Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Как се пише история в изолация и история след изолацията? Есе на известния френски историк Патрик Бушрон, публикувано в сп. „Еспри“.

Ще дойде време, когато за преживяното от нас ще се намерят думи. Когато погледнем на себе си отвън, тогава и самото време ще получи наименованието си като отминала епоха. Ала не съм прав да говоря така. „Времето си отива, времето си отива, госпожо. / Уви, не времето, а ние самите“ (Пиер дьо Ронсар, „Изпращам ви букет“, 1555 г.). Защото времето, само по себе си, няма нищо общо с това, че някой или нещо ще го обозначи с име, което по коварен или бляскав начин в крайна сметка ще се наложи. На 14 април 2020 г. на блога на Международния валутен фонд се появи хрононим, фантасмагоричен, подобно на всички явления. Дължим го на Гита Гопинат, индоамериканска професорка в Харвард, която възвести Great Lockdown (Голямото заключване) и устремяването на световната икономика към Голямата депресия. Тази жена, която ръководи изследователския департамент на МВФ, е и първата, заела такава икономическа позиция в историята на въпросната институция: фактът не е маловажен, тъй като епидемията порази свят, в който революцията на жените тепърва се извършва в дълбочина. И оттогава наименованието навлезе в употреба с онази ударна сила, с която английският език е свикнал да изгражда очевидности или поне да ни убеждава, че нещо вече съществува в момента, в който още то се налага. Така „Голямото заключване“ 2020 г. се подреди до „Голямата финансова криза 2009 г.“ и до „Голямата депресия 1929 г.“ – очевидно това са прецедентите, които се набиват в очи.

Преведен като „голямата изолация“, този хрононим препраща към друга история, разполовявайки по различен начин времето, или по-скоро политизирайки го по различен начин, доколкото го разполага под небеса, над които тегнат смръщените облаци на теологико-политическото. Пишейки се, историята не може да се избави от познанието по съзвучие, което носи самият език, изпълнен с аналогии. Една от тях, която идва наум, препраща към „голямото затваряне“ – термин, чрез който Мишел Фуко мисли начина, по който редът на разума поставя под ключ изключените. В своята „История на лудостта в класическата епоха“ Мишел Фуко открива прецедент в парадигмата на създадената обща болница през 1656 г., предназначена за бедните, престъпниците, хората с отклонения и душевно болните. Така лудостта бива заключена и изтръгната от онази „въображаема свобода, все още изобилстваща под небето на Ренесанса“, а интернираната лудост се подчинява на „правилата на морала и техните монотонни нощи“.

Пет години по-рано, сиреч през 1561 г., Томас Хобс описва в „Левиатан“ начина, по който се установява политически ред чрез страха на военното положение, който е не толкова част от вълнуващите битки на миналото, колкото от „театъра на разменени представи“, ако използваме друг израз на Мишел Фуко. И ето че за пореден път сме в това положение. Обзети от натрапчивите страхове на биовластта, се изправяме пред рисунката от заглавната страница на „Левиатан“, сблъсквайки се с погледа на чудовището, подвластни на това визуално събитие, което вцепенява мисълта, инак опиянена от точността си. И тук изниква призракът, the ghost. Виждаме как ни гледа. Той е само това: съвкупност от подчинения, наслагване на боязливи самотности, сбор от онова, което страхът ни внушава. Иконографският анализ, направен от Карло Гинзбург, придава тяло на израза: преизпълнен със страх. „Левиатан, изкуствено създание, се възправя срещу сключилите договор с него – онези, които са го създали – като обект, преизпълнен със страх“ (Карло Гинзбург, „Страх, реверанс, терор. Препрочитайки Хобс днес“, 2008 г.). Ала откъде ли се взимат онези, които формират политическото тяло на този „смъртен бог“, затваряйки се в телата си, тяхна сетна защита? Вгледайте се и ще видите, че градът е обезлюден. Няма жива душа, неподражаемата геометрия на празните улици пресича всяка възможност за градското като такова. Вгледате ли се още, може би ще съзрете пред катедралата два миниатюрни силуета, два профила, подобни на крачка на мухи върху чернотата на гравюрите. Те носят маски с човка, характерни за лекарите по време на чумата. И бдят над замрелия град, сиреч бдят над него, за да не го лекуват. Застинали на прага между здравето и суверенитета, тези епидемични сенки обозначават образа, чиято размита множественост е инак непредставима.

Призрачната зора на Левиатан, бликаща на хоризонта, люспестото му тяло, състоящо се от погледите, които привлича, сякаш е източило града от жителите му, подобно на „обратен канал“, чийто свършек е на небето. Дълго време съзерцавах образа, това невъзможно събитие. Правих го по най-обичайния начин, не толкова с оглед на работата си като историк, следвайки асоциациите от идеи и дисоциациите от образи, които задават основата на сънищата. Прибягвах скришом в начинанието си и до един спомен, с който не разполагах лично: той е на писателя Луи Марен, който го донася от пътуване в Япония, превръщайки го в кратък текст, тайнствено озаглавен „Накланящият се бамбук“. Прочетох го, без да го разбирам, предусещайки, че казаното там предава с далечен, но безспорен авторитет нещо важно, произтичащо от поетичната природа на езика, тъкмо обратното на рязката и предполагаемо окончателна власт на езика на експертите – нещо съществено за самото естество на събитието в историята, нещо, което би трябвало да направи смешна всяка историческа претенция да се квалифицира времето, което настъпва в момента или се очаква; защото то ще настъпи едва когато е изцяло настъпило, сиреч в своите отгласи и наченки.

Ето го и „обекта на престъплението“. Става дума за бамбукова пръчка с големина около метър, грижливо издълбана; единият ѝ край е закрепен здраво в основата, а другият е издялан с добре оформени краища. Той бива поставен под струйка вода, която го пълни бавно, докато пръчката не се наклони до основата и не се оттече в поточето, нанасяйки върху камъка отчетлив удар. Трак. Или по-скоро: трак, трак. Защото ударът се възпроизвежда, но вторият е по-слаб и по-приглушен. Ето какво се случва, ето какво не може да не се случи по неизбежност, на повече или по-малко регулярен интервал. Наклоняването е механично, но тъкмо безкрайната вариация изостря очакването до пълно зашеметяване. Историята е изпразнена от събития, но бавно се разраства в очакване на мига на накланянето, винаги кратък, но повтарящ се и неуловим. Разказват, че през 1672 г. Ишикава Йозан умира от съзерцание на накланящия се бамбук, който неговият иконом поставил в синора на градината, за да прогонва елени и глигани: „Това, което привлича вниманието, завладява мисълта и очарова, е не толкова механизмът на накланящия се бамбук, колкото нишката на времето, тънката нишка на времето, толкова тънка и ясна, колкото и тънката струйка вода, изтичаща от пръчката на почти равни интервали във вид на звукова катастрофа, неудържимо подновяваща се в очакване на другия удар, доста сходен с онзи, който ще последва“ (Луи Марен, „Накланящият се бамбук. Япония и нейните фикции“, 1986 г.).

Ала има и друго нещо, още по-тайнствено. Древен ръкопис разказва, по думите на Луи Марен, че някога живял народ, който обитавал лъкатушещия бряг на огромно езеро, което захранвало с вода реката, извираща от цепнатината на планинските вериги, затулващи хоризонта (върху титулната страница на „Левиатан“ също съзираме планински вериги, затулващи хоризонта). А от древната космогония се знаело, че тази река всъщност извира от небето, като дар от боговете, но пък вследствие на незнайно какво престъпление този народ, който „честит с невъобразимо могъщество и богатство“, бил погълнат от катастрофа, от потоп, дошъл обаче не от небето, а от дълбоките бездни на езерото. Събранието на мъдрите поети и тайните отшелници отдавна забелязало, че от векове водата неспирно се покачва. Ала царят не ги чул. По-лошо: от години подправяли докладите на Върховния съвет на спокойните земни води. Така дошъл денят, в който небесната река потекла на струйки, водата се утаила под кейовете от мрамор и доковете от оникс, а после, внезапно, всичко се преобърнало, подобно на накланящия се бамбук, от който водата изтича: трак, водата се излива обратно на небето, помитайки със себе си горделивия град. След лек скок, трак, трак, всичко се връща на мястото си. Всичко? Не. Луи Марен пише: „Всички неща ще се върнат на местата си, без хората“.

Къде са хората? Препрочитайки този текст днес, осъзнаваме, че той описва не толкова „изначална катастрофа“, колкото възможността за крайно бедствие. И тогава става още по-доловимо бавното размотаване на събитията в ход, но пък по този начин се губи нишката, която тайно ги навързва. Поне за самия мен това е образът, в който застива мисълта на Томас Хобс пред фасадата на „Левиатан“. Може би мрачните силуети, съпътстващи това тяло в дебела ципа, са само някакви превъплъщения, а огромният облак, този cloud, е всъщност само призрак, съставен от призраци. Подобно на библиотека, в която липсват всички книги. Онова, което става видно тогава, са несметният брой погледи в корема на властта, които буквално приковават взора. Било то и като призрак в читалните, където „всеки липсващ том предполага призрачен фиш, който обаче носи име – това на заелия книгата“ (Морис Оландер, „Призрак в библиотеката“, 2017 г.). Книгите липсват, хората не са там, защото са по домовете си, но не ги виждаме, а и те самите не се виждат освен чрез посредничеството на съответните си превъплъщения. Градът вече не е безлюден, а е потънал в печал. Всеки е у дома си, на мястото си, но нищо не помръдва, всичко се е прибрало.

Някои книги ми липсват, но няма значение: работя с каквото има. Събирам, препрочитам, правя връзки. Нещо, което си струва да сторим днес. Често не успявам. Друг път, напротив, всичко става без усилия: събитието – нека признаем – е натоварено с препрочити и преки връзки. Гледаш някое старо изображение, което си мислиш, че познаваш, за което и по повод на което си писал, мечтал, говорил – за мен например опустелият и запуснат град винаги се свързва с фреската на Амброджо Лоренцети от 1338 г., изобразена на злокобната стена на Палацо Публико в Сиена. На нея всички магазинчета са затворени освен оръжейната. Въоръжено множество е препълнило улиците, подобно на река, напуснала коритото си. То броди, без посока, но застрашително. Гледам я отново и за мое смайване не я разпознавам: тя вече не е същата. Но е още по-обобщаваща. Ненужно е да насилваме нещата. Ще дойде време, когато ще намерим думите, за да го изкажем. Думите, които сега ни съпътстват, са несигурни и далечни. Ала от някое древно минало те ще дойдат насреща. Без да говорят високо и силно, без да казват нещо окончателно. Те изчакват момента, за да отстъпят място на писането, защото, както ни обръща внимание Мария Дзамбрано, ние „пишем, за да спечелим терен в състоянието си на постоянно объркване, за което отдавна говорим“. И речем ли да го изразим на английски, нека си спомним казаното от Шекспир в „Крал Лир“, където за лудостта „се спори открито“:

The weight of this sad time we must obey;
Speak what we feel, not what we ought to say.

„Днес тежестта на този тъжен час
от старите преваля върху нас.
Нека да не говорим туй, което
ни казва обичаят, а сърцето“.

(превод Александър Шурбанов)

Превод от френски Тони Николов