Фотографии на опустошението
Още в началото на 2020 г. стана ясно, че в изложбения план на Софийската градска художествена галерия е включена експозиция с работи на американския фотограф Джоел Майеровиц – поредната респектираща проява на фондация МУСИЗ, част от проекта „Майстори на фотографията“. Очакванията бяха големи – Джоел Майеровиц (род. 1938 г.) е сред най-значимите автори на нашето време, чиято кариера – както гласи заглавието на статия, публикувана във вестник „Ню Йорк Таймс“ – е своеобразна „миниистория на фотографията“. Интелигентен, обаятелен, самуверен, целеустремен и неуморен, един от първите артисти, открили силата и очарованието на цветната фотография още през 60-те години на ХХ век, майстор на уличната фотография, но и на пейзажа, студийната композиция и портрета, познавач както на възможностите на 35-милиметровата камера, така и на големия формат, артист, но и бизнесмен – всъщност Джоел Майеровиц не се бои от противоречията, дори напротив, в голяма степен именно те стоят в основата на неговия разпознаваем почерк. Нюйоркските улици и неизчерпаемите сюжети, подредени от ръката на случайността, плажовете и светлината на Кейп Код, портретите на червенокоси, ателиетата на Пол Сезан и Джорджо Моранди... Надеждите за бъдещото събитие съвсем естествено бяха свързани с тези емблематични за Майеровиц серии, в които той упорито и задълбочено изследва естетическите възможности на медията. Какви в действителност са били плановете на организаторите, вероятно няма да разберем – не може обаче да не отбележим, че в сложната и динамична ситуация, към която нашият културен живот бе принуден да се адаптира, те извършиха своеобразен подвиг, като въпреки обстоятелствата все пак успяха да реализират внушителна експозиция на изключително високо ниво. Друг е въпросът, че „След 11 септември – образи от кота нула“ вероятно е най-малко „фотографският“ проект на Майеровиц, който работи по кадрите преди всичко като отдаден американец, нюйоркчанин и професионалист и значително по-незабележимо като артист. Необходимо е да отбележим, че представените фотографии в СГХГ вече са показвани пред българската публика, макар това да не се споменава от организаторите – през 2002 г. в Пловдив, и то не в художествена галерия, а в исторически музей[1]. Именно в Пловдив, в рамките на Международните фотографски срещи през есента, вече повече от три десетилетия гостуват значими имена от световната фотография.
Джоел Майеровиц е единственият фотограф, получил разрешение да снима процесите по разчистване на останките от терористичния атентат, извършен в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. В продължение на девет месеца той документира с голямоформатната си камера случващото се в района, до който има строго ограничен достъп. Работата му е сложна и опасна – налага се да изследва огромна територия, да се съобразява със сложни светлинни ситуации както денем, така и нощем, да премисля добре своите композиции, които не бива да изглеждат нито прекалено красиво, нито твърде отблъскващо. Майеровиц умело балансира между две взаимно противостоящи си визуални послания – едното е отрезвяващо и разтърсващо, фокусирано върху модерните, (пост)индустриални купчини от бетон и стомана, примесени с човешки останки, а другото, тъкмо напротив, напомня за романтичното и възвишено минало, чиито достолепни свидетели са класическите руини. Като добър познавач на историята на изкуството, фотографът сам отбелязва, че неведнъж по време на своята работа си е представял силуетите на антични и средновековни паметници, достигнали до нас, като например баните на Каракала в Рим. Критиците достигат и по-далеч, като сравняват композициите на Майеровиц с произведения на автори като Джовани Пиранези и Каспар Давид Фридрих. „Пейзажът, представящ опустошение, въпреки всичко си остава пейзаж – пише Сюзан Зонтаг – В руините също има красота.“ Това, че е усещал същата тази красота, споделя и самият фотограф, но възвишеното чувство бързо е било приземявано от разума, който нито за миг не е спирал да напомня, че действителността е друга – ужасна, трагична, опустошителна...
Разнопосочните послания, които откриваме във фотографиите на Майеровиц, всъщност отразяват и двете мнения по отношение на съдбата на останките на Световния търговски център. Въпросът, който задават различни изследователи, е дали запазването на руините и празнотата в района не би оставило по-дълбока следа в колективната памет на нацията, или напротив – новият облик на травматичното място ще докаже ясно и недвусмислено, че духът на американците не може да бъде сломен. „Всички култури съхраняват частици от реликви и руини, които им напомнят за миналото; повечето си спомнят за ужасни разрушения, благодарение на остатъците от същите тези разрушения. Но американците никога не са правили дома си върху руини и не са позволявали на руините да определят – и по този начин да оформят – бъдещето им. Силата на руините е неоспорима и макар да е възможно да се запази парче от фасадата на кулите, което да напомня за момента на разрушението, би било грешка да се спре само с този жест и да се допусне единствено той да свидетелства за всички онези ценни животи, които бяха изгубени. Сам по себе си такъв остатък ще провокира спомени и ще концентрира целия богат живот в ужасния момент на унищожение... Вместо да възприемаме това пространство само като гробище – така, както ни принудиха убийците, нека посветим комплекса и новия търговски център на всичко, от което терористите се отвращават: нашата модерност, нашата толерантност, нашето многообразие, нашия егалитаризъм“ – пише американският професор Джеймс Йънг, член на журито на националния конкурс за мемориал и музей, посветен на събитията, случили се на 11 септември.
Трансформацията е това, което стои в основата на изкуството, но фотографията, представяща трагични и разтърсващи сюжети, често е критикувана тогава, когато е прекалено красива. Някак по презумпция се приема, че документалността изключва красотата. Изкуството и човешката трагедия са трудно съвместими в един кадър, който, както отбелязва Зонтаг, разкъсван между двете, би дал противоречиви сигнали на зрителя. Изглежда, че Джоел Майеровиц е намерил начин да нагоди своята работа към строгите пуритански изисквания. И макар да му е потърсена сметка за розовите облаци, които според консервативните представи са несъвместими с купчините отломки и човешки остатъци, съдбата му не може да се сравнява с тази на автори като Юджин Смит или Себастияо Салгадо, които са далеч по-непримирими и следователно – много по-остро критикувани заради това, че са си позволили да представят откровено красотата на тъгата.
[1] Изложбата тогава е със заглавие: „След 11 септември – образи от епицентъра“. Открита е на 5 ноември 2002 г. в Регионалния исторически музей в Пловдив, в присъствието на посланика на САЩ в България Джеймс Пардю и кмета на град Пловдив Иван Чомаков.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук