Култура / Брой 3 (2952), Ноември 2018

Джейм Баучер, „Репортажи от България“, изд. Сдружение „Българска история“, превод Мартин Чорбаджийски, 2018 г.

Ако ви е налегнала „отвратителна антибългарска бесовщина“, пропита от „нихилизъм и комплексарщина“, за което писа наскоро писателят Недялко Славов, отворете тази книга. И ще откриете в нея стъписващи думи за добрите качества на българите, за техния „сдържан и недемонстративен характер“, за вроденото им хладнокръвие, благодарение на което запазват спокойствие и не предприемат отмъстителни акции дори в някои случаи на нарушаване на териториалния им суверинитет. За „прекрасния прогрес на младата им държава“, постигнала за кратко време стабилно вътрешно развитие. За великата им саможертва и възхитителния стоицизъм, с който понасят загубите в първите месеци на Балканската война, когато най-сетне Македония и Тракия са фактически освободени, а военната мощ на Османската империя е пречупена. За предателството на техните съюзници, докато българските войски настъпват смело към Босфора, изгаряйки от желание да влязат в Цариград и „да диктуват условията на мира от столицата на вековния враг“, което кара авторът Джеймс Баучер да възкликне: „Положението е отчайващо. Тази млада държава, която в продължение на 35 години от своето свободно съществуване направи такъв удивителен прогрес, сега е заплашена от тотална разруха. Успехите на България в мир и война бяха причината за нейната катастрофа. Тя е заобиколена от врагове, които гледат на нейния прогрес с нарастваща завист“.

Ако сте журналист или гражданин, който се чувства потърпевш от непрекъсната девалвация и регрес на журналистическата работа, също има какво да намерите в тази книга. Защото тя ще ви върне към времето, когато британските вестници бележат жалоните на качествената журналистика, следваща прословутата максима на Чарлз Престуич Скот, че „коментарът е свободен, фактите са свещени, а опонентите имат правото да бъдат чути не по-малко, отколкото приятелите“. Ще ви върне към дните, когато журналистиката стои много по-близо до литературата, а нейните представители като Баучер, са нерядко хора изключително ерудирани, стремящи се към обективност и способни да отстояват позиция, дори когато трябва да се изправят срещу едно консолидирано, едностранчиво и несправедливо обществено мнение.

Ирландец по произход, Баучер е британски журналист и кореспондент на вестник „Таймс“ на Балканите в продължение на 30 години. В България той пристига за първи път през 1888 г. и с някои прекъсвания остава тук до смъртта си през 1920 г. Постепенно този филолог по образование, бивш преподавател от Итън и либерал по политически възгледи се превръща в „национален герой на тази балканска селска държава“, както пишат по-късно колегите му от „Таймс“. И въпреки упреците, че е пристрастен към България и нейните интереси, не спестява на българите и на техните управници своите остри критики. Много скоро след първото му идване в София става свидетел на апатията и нежеланието на българското правителство да разследва убийството на Стефан Стамболов, този „изтъкнат патриот, на когото България дължи своето съществуване като свободен народ“. „Нашето разбиране е – пише Баучер през септември 1895 г., – че гражданските, военните и съдебните власти... може по-скоро да възпрепятстват, отколкото да улеснят независимото разледване“. И добавя нещо, което звучи твърде актуално и днес: „Досега се съмняваме, и то не без основание, че в София разделението [между изпълнителната и съдебната власт, б. а.] съществува повече на теория, отколкото на практика“. Особено остри са репортажите му за жестокостите, на които са подлагани българите мохамедани по границата от българи християни, чиято цел е да отмъстят за съдбата на своите събратя, останали в пределите на Османската империя. Баучер се противопоставя остро на правителството на Константин Стоилов, което не иска да понесе своята „отговорност за свирепото унищожение на село Доспат или за емиграцията на мюсюлманите от България“. В резултат си навлича враждебното отношение на външния министър Григор Начович, който изпраща нота срещу него до генералния консул на Великобритания.

И накрая – ако сте отчаян русофил, също ще ви е полезно да прочетете тази книга, за да си припомните някои важни факти в политическата история на България от онова време. Например „странното съвпадение“, че докато в София текат последните мигове на Стамболов, тази „най-ярка фигура в историята на възродена България“, в Санкт Петербург руският император приема българска делегация от по-войнствената фракция на русофилската партия. Няколко дни по-късно хора от същите среди, „придобили увереност покрай последните събития“, изпращат писмо до Радославов, считан вече за водач на русофобската партия, заплашвайки го, че ако не престане с опозицията срещу помирението с Русия, къщата му ще бъде взривена. И едно свидетелство от драматичното време на разпадането на Балканския съюз. На 16 юли 1913 г. Баучер пише: „Разкъсването на Балканския съюз бе началото на края и сега става ясна фаталната грешка във вярата, че Русия ще защити тази страна от последиците на нещастието. Русия играеше двойна роля. Тя гледаше безучастно денонсирането на договора, сключен под нейно покровителство... и насърчи съседните страни да нахлуят на територията на беззащитното ѝ протеже. След като даде съгласието си за обединението на българския народ в Сан Стефано, сега тя предлага неговото разчленяване“.