Как празнуват куклите
За десетото издание на Международния фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“ (14–23 септември 2018 г.)
„Какво задължително трябва да се види тази година“ – се питаха няколко момичета пред Столичния куклен театър една привечер в средата на септември. Десетото издание на Международния фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“ тъкмо беше открито, момичетата разгръщаха програмата, колебаеха се за едно или друго заглавие, прехвърляха имена на трупи и режисьори, но накрая май се отказаха от идеята да видят всичко и приеха философски нещата: „Каквото успеем да хванем, това“.
В известен смисъл тези думи може би съдържаха пожелание, или поне аз така ги разчетох – всеки отделен спектакъл да оформя лицето на фестивала, всяко представление да дава представа за общото, всяко представление да бъде важно.
„Панаирът на куклите“ се провежда на всеки две години, а тази година под шапката му бяха събрани поне 40 събития – не само спектакли за деца, но и работилници, майсторски класове, улични представления, театър за най-малките, спектакли за възрастни. Наистина е трудно да се изброи какво имаше на фестивала – от работилниците, на които всеки можеше да се докосне до традиционния японски театър и да се опита да раздвижи куклите с помощта на актьорите от Театър „Пук” от Токио, през майсторския клас на главния режисьор на „Болшой театър кукол“ Руслан Кудашов, до танца на въздушните коне в тъмнината на ЖАР Театър…
„Панаирът на куклите“ бе открит на 14 септември с изложба, посветена на арх. Иван Цонев (1928–2017) – един от големите сценографи у нас през 60-те и 70-те години на XX век. Подбрани от Ханна Шварц и Петър Митев, можеха да се видят цветни проекти и скици на арх. Иван Цонев, правени през годините – от „Крали Марко“ през „Мизантроп“ до „Малкият принц“, „Аленото цвете“ и „Тримата снежковци“. Те показваха как се променят куклите през годините, но и как въображението винаги остава най-важно.
За десетте дни успяхме да засечем фестивала в много точки в града – на сцените на Столичния куклен театър, НДК, Театър 199 и Театър „Българска армия“, а също и в Южния парк, в Градската градина или на площад „Св. Неделя“. И този път той слезе от сцените, накара дори онези, които не си падат много-много нито по театър, нито по кукли, да се загледат в играта по улиците. И като че ли ясно може да се отбележи тенденцията, че с всяко следващо издание програмата на сцените и в градското пространство става все по-равностойна – сега все повече хора правеха планове как да засекат „Динозаврите“ на холандската група Close-Act Theatre или се питаха къде да хванат френските „Светещи барабанисти“ от Moz Drums.
„Чудовища“ на авангардния холандски режисьор, актьор и хореограф Дуда Пайва е едно от онези представления, които бяха очаквани – не само защото още помним предишния спектакъл „Свят/о“, но и защото знаем, че Пайва умее да създава фантастични светове и герои. Този път в ролята на режисьор Дуда Пайва изследва границите на човешкото – чрез митологичните образи на минотавър, лешояди, кентавър или нимфи – изобщо чрез всички уродливи и непрекъснато променящи се форми, които придобиват куклите от каучук – запазен знак на спектаклите му. Този път обаче на фокус не са мрачните трансформации, които превръщат човека в чудовище. Напротив – Дуда Пайва търси човешкото в тези митологични създания с неясни форми. При това го прави иронично – докато затъваме в несигурните подвижни пясъци, които разделят човека от чудовището, Дуда Пайва ни показва как не само танцът и песните, но и иронията променят гледната ни точка към зверовете. „Чудовища“ на Дуда Пайва беше определен като спектакъл „за деца над 6 години и техните родители“, но и по-малки деца гледаха като омагьосани.
Силна беше и българската селекция – фестивалът се откри с премиера на Столичния куклен театър, „Страната на Оз“ по Лиман Франк Баум, драматизация и режисура на Елица Петкова – класически куклен театър със своите силни послания. И с чудесните сценография и кукли на Ивайло Николов и Ива Гикова. Още един спектакъл на същия екип видяхме в рамките на фестивала – „Джелсомино в страната на лъжците“ по мотиви от романа на Джани Родари (ДКТ Стара Загора). В това представление, направено с изключително въображение, прозираха ясно и разказите от днешния ден.
На „Панаира на куклите“ се състоя и премиерният за България спектакъл „История за чайка и банда котараци“ от Луис Сепулведа. Знаем и обичаме това представление на Катя Петрова и то има дълъг живот в Столичния куклен театър – котараците с тела, които се разтягат като книжни хармоники, обикновено не оставят никого безразличен. Новото представление е осъществено по проект „Размяна на творчески ресурси“ между Театър „Пук” – Япония, и Столичния куклен театър. И тук Катя Петрова се е отказала от всякакво излишество, за да ни напомни, че добрият театър се нуждае само от най-важното – добра идея, добра режисура и добра игра. Представлението се играеше от смесен актьорски екип на български и на японски, със субтитри на английски език.
В това издание на фестивала режисьорката Веселка Кунчева и сценографката Мариета Голомехова също присъстваха с два спектакъла – „Дама Пика“ на Държавен куклен театър Пловдив и „Нос“ на Театър 199. „Дама Пика“ е по едноименната повест на А. С. Пушкин, а „Нос“, разбира се, по повестта на Гогол. И в двата случая адаптацията е на Ина Божидарова и Веселка Кунчева, а като добавим и спектакъла „Живота Бяс“ по текстове на Достоевски, който имаше премиера миналата година в Държавния куклен театър в Стара Загора, можем да говорим за траен интерес на Веселка Кунчева към руската класика. Всъщност „Нос“ и „Дама Пика“ са различни представления – първото е камерно, изчистено до крайност и работи чрез хиперболизиране, на сцената се появяват все по-големи носове като символ на това, че губим човешкото в себе си, а „Дама Пика“ е на моменти пищно, зрелищно и носи чисто естетическо удоволствие. Тези два спектакъла заедно с „Чудовища“ на Дуда Пайва могат да бъдат и обяснение защо кукленият театър за възрастни днес лесно печели почитатели. Тук, разбира се трябва да добавим и „Авеню Q“ на Столичния куклен театър, дело на режисьорите Уест Хайлър и Петър Кауков, които ни казват важните неща не само чрез отлична игра, песни и танци, но и с много ирония.
Иначе в рамките на „Панаира на куклите“ трудно може да се каже къде беше прокарана границата между представленията за деца и за възрастни – публиката никъде не беше еднородна. Със сигурност и децата, и възрастните обаче изпратиха възторжено испанската трупа „Жорди Бертран Къмпани“ с „Визуални поеми“. Спектакълът разчита на смесица от импровизация, музика на живо и въображение, защото тук дори нямаме кукли, но пък актьорите ни демонстрират как в кукла може да се превърне всичко – всяка пръчка, всяко топче или всяка буква от азбуката. При това в кукла с характер – Е се преобразява на куче, Т е човек, който прави отчаяни опити да скочи от трамплин, U е плувец, който загребва мощно във въздуха. И след като вече имаме героите, тръгват множество истории, разказани без думи и с много хумор.
Зад името „Аленото цвете“ на руския театър КУКФО, се крие класически куклен спектакъл. Вярно, сюжетът е познат по света като „Красавицата и звярът“, но „Аленото цвете“ се опира на приказката, написана от руския писател Сергей Аксаков преди повече от сто години, а спектакълът ни предложи автентични песни и танци, добра игра с куклите, като успя да въвлече и публиката в нея.
Не само на внушителните форми, но и на иронията разчитаха и холандците от Close-Act Theatre с уличното шоу „Динозаври“. Триметровите фигури предизвикваха ужас и възторг по софийските улици, а танците на кокили и сложната хореография бяха причина след актьорите да вървят тълпи от хора. Впрочем същото се случи и със светещите френски барабанисти от Moz Drums. Какво по-добро доказателство, че фестивалът се превръща в празник.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук