Както винаги, много за учене

24 03

Както винаги, много за учене

„Да кажеш почти същото. Опити в полето на превода“, Умберто Еко, превод от италиански Дария Карапеткова, издателство „Колибри“, 2021 г.

Българското издание на „Да кажеш почти същото“ от Умберто Еко в превод на Дария Карапеткова и с марката на „Колибри“ неминуемо се очертава като едно от литературните събития на 2021 г., защото е сред фундаменталните, незаобиколими книги в сферата на превода и липсата ѝ беше много сериозна празнина в нашата хуманитаристика. Излишно е да казваме, че „Опитите“ на Еко отдавна са преведени на много езици, а честотата на цитирането им е сравнима само с тази на вижданията на Джордж Стайнър, Антоан Берман и Валтер Бенямин. В същото време – и това е важно да се отбележи – говорим за относително късно произведение на Еко (на италиански излиза през 2003 г.), поради което закъснението не е драматично. Пред нас не е остарял труд, който да четем просто за сведение и да го причислим към историята на идеите, а много модерно и актуално изследване, истински наръчник по превод. Но да видим все пак в какъв контекст се появява.

Макар и без пряко да следва световните тенденции, според които преводът е изведен на първа линия – особено след 11 септември, доколкото поставя по радикален начин въпроса за нуждата от взаимно опознаване на културите – у нас той също се превърна в модна тема. Разбира се, това не пречи интересът към въпросите на превода понякога да се проявява на повърхностно ниво. Дежурни станаха оценъчните клишета „великолепният“ или „чудесният“ превод (дори когато не е такъв и дори когато пишещият няма ни най-малка представа от оригинала, а понякога и когато преводът просто е спасен от редактора). Част от издателствата си пооправиха сайтовете и там вече стои и името на преводача, а при някои е въпрос и на политика то да се изписва на корицата. Спорадично се появяват и рецензии, в които се коментират преводачески решения, посочват се грешки или добри попадения. Често подобни дискусии се водят и във Фейсбук, и в различните читателски групи. Но търпимостта на преводачите у нас (както и на авторите впрочем) е под санитарния минимум. Те тълкуват всяка критика към себе си като обида, злоба от страна на пишещия, накърняване на личността на засегнатия, контрират: „А ти самият колко страници си превел?“. Изобщо започва се с въпроса кое ви дава право (в книгата на Еко ще видите, че той позволява и на просветения, „бдителен“ читател да може да оценява превод, да хваща грешки, да улавя намерението на текста), тръгват хорови защити и най-вече изместване на акцента встрани от конкретното. Фактът, че в един текст се сочат несполуки, се тълкува като посегателство спрямо името на преводача или на делото му по принцип. Жалещите по отсъствието на критика у нас трябва да имат предвид факта, че всяка критика се приема от потърпевшия като екзистенциална прокоба. В „Да кажеш почти същото“ Умберто Еко показва колко спокойно може да се говори за несполуките на големите, за капаните, в които всеки преводач, с колкото и голям опит да е, може да попадне. Това е едно от важните послания, които българската култура би могла да усвои от тази книга. Професионализмът – внушава тя – не е нищо повече от непрекъсната отговорност.

И най-сетне, книгата идва на българския пазар в един момент, в който отново особено актуална стана темата за това какво е позволено и какво не в превода, кога един превод остарява и изниква необходимостта от повторно превеждане. Тази тема се отвори покрай един от новите преводи на Оруел, тръгнал от претенцията да осъвременява, но на практика профанизирал оригинала. В „Да кажеш почти същото“ Еко показва как в големите култури, които обаче не страдат от липси в канона, могат да битуват по няколко превода, и говори много за личните преводачески интерпретации, но всички те – под знака на верността към духа на оригинала. Големият извод на автора е, че от езиков проблем преводът се превръща и в проблем на културата, философията, политиката, глобалистиката.

В увода си Умберто Еко описва как е замислена и създадена книгата и обяснява, че тя не е учебник или изчерпващ проблемите на превода труд. В същото време няма как да не я определим като наръчник, който може да бъде от полза както за начинаещи, така и за професионални преводачи. Но книгата е и много повече – тя е отворена към любителите на езика, към читателите, които през темите за превода могат да научат много за самата литература. Защото – както е добре известно – най-пълноценното четене минава през превода. „Да кажеш почти същото“ е типична ековска книга – много ерудирана, виртуозно съчетала семиотиката, философията на езика, литературознанието и разбира се – преводознанието. Тук отново четем Пърс и Якобсон, Гадамер и Дерида, но като че ли, отнесени към превода, самите техни идеи стават по-прозрачни и семиотиката на Еко добива по-понятен смисъл. Той намесва теорията на моделите и актантите, понятия като доминанта и остранностяване, набляга върху интертекстуалността, повествователните техники, доколкото чрез говоренето за превода демонстрира как да четем и тълкуваме текста, така че като читатели да останем верни на онова, което за него е от ключово значение – споменатото намерение на текста.

Ако трябва накратко да очертаем полето на проблемите, свързани с превода, в това съчинение, то те са: преводът и синонимните понятия, контекстът и възможните светове, нарушаването на референцията, машинният превод, понятието вярност, прецизността, важността на отделната дума, нюанса, регистъра, въздържането от обогатяване и разкрасяване, одомашняването и очуждяването, осъвременяването и архаизирането, интертекстуалните игри, които преводачът трябва да улови, принципите на договаряне, представите за еквивалентност на значението, загубите и компенсациите, измъкването от нещо непреводимо чрез бележка под линия, междусемиотичният превод, трансмутациите и адаптациите… И всичко това – на фона на много примери и фини анализи, наблюдения и самонаблюдения, както и намесата на много езици. „Силви“ от Нервал и „Упражнения по стил“ от Кьоно, които Еко е превеждал, неговите собствени романи и решенията на преводачите, понякога одобрявани от писателя, понякога не, но и „Хамлет“, „Чумата“, „Котките“, „Гарванът“ – всички те и в оригинал, и в превода на приемащата култура, включително българската. Защото отвъд онагледените преводачески казуси, анализите на Еко предлагат нови интерпретации на творбите, а българските версии помагат на читателя да види как родните ни преводачи са се справяли (или не са) с тези класически произведения, а и със самия Еко. Така че този тип сравнения са добавена стойност при прочита, а подобна книга-вавилония е благодат и за читателите, ползващи повече езици.

Изобщо нейната сила са ясните тези и примерите. Подобни книги се пишат наистина рядко и само от ерудити, които успяват да съчетаят високата теория с практиката. Затова може да се чете дори като научен роман, който изобилства с анализи, практически примери, казуси и препратки към различни езици, тоест – като постмодерните художествени четива на самия Еко. За щастие и българският преводач на книгата Дария Карапеткова е и практик, и изследовател на превода, така че на родна почва „Да кажеш почти същото“ е намерила своя достоен преводач. А ако намери и читателите си, можем да разчитаме на преодоляването на редица неблагополучия в преводаческата практика, породени от най-разнообразни свръхинтерпретации.