Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Във Франция издадоха пълната любовна кореспонденция на поета от фронта

Как един от най-големите поети на ХХ в. намира края си в Голямата война? Гийом Аполинер (1880–1918) не изпуска молива до сетния ден: негови адресати са пет жени (Мари, Луиз, Мадлен, Жана и Жаклин) и две алегории – войната и смъртта. Така той гони смъртта, без да губи усет за красотата на живота. И продължава да воюва с трите спътници, преследващи го от детството му: тревогата, тъгата и самотата. Рецензия от в. „Фигаро“.

През есента на 1914 г., една година след публикуването на „Алкохоли“, Гийом Аполинер постъпва във френската армия. Поетът на красивите рейнски девойки и бреговете на Сена, меланхоличният бард на отлитащите сезони е зачислен към артилерията в Ним, преди да го изпратят на първа линия в Шампан, където е тежко ранен през 1916 г. „Толкова съм обзет от изкуствата (Arts), че станах артилерист“, често повтаря той.

Роден като Вилхелм Костровицки, поетът тогава е на 36 години, а животът му е изпълнен с любов. Едва сега обаче любовната му кореспонденция от фронта (над 1000 страници) вижда бял свят. И тъй като Мари Лорансен по онова време е само сянка, артилеристът Аполинер, наричан от събратята си „Коантро-уиски“, бива първо увлечен от Лу, преди да отстъпи пред чара на Мадлен. Две жени, на които той ще пише неспирно между две кратки домашни отпуски.

„Ах, господи! Колкото е хубава войната!“: известен е този негов рефрен, който той вмъква в „Калиграми“, докато снарядите прелитат наоколо като птици. Разпален, лиричен, шеговит, влюбчив, красноречив или детински наивен, с тези си писма Аполинер ни оставя един дневник, воден в окопите, дублиран при това с любовни изповеди.

Лу, родена Луиз дьо Колини-Шатийон, червенокосата медицинска сестра, срещната в Ним, е една освободена жена, лекомислена муза с „прелъстителен поглед и нежна скръб“. През декември 1914 г. той ѝ пише в едно от изпратените до нея 225 писма: „Нашите 75 мм оръдия са грациозни като твоето тяло, а косите ти са диви като огъня на снаряд, избухнал на север“. Картечницата, шрапнелът и взривовете са част от всекидневието му. „Пламенната канонада на сто хиляди страсти. Ах, мяукайте, мяукайте, котки на ада!“, пише той, за да заключи: „Снарядите измяукаха своята смъртоносна обич“.

Възпитател на чувствата

Мадлен Паже, преподавателка в Оран, е на 22 години, когато той я среща през 1915 г. във влака между Ним и Марсилия. Тя е пълната противоположност на Лу: интелигентна, с добро положение, образована. Тази „малка и тъй далечна фея“ бавно навлиза в онова любовно рондо, в което поетът, преди да възпее тялото ѝ, се превръща в неин възпитател на чувствата. Познават се едва от няколко дни, видели са се само закратко в Оран по време на неговия гарнизонен отпуск. И сетне любовта за пореден път ще се притъпи, когато Жаклин Колб, наричана Руби, ще кръстоса пътя си с този на Аполинер, за да стане негова жена през май 1918 г.

Отвъд военните препратки за „участта на пролятата кръв“ и изповедите с целия им чувствен ониризъм, кореспонденцията на Аполинер от фронта се обогатява с течение на времето с щастливи спомени и реминисценции за „безвъзвратно отишли си часове“. Зазвучава песента на славея, описани са полетът на синьо-зелените водни кончета и смъртта на розите в парка, споменът за един стих на Жюл Лафорг и няколко страници на Сервантес, следва кратко намигване към Уолт Уитман…

Продължението е известно. Аполинер умира два дни преди да настъпи Примирието, отнесен на 38 години от испанския грип. Той, който пише, влизайки донякъде в тона на Франсоа Вийон: „Хора на бъдещето, спомнете си за мене. Живях във време, когато свършваха кралете“.

Превод от френски Тони Николов