Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Разговор с православния богослов Бертран Вержели

„Животът не е нищо. Той е белязан от безспорния факт на съществуването. Тъкмо това му придава смисъл.“ Възможно ли е в днешното време на страхове да не опираме единствено до индивидуалното си благополучие, а да поставим въпроса за смисъла на живота? Размисъл на философа и православен богослов проф. Бертран Вержели пред в. „Фигаро“.

Все повече книги изследват въпроса за смисъла, опитват се да ни дадат практически отговори, особено потребни в днешната ситуация на страх и на стрес. С какво последната ви книга „Животът ни има смисъл!“ е по-различна?

Книгата ми се опитва да отговори на всички възражения, обикновено задавани относно смисъла на живота, и поставя въпроса така: сигурни ли сте, че животът ви няма никакъв смисъл? Никога в която и да е книга, посветена на личния успех и просперитет, няма да откриете размисъл относно не-смисъла на живота. Всички тези книги изхождат предварително от идеята, че смисълът съм „аз“ и че става дума за благоденствието на „аза“. Ето защо, макар и всички тези книги да претендират, че говорят за „смисъла“, няма никакъв размисъл върху него. Те много напомнят на дом, изграден без основи.

Ако си поставим въпроса за смисъла на живота, това означава ли, че трябва да признаем духовното в човека?

Да се мисли, че животът има смисъл, предполага да се стигне до идеята, че съществува източник на смисъла, надвишаващ живота. Докато в наши дни човекът, свикнал сам да придава на всичко смисъл, както добре обяснява Андре Конт-Спонвил, отхвърля идеята за един подобен източник. Именно на това съм посветил анализа си. Съществува източник на смисъл, който надхвърля живота и човека. Този източник препраща към самия факт на съществуването. Нека се придържаме към факта, че животът и хората съществуват. Бидейки в наличност, животът сам заговаря, в него има отглас и от нашия вътрешен живот в присъствието на света като наше присъствие в света.

Пишете, че „светът дава голям брой решения, но никакъв отговор“. Какви обаче са вашите решения?

Решението е техническо средство, което преодолява някаква пречка, но пък възпрепятства осъществяването на някоя лична цел. Отговорът е слово, което обговаря цялостното ни съществуване и ни вдъхновява. Нашият свят има очи само за индивида и за неговия комфорт, той не се интересува от отговорите, които ни вдъхва съществуването. Моите решения? Да спрем да търсим решения на всичко и най-напред да се заинтересуваме от думите, които ни вдъхновяват, които носят отговор относно съществуването. В опита на изкуството, на морала, философията и религията са отговорите, в които си струва да се вслушаме. Те отговарят на жаждата ни да съществуваме пълноценно. Оттук и основополагащата им ценност.

Ала нима изкуството днес не се надсмива над смисъла? Все едно че това търсене не го засяга…

Твърдя тъкмо обратното. Свидетелство за което е и фактът, че завършвам книгата си с коментар на фразата на Достоевски „Красотата ще спаси света“. Посочвам като пример за смисъл търсенето на абсолютния смисъл на съществуването, който ни дава съзерцанието на някои картини или слушането на дадена музика. Някои днешни артисти си играят на нихилисти и провокатори… Така те се опитват да бъдат забелязани. Изкуството е нещо съвършено различно. Дори когато някои артисти изследват абсурда, там отново става дума за смисъла.

С какво въпросът за смисъла на живота възпрепятства зачитането на личния живот? Да не би едно индивидуалистично общество да е обречено да не се пита повече относно смисъла?

Въпросът за смисъла на живота е религиозен въпрос. Когато не искаш и да чуваш да се говори за религия, тогава забраняваш да се задава този въпрос, обявявайки го за фалшив проблем. Или пък го приватизираш, обяснявайки, че това е твърде лично дело, за да може за него да се говори. Нашият свят е изнамерил и един трети път, който се състои в следното: казва се, че от значение е не толкова смисълът на живота, а смисълът на моя живот. Става дума за вежлив начин, по който въпросът за смисъла на живота се евакуира и на практика му се отрязва главата.

За да прикрие загубата на смисъла, западноевропейската мисъл постепенно размива идеята за виновността. Виждаме го у Сад, Ницше и Дельоз. Според вас мислителите на деконструкцията съумяха ли да изпразнят живота от смисъл, премахвайки идеята за злото?

Животът не е нищо. Той е белязан от безспорния факт на съществуването. Тъкмо това му придава смисъл. За което си даваме сметка, изправяйки се пред красотата. Както и когато се сблъскаме със злото, това крайно и необуздано насилие. Маркиз дьо Сад се наслаждава на злото. Ницще го възприема с оглед на себеутвърждаването. Жил Дельоз го пренебрегва. А мислителите деконструктивисти го демистифицират. Поне привидно. Или, подобно на Жорж Батай, в името на либералния, либертариански или либертински индивидуализъм, прекрасно анализиран от Камю в „Разбунтуваният човек“; те са фасцинирани от злото, от Сад, от престъплението и трансгресията. Едва когато се сблъскат с тероризма и с престъпленията му, очите на някои от тях се отварят. Злото не е някаква шега. И няма никакво основание да се надсмиваме на смисъла и да го анихилираме. Тъкмо когато животът бива сведен до това „вече да няма нищо“, изведнъж си даваме сметка, че той не е „нищо“.

Без да го назовавате, вие често говорите в книгата си за един естествен морал, който устоява на всякакви философски и социологически деконструкции. Идеята, която днес е често оспорвана!

През XVIII в. така нареченият „естествен морал“ обозначава егоистичния и чувствен човешки морал, който не препраща към самото битие на живота. Моралът е нещо живо. Чрез живота той прошепва: „Не убивай!“. Нашият свят, в който господства егоистичният индивид, не иска и да чуе за това. Ала дали моралът не е като гласа на живота, който проговаря в интимността на нас самите, както и във всичко останало? Обикновено се дава друго обяснение. Моралът се анализира в „две времена“. Обяснява се, че той е социална измислица, а едва впоследствие са били наложени „ценностите“, тоест че моралът е декретиран.

Сент-Екзюпери обаче казва, че „онова, което придава смисъл на живота, придава смисъл и на смъртта“. Няма смисъл без жертва?

Ала все пак не смъртта е тази, която дава смисъл на живота. А по-скоро фактът, че можем да преживеем всичко, дори смъртта. Жертвата означава проливане на кръв. Живият живот означава проливане на живот. За да живеем, нямаме никаква нужда от смърт или от проливане на кръв. Трябва да се научим да се освобождаваме от насилието. А това не е никак лесно. Насилието очарова. На което се дължи и прелъстителността, която упражняват над нас смъртта и проливането на кръв. Един живот е възможен отвъд смъртта и насилието. Всъщност това е изключителното откритие, което правим, когато истински срещнем живота…

Превод от френски Тони Николов