Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Книгата на Инна Пелева е сериозен изследователски проект, който внимателно, но и с лична пристрастеност разглежда български романи и разкази, появили се в периода 1993–2019 г., тоест след Промяната.

Въпреки че се състои от осем отделни глави, посветени на важни от литературно-историческа и литературно-критическа гледна точка въпроси, книгата може да бъде четена в цялост – от една страна, като разгръщащ се сюжет, в който отделни линии се преплитат, надгражда се върху вече обсъдени автори и творби, а от друга, като своеобразна „панорама“ на българската литература, погледната не само отблизо, но и през други текстове, на пръв поглед стоящи твърде далеч – и в географски, и в широко литературен смисъл.

Инна Пелева поставя въпроси за паметта и забравата – какво литературата ни „помни“ от класически български текстове, от базови митологии, свързани с Възраждането, които и до днес моделират мисленето ни, как ги преработва, какво от тях ѝ се иска да забрави, успява ли да го стори. В този тематичен корпус се разглеждат текстове на Деян Енев и Димитър Шумналиев, Стоян Ненов, Стефан Цанев, Милен Русков, но авторката се връща и достатъчно назад, към текстове от Паисиевата история насам, в които възрожденските модели колкото се помнят, толкова и се преработват. Къде повече, къде по-малко.

Другите литературно-критически „сюжети“, отново базови за литературното ни развитие след 1989 г., разглеждат отношенията родно – чуждо. Отново се работи с няколко избрани текста – на Мария Станкова, Георги Тенев и Илия Троянов. Много интересна тенденция се откроява тук – за да напишеш български текст днес, е невъзможно да не изпишеш чуждото, но каквото и да правиш, се оказва, че „болестното“, „трагичното“ са превзели „всичко“. „Тук“ не е алтернатива на „там“, както и „там“ не е същинско избавление от „тук“… „Никъде няма място…“ Несъмнено интерес у читателя ще предизвика връщането към „сюжета“ Яна Язова и по повод на него – към „възхода на биографичното“. Как критикът може да превърне пишещия в „писател“. Дали можеш да „скроиш“ живота си сам, какъвто искаш да се помни и най-вече „чете“, кой модел използваш при това „скрояване“, кои са образците ти.

Как пишат жените от 90-те до днес – разгледани са текстове на Албена Стамболова, Елена Алексиева, Емилия Дворянова, Керана Ангелова, Теодора Димова, за да се откроят различията, но и общите места, да се припомнят утопии за женското в класически български произведения.

Как работят и какво ни казват текстове, свързани с популярното, създадени след 2000 г. – лично аз открих тук имена, които не бях срещала, и текстове, които бих искала дори само критически да прочета.

„Умората от паметта“ – тук е важно оценностяването на „детското“, защо се прави и какво преодолява, кой успява да го надмогне.

И накрая – „три съвременни романа“ с техните „търсения и открития“. Елена Алексиева, Емилия Дворянова, Недялко Славов, съответно със „Свети Вълк“, „Мир вам“, „Камбаната“. Как при видимото „настояване“ за различност тези три текста се „сдвояват“ или „строяват“ и в какво. Много силен финал на „През това време“.

Защо читателят неспециалист ще пожелае да прочете книгата на Инна Пелева? Моят отговор – защото ще срещне автори и творби, които вероятно е пропуснал, ще навлезе по-дълбоко в „работилницата“ на литературата ни след 1989 г. Ще се „зарадва“ наистина на връзките, които културата на авторката ѝ позволява да направи с книги и филми от света. Просто ще прочете текстове, които са увлекателно написани от автор, който не се взима чак толкова сериозно, че да се представя за последна инстанция, а предвидливо „знае“ упреците към изградените „модели“ и „сюжети“, отговаря им честно, признавайки важността на личния избор, не забравя текстовете на колегите критици и също тъй невъзможността да сториш каквото си замислил изцяло и докрай.