Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Това е изложба за войната и епидемията. В съпоставка. И точно тази съпоставка прави образите в нея буквално да пулсират със съвременността на въпросите, които поставят, дори и когато са отдалечени от тази съвременност с цял един век.

„Гръбнакът“ на изложбата „Изкуство и политика – конфронтации и съжителства“ в галерия „Структура“ е серията „Войната“ на Ото Дикс.

Че е забележителен художник, знае всеки, който дори бегло е запознат с историята на изкуството. В музеите произведенията му се разпознават отдалеч: с брутални, гротескни, точни и поради това безпощадно реалистични образи на човешкото във всичките му проявления. То е безпомощно, подвластно на сили, които го управляват, въвличат го в нечовешки изпитания заради общи идеи и цели, които веднага след победата или поражението го оставят насаме със смисъла на собствения му индивидуален и осакатен живот. В този живот самотата и празнотата избиват в моментно насилено веселие, в показно самочувствие, в плах или подозрителен поглед към чуждия външен свят и безразличното общество в него. А погледът на самия художник към това човешко същество е колкото разобличаващ, толкова и съчувстващ – в почти непоносимо за възприемане съчетание. Така е за мен с всяка картина на Ото Дикс – едновременно ме отблъсква и неустоимо ме привлича, вглеждам се в детайлите в опит за рационален прочит отвъд емоциите, но те бушуват и неизбежно надделяват. В един момент просто трябва да отместя поглед, за да се уталожат до поносимо ниво и да се върна пак към произведението. И така до безкрай... В музеите мога да си спестя това изпитание. Разпознавам Ото Дикс отдалеч, страхливо не искам да навлизам в неговия свят, оправдавам се с много други неща, които има за гледане, а пък и време нямам – и го подминавам с бръснещ поглед, така да се каже.

В тази изложба подминаването е невъзможно. Напротив даже, внимателното разглеждане става особено важно заради съпоставката с текущата пандемия. В петдесетте графики от серията „Война“, които Ото Дикс създава в периода 1923–1924 г., образите са в градация, в определена последователност сякаш, в ритъм със свои вътрешни амплитуди и акценти. При акцентите четливите реалистични образи на места са преплетени със символични в органично цяло, потопено в кълба от мрак. В амплитудите е само мракът – нагнетено в някакъв (условно казано) пейзаж усещане за огромна, невъобразима и фатална разруха. Обаче названията са конкретни, указват места и гледки, за които художникът лично свидетелства, че е видял. И това неимоверно усилва въздействието им.

„Когато си млад, не осъзнаваш колко дълбоко си засегнат“, казва художникът. Поне десет години сънува войната, в която е участвал – и рисува кошмарите си в тези офорти като начин да се освободи от тях. И така създава образа на войната. Силно е въздействал на съвременниците си, самите те – свидетели, участници и потърпевши от нейния ужас. Създал го е и за следващите поколения, за нас, които не сме го преживели и само знаем за него. И не е просто „поука“ по линия на знанието, а максимално възможният сетивен и емоционален опит, който само изкуството може да предаде.

„Ранен войник“ – с ужаса на осъзнаването и безсилието; „Танц на смъртта“ – с мъртви тела, увиснали като марионетки по телени мрежи; „Войнишки гроб между фронтовите линии“ – със спокойствието на кръста сред озверели нечетливи кошмарни образи... Не, няма да изброявам повече, серията просто трябва да се види и преживее.

Представени са и последствията от войната. Спонтанното инстинктивно желание за живот, за удоволствия и за забрава при все още наличните и видими опустошения от нея. После остават невидимите – като травми и за отделния човек, и за обществото. Лекуват ли се те и как, е въпросът? Особено когато самите общества се променят и възгледите еволюират...

Войната продължава да присъства и чрез работите на други художници в изложбата. Има ли значение, че става дума вече за Втората световна война? Постоянното използване на филца като материал в работите на Йозеф Бойс е също свидетелство за личното ѝ преживяване. Дали неговото спасяване от сваления му самолет – от татари в Крим, увили раненото му тяло в животинска мас и филц – е действително, или плод на въображението му, сякаш няма голямо значение. Филцът сам по себе си бележи травма в изкуството му, колкото лично, толкова и социално критично в посланията си. Така например „Начинание“ (1973 г.) включва цинкова кутия с фотография на капака, представяща Бойс и негови близки, които гледат фантастичен сериал по телевизията, а в кутията е фотоапарат, чийто обектив е покрит с филцово кръгче. Прочитът е възможен в много посоки – търсене на спасение и бягство в друг свят, но и манипулативната сила на телевизията; желание/нежелание да видиш, заснемеш и съответно да приемеш реалността, а и за коя реалност става дума...

В тази посока в изложбата идва сякаш и „Мечтана нощ“ (1943–46 г.) на Ханна Хьох – известна с колажите и фотомонтажите на политически и феминистки теми, в които използва образи от популярни издания. Войната преживява в уединение в Берлин, доколкото изкуството на дадаистите, към които тя принадлежи, е обявено за „дегенеративно“...

Свидетелство за войната е и „Чичо Руди“ (2000 г.) на Герхард Рихтер. Наглед просто архивна фотография на усмихнат млад мъж, позиращ във военна униформа. Но снимката е размазана – и тази намеса в нея превръща чичото на художника в един от безкрайна поредица войници, въвлечени и загинали във войната. Всеки е бил цял собствен свят, всеки е имал своите близки, всеки от близките носи своите травми от войната и ги предава нататък...

През такава „множественост“ може да се прочете и инсталацията „Бели сълзи“ (1992 г.) на Гюнтер Юкер – свързана колкото с вечните, толкова и с текущите вълнения на човечеството...

И тук идва „Пандемична звукова карта“ на Антони Райжеков. Интерактивната инсталация трансформира в звук статистически данни за разпространението на вируса SARS COVID-19 по света, използвайки броя на всекидневните инфекции в отделните държави. Върху метална карта на света зрителят може да използва 186 превключвателя – по един за всяка от страните, и да състави и чуе „своя“ картина за развитието на епидемията. Много е мелодична, вече опитах. А докато слушах – с усещането, че именно аз управлявам епидемията – си мислех тя война ли е? Кой всъщност я води, кой я ръководи и в името на какво е тя? В контекста на изложбата тези въпроси възникват съвсем естествено, струва ми се.

Пандемията беше представена като война, поне в началото и съвсем конкретно у нас. Брифинги на щаб във военни униформи, извънредно положение, докладване на брой жертви, страховити картини на чували с трупове... Врагът обаче е невидим, се каза. С което всеки от нас се озова едновременно в позицията и на войник, и на потенциален враг, и на уплашено цивилно население, което трябва безвъпросно да изпълнява инструкциите на властта. Обаче епидемията не е война – казва обществото, което не иска да се разпадне до популация за опазване, не иска да вижда в другия враг в качеството му на потенциален вирусоносител, не иска да предаде и загуби правата по рождение, които всеки от нас има, впрочем благодарение именно на поуките за човечеството от Втората световна война. Кое е по-важно и кое ще надделее – оцеляването или достойнството, ценностите или оголеният живот, инстинктът или разумът в крайна сметка?

„Променящата се колективна звукова картина отразява различните подходи, контрол или липсата на такъв, мащаба, разпространението и текущите огнища на вирусната инфекция. Създаването на инсталацията е провокирано от въздействието на пандемията, която почти „изключи“ световната икономика и предизвика криза на социално, политическо и културно ниво“ – пише на етикета към „Пандемична звукова карта“ на Антони Райжеков.

Криза е точната дума, струва ми се. Пандемията е само причината за нея...