След грипа…
Популярността на тази книга нараства като грип (или като COVID-19, днес може и така да кажем) – тиражът дръпва до към 50 000 за никакво време, месеци. Алексей Салников, авторът на „Петрови в грипа и около него“, е даже изненадан: „Това е просто чудо, аз съм ужасно удивен“.
Той е роден през 1978 г. в Екатеринбург (бивш Свердловск), главния град на Урал. Начева с поезия, възпитаник е на известния Евгений Туренко, завързва в кръжока му много литературни приятелства. Смята се преди всичко за поет. Някои твърдят в тази връзка, че успехът на романа му се дължал тъкмо на поезията. Познат сред тесен кръг литературни маргинали („И ето как постепенно, без сам да забележа, аз потънах в тази литературна компанийка и се превърнах отчасти в маргинал“), за останалата част на Русия името му е мъгла. До появата на „Петрови“. Най-напред в списание „Волга“, след това в интернет (Салников не се бои от нерегламентираните публикации в нета, нещо повече – признава, че сам е пиратствал): „На „Петрови“ с пиратството му провървя. Първо текстът се появи в списание, след това се разпространи в мрежата и който го хареса, написа отзив“. Виртуалният кипеж стига до критичката Галина Юзефович, от най-авторитетните в Русия: „Такива ярки и неочаквани книги на руски се появяват веднъж на пет години“. Цитирана е и на задната корица на българското издание: „Салников пише както никой друг днес – свежо като в първия ден на сътворението“. Писателят ѝ отдава заслуженото: „Количеството читатели растеше, след това излезе критическата статия на Галина Юзефович, тя го „изстреля“, подкрепена от по-ранни рецензии на други критици. Стана такава химия, която съзнателно да се построи, е навярно невъзможно“.
Химията обаче адсорбира безотказно: романът получава през 2017 г. наградата на критиката в конкурса „Новая словесность“, а през 2018 г. Голямата награда „Национальный бестселлер“. Салников простодушно признава, че с премиите си погасил дълговете към банките (взема 200 хиляди рубли от „НОС“ и 1 милион от „Бестселлер“). Два театъра правят адаптации на романа, снима се и филм. Но признанието извиква и нападки (и в Русия като в България – все ще се обади някой зловидец). Корят „Петрови“ от разни позиции – естетически, политически… Едни се дразнят от скоростта на действието, наричат го „непростима прустовщина“; други роптаят срещу посланието, било „химн на ескейпизма и пасивността“; на трети точно послание им липсва: „В тази проза има вътрешна тяга, но няма смислена развръзка“; четвърти са бесни на стила: „Образец на новата физиология, на езиковата баналност, стенографиране на социално-битовата и ментална всекидневност, аморфен, безсюжетен, монотонен, равнодушен към мисълта и езика“… Галина Юзефович, фойерверкнала първа възторга си, също има упреци: „Първоначално романът на Салников изглежда ужасно многословен – ако героят влиза във входа, то описанието на пътя му до квартирата може да заеме повече от дузина страници“.
Все пак овациите са повече, а някои от сравненията са толкова ласкави, че чак смущават скромния Салников. Като това с Гогол: „Някой ме сравни даже с Гогол. Това е прекалено, струва ми се, Гогол би се обидил“. Но другите сравнения са не по-малко любезни: с „Майстора и Маргарита“ (авторът обаче не си пада твърде по романа на Булгаков), с „Одисей“ на Джойс (заради внимателното описание на Екатеринбург), с Уилям Бъроуз (и наркотичния му роман „Джънки“), с „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак… Че дори с Калдерон де ла Барка: „калдероновското „животът е сън“ тук свободно се трансформира в „животът е грип“. Според мен обаче едва ли е нужно да се дълбае толкова далеч в световната литературна история, за да се открият аналози с почерка на Салтиков – по-близкото е по-близко. Например Венедикт Ерофеев и „поемата“ (така той определя повестта) „Москва – Петушки“. Броденията на Петров из Екатеринбург и мислите, течащи в главата му, са почти идентични с тия на Веничка: „Вие естествено ще попитате: а по-нататък, Веничка, а по-нататък – какво си пил? И аз не съм съвсем наясно какво съм пил. Помня – това добре го помня, – на улица „Чехов“ изпих две водни чаши ловджийска. Но има ли начин да прекося „Садовое кольцо“, без да съм изпил нищо? Няма начин. Значи, още нещо съм пил“ („Москва – Петушки“); „Петров установи, че не изпитва никакви признаци на опиянение, макар че усещаше известна откъснатост на съзнанието от тялото, не пълна откъснатост, не, а някакъв едва забележим луфт между телесното и умственото, който обикновено се усложняваше от неприятното гадене и главоболие“ („Петрови“). И нека не ни подлъгва разликата в „Кой разказва?“: преживяванията на Веничка и Петров са току еднакви. Убеден съм още, че Марина – Снежанката с ледена длан, хванала ръката на невръстния Петров, неслучайно носи това име – препратка е към едно от най-известните произведения на Владимир Сорокин, „Тридесетата любов на Марина“. И Виктор Пелевин с „Чапаев и пустота“ и „Generаtion „П“ се прокрадва из страниците на „Петрови“ (това П също е съмнително: защо точно Петрови, защо не Иванови? Или Дмитриеви – не по-малко разпространени руски фамилии?) Никак не на пуста почва един от коментаторите задава въпроса: „Дали не все пак великият призрак на невинно убития и нееднократно в извратена форма политически употребяван руски литературен постмодернизъм не е станал тук от гроба и не настоява да отвори възпалените си очи?…“. Други промълвяват за магически реализъм: „Събитията, които се вклиняват в сюжета, ни се струват просто невъзможни, благодарение на което възниква желанието да причислим Салников към кохортата на „магическите реалисти“. (Но магическият реализъм се е превърнал в такъв обяснителен пенкилер, че дето трябва и дето не трябва, все някой го халюцинира…)
И все пак каква книга е „Петрови в грипа и около него“?
Според все същата Галина Юзефович „Петрови“ – това било книга от ада: „От всички пукнатини тръгва да се стича един такъв развеселен хтон и инфернален ужас“. Подкрепят я мнозина: едни заради инициалите на Игор, злия гений на Петров, чиято анаграма е АИД (Артюхин Игор Дмитриевич); втори заради броя на главите в книгата – 9, колкото са кръговете на Дантевия Ад; трети заради препратката към лейди Макбет – Марина точно като нея не може да отмие неприятната миризма: „Струваше ѝ се, че ръката ѝ още мирише на онова дете, но колкото повече я миеше, толкова по-силна ставаше тази непоносимо тъжна детска миризма“. Самият Салников фино побутва за такова четене: „Първата камбанка за „Петрови“ е била навярно още в училище, след като прочетох разказа на Борхес за античните богове. Тогава си помислих: „А в Свердловска област би живял навярно Аид“. Писателят говори за разказа „Писмената на Бога“, в който жрецът Цинакан намира в шарките на ягуара послание от боговете. В слова на Цинакан е прикрит, мисля, и шифърът за разгадаване на романа „Петрови в грипа и около него“: „Помислих, че както винаги сме в края на вековете…“. Тоест книгата на Алексей Салников не е от ада, книгата на Алексей Салников е от края на времената, от Апокалипсиса. И дори от след Апокалипсиса…
Всъщност, ако искаме да квалифицираме жанрово „Петрови“, то сякаш на книгата най ще ѝ отива названието „постапокалиптичен реализъм“. Светът е приключил, но нито Петров, нито Петрова, нито който и да е друг е разбрал това. В хода на разказа един от героите изрича: „Дълбоко в душата си всички искаме да видим как всичко ще рухне“. Но в действителност то е рухнало и „Петрови в грипа и около него“ описват тъкмо този рухнал свят. Когато: „Сякаш бяха нарязали живота му на етапи и сега той се намираше в края на един от тези етапи и му се струваше, че този край е окончателен, като смърт“.
Петрови не са в грипа и около него, Петрови заедно с всички нас са след грипа…
Или след COVID-a, все едно…
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук