Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

Дистанционен разговор на Цветан Цветанов с израелския писател Ешкол Нево, специален гост на Софийския международен литературен фестивал

„Три етажа“ на Ешкол Нево (изд. „Колибри“, 2020) е първата среща на българските читатели с поредния забележителен съвременен израелски писател. Ако харесвате Амос Оз, Цруя Шалев, Етгар Керет или филмите на Нир Бергман и Еран Колирин, то Ешкол Нево определено е вашият човек, макар да не прилича директно на никого от изброените. „Три етажа“ също не е книга, на която лесно да ѝ се постави рамка. Макар да е една от най-успешните книги на автора си в международен план, а премиерата на филма на Нани Морети по нея да предстои тази година в Кан. Нево признава, че в собственото му творчество тя не е сред най-типичните – като персонажи, написване и структура. Архитектурата ѝ сякаш е ясна, ама само ние си знаем колко непознаваема и многопластова може да е една нищо и никаква триетажна сграда. С Ешкол Нево разговаряме в късен среднощен час – след като е прочел приказка за лека нощ на дъщеря си и е провел среща в Zoom с 300 читатели – това е времето, в което се чувства най-свеж за разговори. С уточнението, че макар да е нощна птица, все пак пише само от 8 до 14 часа, когато въображението му работи най-добре и е способен да развие една история.

Г-н Нево, да започнем от трите различни метода на разказване на историите от трите етажа – разговор с приятел от младостта, писане на писма (а не на имейли) и „диалог“ с покойник през телефонен секретар. Общото е може би, че и трите начина на общуване са изчезнали или постепенно изчезват от нашата действителност.

Да, трите изповеди са направени по начин, който е един вид старомоден. Хани от втория етаж пише писма, защото смята, че електронната поща е прекалено опасна – не знаеш кой чете имейлите ти. Телефонният секретар на третия етаж е нещо, което „зазвучава“, когато съпругът умира – това е повече метафора, отколкото действителен начин на общуване. А що се касае до разговорите, тези дълги разговори, каквито имаме на първия етаж, мисля, че… не зная как преминава епидемията от коронавирус през България, но тук, в Израел, поне в началото на карантината усетих, че всички, в това число и самият аз, водим наистина дълги телефонни разговори – както правехме през 80-те и 90-те. Говорехме си по два часа по телефона и вярвам, че този вид близки и задушевни разговори са едно от най-хубавите неща, които имаме в тоя живот… Използвахте думата „истории“ и смятам, че това е наистина ключово за книгата, защото ето, имаме три „изповеди“, но изповедта не съдържа само истината. Всеки от персонажите разказва история през изповедта си, всеки от тях иска да постигне нещо с тази изповед. Арнон от първия етаж иска щастлив край, Хани иска да получи опрощение, а Девора от третия етаж желае навярно отмъщение. Така че тук имаме не само изповед, а разказвана история, която е вече и манипулативна.

Интересен е и въпросът за присъствието и отсъствието в момент на изповед – и от двете страни: на изповядващия се и на слушащия.

На първо място, това е интересен начин на вникване в нещата. В християнската традиция например има изповедалня – тази ситуация я виждаме и в доста филми: човекът влиза в малка кабинка, за да се изповяда, а понякога свещеникът дори не го слуша. При нас, евреите, няма подобно обособено помещение. И един от въпросите, които книгата поставя пред вас, е: Пред кого се изповядвате? Навярно най-лесният начин да се изповядаш е да го направиш пред някой отсъстващ – пред някого, който е много далеч: може би в друга страна, а може би дори мъртъв… Арнон от първия етаж се изповядва пред своя приятел, с когото в крайна сметка се оказва, че не са най-близките приятели на света. Може би избираме да разкрием тайните си, да ги поверим на хора, които не са от непосредственото ни обкръжение. Едно от нещата, които ме тласнаха да напиша тази книга, беше странен феномен, който преживях след излизането на моя по-ранна книга – Neuland (2011). Започнах да получавам имейли от хора, които не познавах – читатели, които ми пишеха: Прочетох книгата ви. Нека се срещнем. Искам да споделя нещо с вас… Не знам как е в България, но хората в Израел са доста открити и склонни към подобни разговори, така че аз отговарях: Добре. И когато се срещнах с тези читатели – те бяха петима или шестима – установих колко е лесно хора, които не познаваш, да споделят с теб най-дълбоките си и мрачни тайни: истории за попадане в затвора, за разбити семейства… Те бяха избрали да разкажат своите истории именно на писател и аз бях напълно неспособен да си отговоря на въпроса Защо на мен? Така се отключи серия от размисли – пред кого се изповядват хората, защо избират да се изповядат пред писател, каква е манипулативната цел на това. В такава ситуация се роди замисълът на тази книга. В действителност „Три етажа“ е една от най-мрачните ми книги, героите в нея не бихте харесали веднага. Обикновено – в други мои книги – героите ми са прекрасни, аз самият се влюбвам в тях, докато пиша. Но към тези трима изповядващи се герои имам по-двойствено отношение. Понякога ми се иска да изкрещя на Арнон от първия етаж: Не го прави, не го прави, моля те!, а той продължава да настоява на своето… Смятам, да, че те са обсебващи, манипулативни, често вземат неправилните решения, често допускат грешки… Или както Хани от втория етаж казва на едно място: Нещо вътре в мен ми каза да постъпя неправилно… Смятам, че това е в самата сърцевина на книгата: те постъпват погрешно, защото са хора, а хората грешат. Аз лично правя средно по три-четири грешки всеки ден. Грешките са това, което ни прави човешки същества.

Макар да са отделни трите истории, все пак нека уточним, че говорим за роман, а не за три новели. По един доста филмов начин още в края на историята на Арнон от първия етаж са ни представени и героините от втория и третия етаж – в периферията някак си.

Определено си е един роман – за мен „Три етажа“ е един роман в три части. Имах доста колебания и спорове със себе си докъде да стигна в преплитането на историите между различните етажи. И накрая това „преплитане“ се получи доста деликатно. Реших да не обвързвам прекалено трите истории. Да ги оставя там, където са. Във филмовата адаптация по книгата, която ще бъде представена на Кинофестивала в Кан през тази година, режисьорът Нани Морети е решил да обвърже трите истории една с друга малко повече, отколкото са в романа. Но аз съзнателно запазих дистанцията между тях. За да ви въведа малко повече в самия процес на създаването на книгата, ще ви кажа, че когато започнах да я пиша, нямах предварителен план това да бъде роман на три етажа. Просто започнах да пиша историята на Арнон от първия етаж. И след като приключих с тази история, си казах: Ето, имаме изповед на един мъж, добре… нека сега да напиша и изповед на жена. И чак след като написах историята на Хани от втория етаж, аз разбрах каква ще е структурата на книгата и че трябва да построя и трети етаж. От която и страна да я погледнем, тази книга не е планирана, тя е следствие на експлозивен процес на написване, най-бързо написаната от мен книга, само за пет месеца и съвсем кратък период на редакция (обикновено ми отнема две или три години, за да завърша книга). Беше увличащо и една от причините за това беше, че докато пишех, въобще не си давах сметка какво правя. А след като излезе, помня, че журналист или книгоразпространител, който още не беше я прочел, ме попита за какво се разказва. И на мен ми беше трудно да отговоря за какво е тази книга. Не знам – отвърнах – Аз само я написах. Вече са минали пет години, откакто беше публикувана в Израел, постепенно и аз започвам да разбирам доста елементи от нея. Но самият процес на писане беше изключително несъзнателен и експлозивен.

В съвременната израелска литература това, което тук с вас наричаме „изповед“, не е непозната територия. При Амос Оз го има също. Избягвахте ли съзнателно изникващи референции и влияния, или изобщо не сте мислили в подобна насока? Как действат във вашия творчески процес влиянията от автори, които харесвате?

Не съм го мислил съзнателно, докато пишех книгата. Единственото нещо, което е възможно да съм имал предвид, е повестта „Пропадане“ на Албер Камю, в която главният герой също се „изповядва“ пред случаен слушател в амстердамски бар –  какво е да вървиш по мост, да видиш, че някой се дави, и да не му помогнеш. Известната песен на Фил Колинс In Тhe Air Tonight е вдъхновена от тази книга. Песента също е изповед… Иначе много обичам тази книга, въпреки че съм я чел като много млад. И може би от нея съм взел подсъзнателно „енергията на изповедта“.

Споменавате Фил Колинс. В периферните пластове на „Три етажа“ има още „Рейдиохед“, Том Пети, Нийл Йънг, един бюст на Моцарт. Има ли специално значение музиката за вас?

Музиката винаги е била съществена част от живота ми. Цял живот съм искал да бъда музикант и съм един вид неуспял музикант. През годините съм се пробвал да свиря на барабани, на китара, на цигулка, на пиано, но просто не бях достатъчно добър. Но пък страшно обичам да работя с музиканти и понастоящем участвам в три различни музикални проекта – с думи, написани от мен, и музиканти от областта на класиката, рока и дори джаза. Всичко в момента е на пауза заради коронавируса, но иначе си работим – имаме репетиции заедно и т.н. Музиката заема съществена част от живота ми, която става все по-съществена. Когато пиша дори, често мога да бъда видян със слушалки. В най-добрите си моменти, докато пишеш роман, ти се чувстваш някак като музикант – вземаш чисто музикални решения, откриваш ритъма на всеки герой. Арнон има своя ритъм. Хани също. Девора от третия етаж пък има съвсем, съвсем различен ритъм – тя оставя съобщения на телефонен секретар, разговаря с мъртвец и е съдийка освен това, тоест е носителка на съвършено различен език, което задава и различна музикална тоналност на историята ѝ… Понякога израелската ми редакторка, докато обсъждаме даден ръкопис, ме пита защо съм решил да съкратя това или онова изречение, което според нея е било добро. И аз ѝ отговарям: По ритмически съображения – с него губя ритъма. Това е единственият смислен отговор, който мога да ѝ дам. И мисля, че ние, романистите, в най-добрите си моменти сме музиканти.

Къде може да се открие музика с ваши текстове и какви теми ви занимават конкретно в този формат?

Имам един проект, част от който е достъпен и в Ютюб, ако напишете моето име и Yellow Fingers. Това е един разказ със съвременна класическа музика и моя глас, който говори за „пандемия от емпатия“. Написах този разказ преди две години и половина и тогава думата „пандемия“ я възприемах като нещо далечно, средновековно. Дори не съм си представял, че един ден отново ще е актуална… Иначе много песни по мои текстове на иврит звучат по Израелското радио. Двама от най-добрите ми приятели, с които се срещаме и работим непрекъснато, са музиканти – единият е пианист, другият – китарист. В часовете, в които преподавам творческо писане, често водя професионален диджей и задачата за студентите ми е да пишат, следвайки и вдъхновявайки се от ритъма на музиката.

Как три истории от предградията на Тел Авив могат да се превърнат в италиански филм?

Бях напълно изненадан, когато Нани Морети, един от всепризнатите световни режисьори, реши да екранизира романа. Не съм гледал още целия филм, защото ще излезе тази пролет, за фестивала в Кан, но бях на снимачната площадка и видях заснемането на доста от сцените. Имам чувството, че се е получил добър филм. Ще е на италиански, с италиански герои, действието ще се развива в Рим, но аз напълно приемам тази промяна. Иначе, ако филмът е добър, в Тел Авив ще се похваля, че е така и защото книгата е толкова добра. Ако пък по някаква причина не е, ще мога да кажа, че той е такъв, защото се е отдалечил от книгата ми, и аз не нося отговорност.

Ешкол Нево е роден в Йерусалим през 1971 г., прекарва детството си в Израел и Детройт. Служи като офицер в Израелската армия до 1993 г., по време на Първата интифада. Следва психология в Университета на Тел Авив. Преподава творческо писане в университетите в Тел Авив и Йерусалим. Внук е на третия министър-председател на Израел Леви Ешкол. Неговите романи са бестселъри и са публикувани на много езици. „Три етажа“ е избран от читателите в Тел Авив за най-добра книга на 2015 г., печели израелската награда Platinum и наградата Wizo във Франция, превръща се в абсолютен хит в Италия и е определен като „хипнотичен роман“ от „Ню Йорк Таймс“.