бъде пренесена където и да е. Филмът задава множество въпроси, някои от които направо непоносими, но е абсолютно невъзможно да бъдат избегнати. И до днес много деца по целия свят са приклещени в брутални хватки, било то във военни или мирни условия. Разговорът ми с Вацлав Мархоул се състоя по време на онлайн фестивала goEast във Висбаден.

Прожекцията на вашия филм беше в Деня на победата в Европа, а вие през 2005 г. сте организирали огромен военен парад в Прага по случай 60-годишнината от края на Втората световна война. Петнайсет години по-късно чувам някои критични гласове, поставящи въпроса за важността на тази дата. Вие на какво мнение сте?

Историята ми е хоби, по-специално тази на ХХ^- в. и Втората световна война. Когато организирах големия военен парад в Прага по повод 60-ата годишнина, включих всички страни. Чехословакия е освободена от Червената и американската армия, но след 1948 г. беше забранено споменаването на втората.

А идва и Пражката пролет.

Да, много хора си спомнят Червената армия като освободителка, но двайсет години по-късно, през 1968 г., тя става окупаторка. Бях на осем години и си спомням всичко – войниците, стрелбата. И после, на следващата година, загинаха още повече хора, отколкото през 1968 г. Пражката пролет беше нещо прекрасно и многообещаващо. Наричат го още „третият път“, междинен вариант между капитализъм и социализъм, но навярно нищо подобно не бива и да съществува. Вижте Китай.

Да, но Китай доскоро бе ухажван от много страни, независимо от политическите убеждения на ухажорите.

Нарушенията на правата на човека не притесняват особено бизнеса и международната политика. А и самият Китай не се интересува с кого работи – диктатори, човекоядци, без значение. Имам опит в Африка покрай работата ми за УНИЦЕФ. Африка се превръща в китайска колония, китайците не инвестират там, те буквално изкупуват континента. А нашият чешки президент Земан така обслужва Русия и Китай, че понякога се чувстваме, сякаш е руски или китайски посланик.

Защо решихте да се занимавате с кино?

Бях на шест години, когато отидох на кино за първи път в живота си. Гледах „Винету“ – каубои и индианци! Бях просто очарован от движещите се образи. Влюбих се. Реших да правя филми, когато бях на 14. Бях сто процента сигурен, че трябва да правя филми и нищо друго. Така попаднах в киноучилище в Чимелице, а след това във Филмовия университет в Прага.

Интересно, имали сте средно киноучилище!

Да, в село Чимелице, но за съжаление беше затворено през 1982 г. Всъщност първоначалната ми професия е мениджър на продукция, никога не съм мечтал да стана филмов режисьор или сценарист.

Много практично. Дава отлична основа.

Да, изучавах филмово производство във FAMU.

А как се съвместяват ролите ви на съосновател на „Твърдоглави“ и генерален директор на киностудиото „Барандов“?

Изживял съм много животи (смее се). Отново е налице ефектът на доминото. В Чимелице направих първия си 16 мм филм, режисиран от колега. През 1979 г. се върнах в Прага и постъпих във FAMU. И там срещнах абсолютно различни хора. Чимелице беше интернат в малко селце, а в Прага вече срещнах интелектуалци, много щури хора и един от тях ме покани да бъда продукционен мениджър на известния театър „Дивадло Склеп“. Заместих веднъж болен артист и така започнах и да играя, наред с продуцентската работа. Бездруго знаех ролите. През 1985 г. „Пражки пет“ – пет млади театрални групи с общо стотина артисти, се организираха и аз станах техен ръководител на продукцията. Не бяхме нито дисидентска група, нито част от официалната култура. А през 1987 г. основахме „Твърдоглави“ и отново на мен се падна да съм производствен ръководител. През 1987 г. се запознах и сприятелих и с Вацлав Хавел. Бях антикомунист по лични причини, въпреки че не бях подписал „Харта 77“. Подкрепях я отстрани. И така дойде 1989 г. и „Барандов“.

Очаквахте ли тези промени?

Не ги очаквах. Беше направо невероятно! На 17 ноември 1989 г. имаше брутална демонстрация и дори си казах – комунизмът ще остане поне още десет години.

Как се стигна дотам само 29-годишен да управлявате най-голямото чешко киностудио „Барандов“?

Никога не съм си и мечтал за това. На 22 ноември 1989 г., четвъртия ден от Нежната революция, бях в студиото случайно. Тъкмо минавах да си взема някакви неща, свързани с продукцията на филм, и чух покана за общо събрание по радиоточката. Реших да отида. Присъстваха 2000 души. Ръководството, до един комунисти, беше на сцената, пледираше студиото да подкрепи стария режим. Толкова се ядосах, че скочих на подиума и се обърнах към тях: „С вас е свършено, а ние влизаме в стачка!“. Така след пет минути ръководех студиото. Лятото на 1990 г. беше обявен и конкурс. Изобщо не исках да участвам, исках да правя филми, не познавах икономиката на студиото, но ме убедиха. Спечелих измежду трима кандидати. 

Кое беше най-голямото ви предизвикателство тогава?

Най-голямото предизвикателство беше спасяването на студиото. От 1 януари 1991 г. то нямаше абсолютно никакви средства. Към този момент „Барандов“ имаше 2700 служители, 35 филма бяха в продукция, студиото беше на ръба на фалита. Трябваше да предприема много неприятни стъпки, наложи се да уволня почти 2000 души и да спра 17 филми в продукция. Станах „персона нон грата” за всички колеги.

Очевидно някой е трябвало да свърши мръсната работа?

Да, на мен се падна, но е исторически факт, че студиото оцеля и е прекрасно и до днес. Все още функционира, предоставя услуги предимно на американски, британски и френски продуцентски компании. Беше трудно и отне две години, докато бъде спасено.

Сравнявали сте чешките и изобщо източноевропейските филмови дейци с легендарната двойка Дон Кихот и Санчо Панса. Това сравнение актуално ли е и до днес?

Добър въпрос. Сам продуцирам филмите си, не посещавам европейски филмови семинари. Факт е, че европейската копродукция работи, но от друга страна, се сблъсквате с такава бюрокрация. Например Евроимаж има много пари, но е толкова бюрократична и политически коректна организация. „Боядисаната птица“ не получи субсидия от Евроимаж, тъй като част от екипа, джендър дами от Швеция и Дания, отсече: „Никога няма да финансираме подобен филм!“.

Тази политическа коректност е просто убийствена по отношение на художествената работа.

Да, от Евроимаж не са подкрепили и „Невероятната съдба на Амели Пулен“, ако можете да си представите.

Напомняте ми много на Дон Кихот, имайки предвид историята на филма ви – дълга борба за правата, писане на сценария, финансиране на свръхбюджетен филм и т.н.

Да, но проблемът е, че съм едновременно Дон Кихот и Санчо Панса в едно тяло (смее се).

Дори сте трима – сценарист, продуцент и режисьор.

Много обичам да върша тази работа, но не накуп. Сценарият третира въпроса „защо“. Филмовата режисура се отнася до въпроса „как“, но да си филмов продуцент е просто кошмар. Това е изтощителна работа и изобщо професия. Толкова бих се радвал да срещна продуцент, който работи по същия начин като мен и да мога да го помоля да продуцира филмите ми. Проблемът е, че никога не съм срещал такъв човек (смее се). Ако бях пуснал „Боядисаната птица“ на пазара по класическия начин, този филм никога нямаше да съществува. Черно-бял, не на английски, свръхбюджетен.

Знаехте ли от самото начало, че ще бъде изключително скъп?

Да, като сценарист работите по сцена, в която казаците нападат село, и знаете, че става въпрос за 400–500 души, включително екстрите, и горящите къщи, и конете, Червената армия, битката. Моментално става ясно, че производството ще бъде много скъпо. Крайната цена беше осем милиона евро, а преди пет години мислех, че ще бъде най-много шест милиона.

А как се събират осем милиона?

Трудно. Предимно от Чехия – 70 %, и 20 % от Украйна и 10 % от Словакия.

Защо направихте „Боядисаната птица“?

Защото се влюбих в историята. Винаги правя филмите си от любов. Има две пътеки, които човек може да следва – секс или любов. Винаги избирам любовта. Секс е да режисираш петнайсет реклами и два телевизионни сериала годишно. Правиш ги, защото това е твоята професия, но другата пътека е тази на любовта. Просто чувстваш, че трябва да направиш филм от тази история.

Кинематографията на филма е забележително красива, благословен сте с оператор като Владимир Смутни. Как успяхте да работите без сториборд? Защо е черно-бял филмът?

Защото със сториборд просто не ставаше. Беше очевидно, че трябва да отворим сърцата си и всеки ден създавахме образите в движение по време на снимките. Черно-бял е, защото нямаше да е истинен като цветен филм. Цветът би го повредил.

Защо диалозите са толкова кратки, общо осем минути за три часа?

Нямах нужда от тях. Ние създаваме филми, а не литература. Нашият „майчин език“ са картината и звукът. Звукът не е непременно диалог, а атмосфера, той включва всичко, което чувате. При телевизионните сериали е различно, там всички говорят непрекъснато, образите са второстепенни и получавате цялата информация от диалозите, но това не е нашият „майчин език“.

Според вас английският като филмов език не е гаранция за успех. Защо избрахте изкуствения междуславянски език за филма?

Защото Козински в книгата никога не е идентифицирал страната, в която се развива действието. Никога не е споменавал Украйна, Полша или Русия, аз трябваше да реша този въпрос. Не исках никой конкретен народ да бъде свързан с историята във филма. 

Вашият филм поражда важни въпроси. Какво е добро? Какво е зло? Защо Бог ги е създал? Успяхте ли да намерите някои отговори за себе си?

Знаете ли, аз постоянно мисля по тези въпроси, всеки ден. Този процес трае от тук до вечността.

Миналата година разговарях с Кшищоф Зануси за злото, последният му филм се занимаваше с темата. Той сподели надеждата си светът да успее да преодолее злото. А вие защо вярвате в един по-добър свят?

Нагласата ми е такава. Всъщност, ако се върнете към историята, примерно, в САЩ, в днешно време е напълно нормално черни и бели хора да пътуват заедно, въпреки че преди 60 години това е било немислимо. Обама дори стана президент. Ако насочите погледа си другаде, виждате локални войни – Мали, Афганистан, Йемен, Либия. Хора се убиват непрекъснато, но в сравнение с миналия век нашият свят е много по-добър и много по-безопасен.

Как ще продължите след този монументален проект? Какво следва?

Получих предложение да режисирам игралния филм за сенатора Джо Маккарти. Все още не съм подписал споразумението и коронавирусът усложнява ситуацията, но следващият ми филм ще бъде американски.

Вацлав Мархоул е роден през 1960 г. в Прага. Завършил е FAMU в Прага с продуцентски профил. През 1984 г. започва работа като продукционен асистент, а впоследствие става и генерален директор на филмовото студио „Барандов“, което превежда успешно през политическите и икономически трудности. През годините участва и в театрални групи като „Дивадло Склеп“, „Пражки пет“ и „Твърдоглави“ като мениджър и актьор. Мархоул е член на надзорния съвет на Чешката филмова и телевизионна академия. „Боядисаната птица“ участва в съревнованието за Златния лъв на кинофестивала във Венеция 2019 и беше в краткия списък за Оскар за чуждоезичен филм през 2020 г.