Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

„Радиото“ престава да е Радиото, защото се появяват много частни радиостанции. Въпреки това статистиката и социологическите проучвания показват, че като медия БНР се ползва с най-високо доверие и днес”.

Звуци и мисли. Така е устроен човек, че всичко е лично. Затова личният ми досег с радиото в детството е сред най-трайните ми спомeни. Чувайки говор и музика от огромната кутия със загадъчно зелено око, инстинктивно почувствах, че това нещо е приятел. Освен това принадлежи към света на модерните играчки, в който щях да живея. Двете полярни сили – индианското, което ме караше да харесвам съвсем дивата природа, без пътеки и човеци; и цивилизованото, което се олицетворяваше от автомобилите, електрическите фенерчета и радиото, се разтвориха като огромна ножица. Стоях по средата, гледах и в двете посоки. Та в едната посока бе огромната кутия – лампово радио, както разбрах по-късно. Вуйчо ми и баща ми го слушаха така, сякаш правеха нещо важно и предназначено за посветени. Слушаха главно вечер и в неделя и коментираха музиките и речите, звучащи оттам. Правеха го понякога с ирония, друг път сериозно, но с интонация на познавачи, на хора, които са посветени в сравнително ново тайнство.

Слушането на радио е нещо хем престижно, хем забавно, реших аз. Въртях копчетата, когато се видех сам, и се удивлявах на пукота, разнообразните гласове и звуци от кутията.

Никога вече самота, сигурно така си превеждах усетеното, без да знам точно какво е „самота“, разбира се.

Личен опит. По-късно видях стотици пъти Радиото отвътре – като участник в разни срещи и радиопредавания, виждам го – в последно време и като работник в него.

Веселата митология и анекдотичният му вътрешен фолклор са многопластови. Нещо е вече всенародно достояние, а нещо – за ведомствена употреба. Просто за илюстрация – като част от първото може да се приеме гафът с „Полегнала е Тодора“ за всички, които я пожелаха“. Казано от радиоговорител, тоест без кавичките, е двусмислено и весело. За служителя обаче в онези строги и цензурни времена е било стрес и изпитание.

Пък за второто – предвид тънките стени между стаите в новата сграда и слушаемостта от всички на всичко, на новопостъпили се разказва как, когато някой кихне в една стая, от другата през стената се чува „наздраве“, а от третата питат, пак през стената: „За какво пиете, какво празнувате?“.

Все пак – отвъд анекдотите радиото има сериозна, понякога превратна, понякога драматична история. Освен това притежава достойнството на сериозен списък от авторитетни имена в много области на науката, културата, журналистиката и политиката, които са работили в него.

Гмуркане в историята. Българското национално радио има и музей, и поне няколко забележителни изследователи на историята му, сред които се откроява проф. Веселин Димитров (1938–2009), автор на „История на радиото в България“. По-надолу са използвани материали от неговия двутомник, цитирани са още Антоанета Радославова, Божидар Методиев и други „хронисти“ на медията.

Според документалните източници опитите за радиоизлъчване в България стартират през 1927 г. Тогава възниква първото радиотехническо сдружение с председател инж. Георги М. Георгиев. Заговорва се и за използването на радиото като медия в Народното събрание. Вдига се шум из още всемогъщата по това време преса – тя е най-масовият осведомител за всичко. Будните умове улавят тенденцията на времето. Така на 20 май 1927 г. министърът на железниците пощите и телеграфите Кимон Георгиев внася в Народното събрание съответен законопроект. Само след около две седмици – на 6 април 1927 г., е приет Законът за радиото.

Интересното е, че тогава е било времето на кооперациите – не се е чакало царят да заповяда и отпусне бюджет, а инициативните хора са се организирали бързо за какво ли не – да си купят вършачка за селска работа, да създадат хотел или дружество за сказки и беседи или – като в случая – да направят радио. Така става и с въпроса, който ни интересува – през 1930 г. по-образовани и културни граждани, сред които проф. Асен Златаров, Елин Пелин, инж. Георги М. Георгиев, инж. Димитър Бунев, Никола Колушки и др., слагат основите на кооперация, която да се бори за разрешение за концесия за радиоразпръскването в България. Към тези имена се присъединяват още генерал В. Лазаров, Ст. Янчулев, Д. Казасов и Н. Джебаров. На 30 март 1930 г. в БИАД се свиква учредително събрание на кооперация „Родно радио“. Избира се управителен съвет, в който влизат гореспоменатите и още: Хенри Левенсон – директор на БТА, М. Христов, П. Пейчев, Т. Белковски и д-р Милко Балан – син на известния академик Александър Балан.

Така нареченото „Родно радио“ първо е в сградата на ул. „Бенковски“ 3 в София, където е инсталиран предавателят на инж. Г. Вълков от Първа инженерна работилница. Там се оборудва и студио. Започват излъчванията на „Родно радио” в часовете 18:00–20:00. Те се чуват в Перник, Кюстендил, Дупница, Червен бряг, Лом, а при добро време и в Шумен. На 31 октомври 1931 г в голямата зала на Спестовна каса на ул. „Московска“ на ъгъла с ул. „Бенковска“ е поставен микрофон и на живо се предава тържественото събрание на кооперация „Родно радио“ по повод Деня на българските будители. Говорят проф. Асен Златаров и генерал Георги Кратунков.
 
На 24 март 1934 г., неделя, 10:00 ч., Софийският митрополит Стефан отслужва водосвет при откриването на новия Софийски национален предавател в Добруджанския квартал на София – днешната спирка „Бъкстон“ на трамвай № 5 за Княжево. Официалното название на предавателя е „Радио София“. Обособяват се тематични предавания – утринна неделна литургия от катедралния храм „Св. Александър Невски“, „Час за селото“, „Детски радиочас“. През 1936 г. се изграждат Радио Варна и Радио Стара Загора. Започват да се излъчват сказки на различни теми от живота: за здравето, за домакинството, музикално-образователни цикли, звучи популярна музика.

Държавата. Очевидно е, че новото средство за осведомяване, забавления, а особено – за пропаганда и обществена мобилизация, никоя власт не може да остави на самотек. Може би затова скоро – през 1935 г., Министерският съвет в Царство България издава наредба, одобрена с указ от цар Борис ІІІ. Така от 25.01.1935 г. радиоразпръскването в България става държавна собственост. За пръв началник на радиоразпръскването в България и за ръководител на Радио София е назначен Панайот Тодоров (Сирак Скитник). Създава се и радиопрограмна служба с вече сформиран екип от интелектуалци и говорители.

Развитието е в три насоки – сказки с научнопопулярен характер, музика и новини. Музиката има голям дял – до 85 %. През 1937 г. Радио София създава свой камерен оркестър с диригент Марин Големинов.

Война и пропаганда. По време на Втората световна война радиото се проявява като могъщо пропагандно средство. Войната става и „радиовойна“. Излъчват се репортажи за успехите на германската армия и за присъединените територии, а от Москва започват да предават радиостанциите „Христо Ботев“ и „Народен глас“, по които говорят Станке Димитров и Георги Димитров. На 27 януари 1941 г. започва да работи третата районна радиостанция на българското радио в Скопие на вълна 426 м.

През 1938 г. започва да се строи новото студио на Радио София. Строежът е завършен през 1942 г. и Радио София от ул. „Московска“ се премества на бул. „Драган Цанков“ № 4, в старата вилна зона на София.

На 5 март 1943 г. умира Сирак Скитник и на негово място за няколко месеца директор на Радио София става Йордан Стубел. След него до 9 септември 1944 г. директор е писателят Константин Константинов. През зимата на 1943–1944 г. започват бомбардировките на София, бомба пада и събаря задната част на първо студио. Радиото е евакуирано в училището на Нови хан.

Там веднага след 9 септември 1944 г. група, водена от Орлин Василев, нахлува, за да вземе в свои ръце управлението на радиото. В спомените си литературният критик Борис Делчев пише: „Рано сутринта радиото вече беше съобщило за новосформираното правителство. Гърмяха предавания с революционни песни и стихове, с антинацистки и антифашистки изказвания, следователно правителството беше овладяло положението. За кмет на Софийската община беше назначен Петър Славински. Той съдействаше на Орлин Василев да превземе радиото. Двама служители на общината, Орлин Василев и аз, въоръжени с пушки и качени на една таратайка с шофьор, се отправихме към Нови хан, където тогава беше евакуирано радиото...“.

Като част от съветския блок впоследствие България няма как да не идеологизира медиите си, още повече че всички са държавни. Радиото не прави изключение. В радиото се назначават идеологически и политически проверени хора. Въпреки това като присъствие в живота на хората то увеличава многократно значението си предвид по-голямата достъпност на апаратите и т.нар. „радиоточки“ по селата.

Институция. По-сетне Радио София се преименува в радио „Христо Ботев“ – първа и втора програма. Образуват се главни редакции със съответните редакционни екипи: „Детска“, „Селска“, „Икономическа“, „Идеологическа“, „Литературна“, „Младежка“, „Музикална“ и „Хумор и сатира“. Предаванията се проверяват от отговорните и главните редактори, всяко трябва да има четири одобрителни подписа и тогава отива при говорителите, които в студиото заедно с музикалните редактори го записват за излъчване.

В края на 60-те години в радиото започват да се търсят нови композиционни форми и нови предавания. 

Това е нов етап, в който радиожурналистът влиза в студиото на живо. Музикално-информационният блок „от 6 до 8“ е преддверие за изграждането на цялостна, нова програма „Хоризонт“ – 24-часова, с блокови предавания, които се водят на живо от журналисти. Едно от първите е „Разговор с вас“ – най-слушаното предаване, което остана в ефир 25 години и е първата стъпка към обществено радио. След 1974 г. в БНР са изградени националните програми – „Хоризонт“, „Христо Ботев“, „Орфей“, „Знание“ и „Предавания за чужбина“. Пак в тези години се раждат и персонифицираните предавания – „Ние, българите“, „Преди всички“, „Добър ден“, „12 плюс 3“, „Неделя 150“, авторските и редакционните хумористични предавания на Главна редакция „Хумор, сатира и забава“ и музикално-сатиричното предаване „Златният кос“. Радиотеатърът заема своето подобаващото място в радиопрограмата. 

След демократичните промени през 1989 г., „Радиото“ престава да е Радиото, защото се появяват много частни радиостанции. Въпреки това статистиката и социологическите проучвания показват, че като медия БНР се ползва с най-високо доверие и днес.

Ролята на програма „Хоризонт“ е извънредно нараснала – предвид интензитета на политическия живот в страната и честите избори. Стават и няколко скандала – покрай изборите на директори на радиото или във връзка със стачните прояви на радиоработниците, неодобряващи политическата конюнктура в страната. Символ на радиопротестите стана Let It Be на „Бийтълс“ и слушателите го чуваха нееднократно.

Бъдеще. Безусловният разцвет в световен план преди и около средата на миналия век на радиото като медия, последван от появата на телевизията след това, и особено наличието днес на световна глобална мрежа и огромни социални общности в нея карат някои да вещаят залез на радиото изобщо и на БНР в частност. Проучванията показват обаче, че рейтингът на БНР и степента на доверие в него не намаляват, дори напротив.

Лично съм виждал как хора в автомобили, в малки къщурки из скромни селища на страната или в големи апартаменти с понякога смазващ лукс, или дежурни в аптеки и военни поделения въртят копченцата на приемника за по някой човешки глас – от въздуха... Радиото става нещо като ехо на индивидуалната душа, а самотата се превръща в една от многото фикции.

Радиото вероятно наистина може да се преведе като „никога вече самота“, сепва се детето у мене. Защото гласовете са навсякъде – в знанието и музиката, в хармонията и дисхармонията, летят над цялата планета, само трябва да се включиш. Нещо, което и руският футурист и провидец, поетът Велимир Хлебников описа преди век:

И звуци на знание ще заогласят
света по мълнийни пътеки.
По въздуха ще се пренасят
учебници, библиотеки.

(„Ладомир“)