Брата Махмуд
– Сега, когато го няма баща ни, аз съм ти за баща, Салах – рече брат му Махмуд преди четири години. Черните му очи блеснаха като кратък взрив, когато натърти: – Аллах ни запази. Имаме борч към него.
Салах не забрави тези думи. И да не ги беше чул, пак щеше да го знае. Нямаше друг близък освен Махмуд. По-голям, по-силен, по-знаещ. Единствена опора в тоя внезапен като пясъчна буря живот.
Баща им остана, с още роднини, под развалините на един блок в Алепо, рухнал след бомбардировка. Салах беше на петнайсет. Станалото му изглеждаше лош сън. Сън, пратен от Аллах поради несъмнени, макар неясни грехове. Момчето прие случилото се като огромно нещастие, но го понесе. Огромните нещастия очевидно не бяха само за него; изглеждаха като мрак, покриващ цели градове. Какво да се сърдиш на нощта, неизбежна е.
Махмуд, десет години по-голям, го доведе в тази страна, намери му работа, но не остана с него. Пристигаше по на три-четири месеца за някой и друг ден и заминаваше. Казваше, че има бизнес в Белгия и Холандия, че някога ще вземе там и него.
Махмуд бе гневлив, имаше дълги крайници и походка на вълк, Салах беше нисък, ръцете му бяха къси, но чевръсти.
С тези ръце три години и половина работи без почивка, зиме и лете, в приютилата го, но така чужда страна.
Отпървом товареше и разтоварваше за няколко магазина при приятели на брат си, после поработи в голям ресторант, сега имаше собствена дюнерджийница. Последната година Аллах прати големи промени и изпитания – ресторантите затвориха заради болестта, дюнерджийницата заработи по-усилено, а Салах намери жена. Реши да се ожени за Юлия внезапно, пак като насън. Само че този сън, пратен от Аллах, беше не нещастен, а чуден; ярък и плашещ едновременно.
Юлия беше по-висока и много по-пълна. Когато тръгнеха по улицата, Салах мяркаше присмехулни погледи, дочуваше и хихикане, но не се обръщаше. Харесваше голямата си жена.
Брат му Махмуд не я хареса. И не одобри, че Салах се жени.
– Ще вземеш развалена стока у дома си – рече той спокойно, но твърдо, докато си сипваше чай от синия чайник с жълти цветчета – една от малкото вещи, които пренесоха със себе си при преселението...
Салах знаеше мнението му за тукашните мъже и жени. Мъжете Махмуд смяташе за неверни и нечестни; жените – за пропаднали, греховни.
– С Юлия се разбираме, тя ме зачита– заяви той на брат си. – Не е от нашата вяра, но нали ходжата рече, че можем да се женим за жени, които са хора на Писанието.
– Не е праведна – изкриви уста брат му. – Тука няма праведни.
Салах си остана на своето. На челото му се появи упоритата бръчка, която се появяваше и на челото на баща им, щом беше решил нещо. Махмуд два пъти опита да го разколебае, не успя. Накрая отсече:
– Е, на мъжа му трябва жена. Ти ще живееш с нея, не аз.
Салах заживя с Юлия. Роди им се момиче, нарекоха го Йоана, така пожела Юлия. Често става каквото каже Юлия, но не защото съм мек и отстъпчив, мислеше Салах. А защото е умна. От полза е да се слушаме.
Малката Йоана беше къдрава и повече ревлива, отколкото усмихната. Салах ѝ се радваше като на скъп дар. Йоана приличаше на кукла с розовите си дрешки, в които едрата ѝ майка и още по-едрата ѝ баба я издокарваха.
Аллах има много лица, но две са намръщено и засмяно, мислеше Салах. Видях намръщеното, дали иде засмяното?
Когато брат му Махмуд каза, че е дошло време да се връща борчът, той се сепна.
– Да не си се разкиснал? Носиш името Салах, знаеш кой е Салах ад Дин, позор ли искаш? – рече му Махмуд гневно.
А после Махмуд изчезна. Тресна вратата, когато откъм кухнята се появи подобната на планина Юлия с малката Йоана. Изчезна. В Белгия ли, в Холандия ли, все едно не го е имало.
Дали карантината и болестта му направиха нещо, дали друго се случи – Аллах знае. Аллах всичко знае, и борчовете само той знае – мислеше Салах в тая вече не толкова чужда страна. Понякога гледаше с тъга синия чайник с жълтите цветчета, спомен от друг живот.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук