Живях този филм
Едно от най-фалшивите твърдения на Маркс беше, че „човечеството, смеейки се, се разделя с миналото си“. Нито падането на Константинопол, нито Френската революция, нито Втората световна война, нито установяването на комунистическите режими бяха примери на колективно веселие. Освен в халюциниращи умове като на журналиста, описал непомерната радост на жителите на Пном Пен при пристигането на червените кхмери. Невинаги е полезно да се разделяме с миналото си: за някои то служи за пример, за други е страшилище или плашило. С други думи, може да се манипулира, за да се превърне в страшно оръжие.
Опасността е в това, че можем да пренапишем миналото и да го преобразим дотам, че то да стане неузнаваемо.
Роден след войната, аз живях в страна, ръководена от една партия, която направи всичко, за да заличи миналото, което не ѝ изнасяше. Партията (трябваше винаги да я изписваме с главна буква) бе издала заповед да се свалят статуите на кралете и на „буржоазните“ политици въпреки решаващата им роля в изграждането на модерна Румъния.
Историята се пренаписа, извършиха се най-груби фалшификации, за да се прослави Партията и най-вече Великият вожд. Трябваше на всяка цена да се спазват идеологически коректни критерии, критерии, вписани в кодексите за морално и политическо поведение, които Партията оповестяваше периодично. Прилагането на толкова мащабна програма би било немислимо без вездесъщата цензура. В Румъния, както и в другите „социалистически“ страни, цензурата функционираше по съветски образец. Всичко, абсолютно всичко биваше цензурирано, включително най-баналните афиши, илюстрациите на детските книжки или картинките върху кибритите.
Официалното наименование на цензурата беше „Дирекция на пресата и печатните издания“. Нямаше преки включвания по телевизията, с изключение на спортните емисии, а водещите грижливо четяха предварително цензурираните текстове.
След като културното минало бе заличено, режимът все пак реши да възстанови някаква част от това минало, подлагайки го на критичен анализ. Литературните текстове бяха жестоко съкращавани или съпровождани от предговори, изясняващи класовата принадлежност на автора. Впечатляващ бе списъкът от забранените думи, който непрекъснато набъбваше; така например поетите през 80-те години откриха, че от текстовете им са иззети думите глад, студ и мрак, защото по онова време хората зъзнеха в жилищата си, нямаше практически нищо в бакалиите и те пребиваха в мрак заради дългите спирания на тока (и все пак поетите, станали жертва на подобна цензура, минаваха за щастливци, защото по-ревностните цензори заместваха подозрителните думи с техните антоними – студът ставаше топлина, мракът – светлина).
Всеки спазваше наложените принципи и се държеше подобаващо – задължителен етап в изграждането на новия човек. Процес, който налагаше елиминирането на „враговете на народа“, отстраняването на потомците на „паразитните“ и „експлоататорски“ класи, заклеймяването на всички, които телом и духом не бяха с пролетарската революция.
Пазачите на идеологическата чистота бдяха над пропуските в партийната дисциплина и посочваха „отклонилите се“. На най-„късметлиите“ сред тях се позволяваше да си направят самокритика. И тя приемаше измеренията на същински спектакъл – пред стотици свидетели, със строг мизансцен. А в случая на китайската „културна революция“ – с ритуали, които трябваше да унизят „виновния“, символично подчертавайки статута му на парий.
Това, което днес се случва в Съединените щати и другаде, може и да е разчистване на сметките с миналото. Ала е трудно да съзрем в него каквато и да е следа от хумор. Бих казал, що се отнася до мен, че гледам на случващото се с безкрайна тъга, защото ми напомня твърде много неща.
Да, гледал съм този филм. И най-лошото е, че го живях.
Превод от френски Тони Николов
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук