Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Философът Имануел Кант, който не е напускал Кьонигсберг, разделя човечеството на раси, докато пътешественикът Георг Форстер го нарича „предубеден систематик“. Един исторически спор, който отеква до днес.

За различните човешки раси разказват лекциите на Имануел Кант от 1775 г., посветени на физическата география. Десет години по-късно излиза неговият труд „Определяне на понятието за човешка раса“. Днес все по-брутално действащият фронт от иконоборци и чистачи на миналото настоява да се премахнат паметниците на най-големия немски философ на Просвещението.

На съчиненията на Кант за „расовия“ въпрос отговор дава още през 1786 г. околосветският пътешественик и природоизпитател Георг Форстер в своята статия „Още нещо за човешките раси“. Големият век на съмнението и вълненията, както Йохан Готфрид Хердер нарича XVIII в., е и век на класификациите. С тяхна помощ се правят опити да се подреди изобилието от нови познания и открития. „Расата“ е не толкова нормативно, колкото класификационно понятие.

Форстер определя Кант като „предубеден систематик“, който се придържа към сухата Systema naturae на Карл фон Линей. Самият той смята себе си за един от „най-проницателните и благонадеждни емпирици“, следвайки съвета на един от съперниците на Линей – Жорж-Луи Льоклерк дьо Бюфон, да се доверява повече на собствените си наблюдения и опит, отколкото на една абстрактна класификация.

При все че по-късно съжалява за „полемизиращото лошо настроение“, което проявил в спора с Кант, Форстер предпочита да говори за „разновидности“ вместо за „раси“. Води се от максимата: „всички народи по земята имат еднакви претенции върху моята добронамереност“. Поставя си за цел да разглежда „всеки народ сам за себе си“, да го описва „според всички негови условия на живот“ и задълбочено да изследва „как се нагажда към мястото, което заема на земята“. В нашето време на агресивна увереност и неисторична разплата с миналото e добре да си спомним за Форстер.

През 1778 г., когато идва в Германия, Георг Форстер е на 24 години. Едва 10-годишен е последвал баща си, Йохан Райнхолд, в научна експедиция по долното течение на Волга, по-късно – от 1772 до 1775 г., прави заедно с него околосветско пътуване под командването на капитан Кук, разговаря в Париж с големия естествоизпитател Бюфон и вечеря с американския посланик Бенджамин Франклин, а в Лондон излиза двутомното му „Пътуване около света“, за което един английски рецензент дори е длъжен да признае, че пред него отчетът на самия Джеймс Кук за околосветската експедиция приличал на моряшки дневник. В Германия, страна с интелигенция без практически опит, Форстер идва като антрополог и писател, много видял и преживял.

Пътешественикът, обиколил света, се труди в провинцията, първо като професор в Колегиум Каролинум в Касел, после в университета във Вилнюс, в „дивата, недоброжелателна Литва“. Накрая Форстер е назначен за библиотекар в Майнц и представлява града като посланик в Париж, когато в революционните размирици той става републикански, а впоследствие и френски.

След като република Майнц попада в ръцете на контрареволюционерите, Георг Форстер е принуден да остане като изгнаник във Франция. Революционният терор го ужасява, защото не е очаквал побеснели от която и да е страна. Форстер умира самотен, още ненавършил 40 години, на 10 януари 1794 г. в Париж.

Човекът е най-важният обект на размисъл според самобитния мислител Форстер – да сложи началото на една нова антропология е съкровеното му желание. Наистина антропологически сведения можело да се открият и в книгите, ала пътешествията оставали несравним опит, незаменим принос към знанието за човешкия род. Само осем години след завръщането си от околосветското плаване Форстер пише, че иска да направи още едно голямо пътешествие, „да наблюдава непредубедено и честно да опише видяното“. Желанието остава неизпълнено, както се е опасявал.

Едно ново околосветско плаване под командването на руски капитан е осуетено от Руско-турската война. Форстер не успява да изследва Филипините по испанско поръчение; картата на Индия е намерена на смъртното му легло. Той е бил и e останал пътешественик, който се стреми да култивира в другите желанието „да опознават Божията земя свободно, без да са оковани от глупостите на професорското съсловие“.

Британското адмиралтейство прави опит да осуети публикуването на доклада за околосветското пътуване, представен от Йохан Райнхолд Форстер. Не бил изпратен да обиколи света с Кук, за да „суши бурени и да лови пеперуди“. Може би са очаквали от него философски разказ за пътуването, съчинение, неизкривено от систематично мислене, нито от преследване на фактите. Накрая неговият син Георг съчинява такъв пътепис и подготвя немската редакция на „Пътуване около света“. Така Георг Форстер се прославя не само като наблюдател, а и като описател на наблюдаваното.

В етнографското изложение Форстер винаги се опитва да покаже на читателя „как е оцветено стъклото, през което аз съм наблюдавал“. Грижливо отбелязва деформациите при възприятието, на които е подвластен всеки наблюдател. Оценките, които формулира, особено отрицателните преценки за чужди обичаи, които не може да потисне, той непрестанно релативизира със забележки като „според нашите схващания“, „в нашите очи“ или „според нашите родни схващания“.

Форстер наблюдава със смесени чувства процеса на географско просвещение, който енергично е ускорил. Цивилизоването на все по-големи части от Земята ускорява настъпването на епоха, бедна на експерименти; щом изследваното земно кълбо веднъж е станало жертва на философията, за човешкия стремеж към знание вече няма изненади. Форстер, който би могъл да стане родоначалник на самостоятелна германска етнология, до чието създаване не ще се стигне, предвижда още в края на XVIII в. епохата на постетнологията.

Георг Форстер се стреми към нагледната истина. За да се постигне тя, здравият човешки разум е от същото значение, както и специализираното познание. Благодарение на придобитото невежество мнозина философи отстъпват на обикновения човек. В желанието на Форстер да наблюдава, в ангажираността му с емпиричното се забелязва политическо поведение: един „републиканизъм“, който до такава степен се е превърнал в характерна черта, че слага отпечатък върху процедурите на придобиване и разпространение на знанието.

Този републиканизъм е подсилен от нагласата, че необходима предпоставка за научното действие не е само рационалността, а и свързаната с нея възприемчивост на сърцето. При това Форстер не е чужд на провокации. Те изразяват дилемата на етнограф, озовал се сред философите, на гражданин на света, който дълги години линее в провинцията, на републиканец, който страда от властта на деспотите, на пътешественик, проникнал в много чужди светове, ала станал чужденец у дома си.

Форстер е скептичен просвещенец. Човешкият род се придвижва на етапи, прогресът се осъществява само на тласъци. Той се надсмива над утопиите – това е иронична забележка към Кант – поради толкова вечен мир хората няма да знаят какво да правят. В някои неща наистина сме станали по-умни, затова пък в други сме по-незнаещи от нашите предци.

Отначало Форстер е наблюдател на Френската революция. Макар да не се съмнява накъде са насочени симпатиите му в „битката на деспотизма с демокрацията“, далеч не се чувства провокиран да участва активно. Обаче постъпва в якобинския клуб в Майнц и на 30 март произнася реч пред Националното събрание в Париж. Писал е достатъчно, както изглежда, обръща се към действието.

Ала действителният свят – Форстер е принуден да го осъзнае – се различава от нашите теории, „страстите винаги участват“. Достатъчни са му само две седмици в Париж, за да открие, че светът е изправен пред най-желязната от всички тирании, пред властта на разум без чувства. Той е разочарован, участникът отново се превръща в наблюдател… В Париж Форстер пише и писма – най-тъжните на немски език.

Текстът е публикуван във вестник „Велт“ на 21 юли 2020 г.

Превод от немски Людмила Димова