Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Разговор с Георги Папакочев

„По първоначален замисъл предаването е трябвало да бъде безличен сервизно-рекламен пълнеж на програмата, но от самото начало нещата се развиха по съвсем друг начин и още през първите си седмици в ефир то се превърна в истинска радиосензация.“

Разкажете за началото на „12+3“, вие сте кръстникът на предаването. Изглежда не е случайно времето на неговото зачеване – броени месеци преди края на режима. Как се променяха страната, радиото и българската журналистика през тези последни месеци?

Първото издание на „12+3“ се появи в радиоефира на програма „Хоризонт“ на 4 януари 1989 г., но неговото зачеване и раждане станаха възможни в особената политическа атмосфера в комунистическия „лагер“, когато Тодор-Живкова България изживяваше последните си дни. Да си припомним необичайната 1988 г., когато перестройката в някогашния Съветски съюз бушуваше с пълна сила. Видях всичко с очите си по време на журналистическо пътуване до Новосибирск и Москва – да, магазините бяха практически празни, но хората вече говореха свободно и без страх критикуваха пред мен, чужденеца, своя безценен дотогава комунистически строй. Те, както впрочем и ние в България, вече гледахме неформални филми като „Малката Вера“ с очарователната Наталия Негода, четяхме набиращите все по-голяма публицистична храброст вестници като „Аргументи и факти“, „Литературная газета“ и списанието „Новый мир“, които впрочем се продаваха свободно в България, слушахме лошите технически, но иначе въодушевяващи записи с песните на Висоцки, а издадената на български език още през 1963 г. автобиографична повест на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, отдавна беше оголила истината за сталинските концлагери в Сибир.

И всичко това беше само полъх на източния „Вятър на промяната“. В края на 80-те деморализиращият идеологически Запад отдавна се беше настанил сред по-културната част на българското общество и най-вече сред младите хора – грамофонните плочи и магнетофонните записи с най-купонджийските парчета, насочените към бивша Югославия телевизионни антени, които улавяха сигнала на сръбската телевизия, по която вървяха западни шоупрограми и филми, а късно вечер можеше да се види дори някой еротичен филм, отдавна бяха заместили предаванията на казионните държавни медии и излъчването на московската телевизия в петък. Дори повече – тъкмо съветските транзистори ВЕФ и „Селена“ въпреки заглушаванията все пак успяваха да уловят емисиите на български език на радиостанциите „Свободна Европа“, Би Би Си, „Гласът на Америка“, „Дойче Веле“, Радио „Франс Ентернасионал“, та дори и музикалните класации на радио „Ниш“! Цяла Западна България не слушаше друго освен сръбската кафанска музика, която шеговито наричахме „сърбежи“. В подобна медийна среда опитите за „контрапропаганда“ на специалистите от тогавашното АОНСУ изглеждаха жалки и смешни. Вероятно тези обстоятелства са накарали тогава „другарите“ от идеологическия отдел на ЦК на БКП, който изкъсо следеше основната информационна програма на БНР „Хоризонт“, да проявят снизходителност към няколкото празни часа след обедния осведомителен бюлетин, където в самото начало на 1989 г. се настани „12+3“. По първоначален замисъл предаването е трябвало да бъде безличен сервизно-рекламен пълнеж на програмата, но от самото начало нещата се развиха по съвсем друг начин и още през първите си седмици в ефир то се превърна в истинска радиосензация.

В дните преди 10 ноември 1989 г. събитията се развиват стремглаво – в края на октомври градинката пред „Кристал“ се превръща в пространство на неподозирано до този момент гражданско действие. Как „Хоризонт“ посрещна и отрази тези събития?

Нека не се забравя, че „Хоризонт“ е основната информационна програма на БНР и ключовата дейност в нея са новинарските емисии. През тези бурни месеци на гражданско недоволство и протести, на фона на неспиращите безобразия около смяната на имената на българските мюсюлмани, на развихрящата се икономическа и политическа криза онова, което „Хоризонт“ излъчваше в ефир, се слушаше особено внимателно не само от тайните служби и съответните пропагандни отдели на ЦК на БКП, но и от чуждите посолства в София, както и от радиомониторинга на големите европейски и световни медии. Най-бързото и динамично информационно средство и тогава беше радиото, а БТА и БНР бяха изпаднали в тежък информационен ступор в очакване на нарежданията отгоре. „Хоризонт“ имаше и друго предимство тогава. Телексните машини на програмата бълваха непрекъснато вести на английски, френски и руски от световните информационни агенции – „Ройтерс“, АФП, ДПА, ТАСС. Със специални радиоприемници „Сони“ и професионални антени прослушвателите от мониторинговата служба на програмата записваха и превеждаха основното от емисиите на основните западни радиостанции, както и руските „Радио Москва“ и „Маяк“. В стаята на новинарските екипи (сега вече „нюзрум“) благодарение на огромна сателитна чиния ние, журналистите, гледахме директно репортажите на младия още американски телевизионен феномен Си Ен Ен и едва ли имаше сериозна световна новина, която да не бъде регистрирана тутакси от новинарите на „Хоризонт“. „Регистрирана“ беше едно, но излъчена в комунистическия ефир на България все още беше друго. Всички ужасени следяхме развитието на Чернобилската драма през април 1986, но забраната да се обели и дума за нея по радиото тогава беше пълна. Подобна беше ситуацията и около разгонването от тайните служби на активистите от „Екогласност“ в градинката пред „Кристал“ на 26 октомври 1989 г. Репортери на „Хоризонт“, които са били свидетели на акцията, светкавично съобщиха в радиото какво се случва, но началствата отгоре вече бяха потопили информациите в „света на радиомълчанието“. В „12+3“ драмата се случи на следващия ден и се разигра буквално пред очите ми. Няколко минути преди емисията в 13 ч. отговорният редактор и ръководител на „12+3“ Йордан Лозанов, който този ден представяше и новините, получи плик от МВР с гриф „спешно“. В него имаше официално писмо, подписано лично от тогавашния министър на вътрешните работи Георги Танев, в което по циничен и пропагандно фалшив начин се представяха „мерките“, предприети от Народната милиция и ДС срещу екоактивистите пред „Кристал“, и нямаше нито дума за побоищата и арестите в градинката. Но все пак ставаше ясно, че върху протестиращите е била приложена репресия. Да не забравяме, че по същото време в София се провеждаше организираният зорлем от властите международен Екофорум със засилено международно участие и присъствие на чуждестранни медии, като целта на писмото на МВР беше да се хвърли прах в очите на гостите от чужбина. Естествено текстът на милицията трябваше да поведе емисията, но за неговото превръщане във водеща новина беше нужно поне малко редакторско време, а такова просто нямаше – до началото на новините беше останала не повече от минута! Йордан Лозанов, пребелял и с трепереща ръка, успя да задраска част от най-флагрантните дивотии директно върху оригинала и задъхан хукна към студиото. И там, пред червения сигнал за включения вече в ефир микрофон, потресеният журналист млъкна, в ефира излезе само тежкото му дишане. Петко Георгиев от екипа на предаването, който тогава се е намирал в апаратната, бързо влязъл в студиото, поел емисията от Данчо и… писмото все пак беше изчетено от него. Така „Хоризонт“ отново беше първи, макар и с цената на здравето на ключов журналист от програмата. И понеже оттогава подобни breaking news около събитията и режима в България вече ставаха всекидневие, стресът от тежката цензура върху новинарите бързо се изпари, а „драгите слушатели“ все по-често прекъсваха обедната си почивка, за да включат радиото и да чуят поредното „12+3“.

Вярно ли е, че Си Ен Ен изпреварва националното ни радио, съобщавайки по-рано новината за десетоноемврийския преврат и оставката на Тодор Живков?

Вярно е. И причината далеч не беше в свръхинформираността на Си Ен Ен, защото в „Хоризонт“ ние знаехме за резултата от патетичния ноемврийски пленум на ЦК на БКП преди обяд на 10 ноември, да не говорим за оставката на Тодор Живков, подадена още предния ден. Просто унизително наложеното на програмата информационно ембарго, вдигнато непосредствено преди 17 ч. същия ден, вероятно се е оказало и последно за отиващия си комунистически режим. Не само Си Ен Ен, но и големите информационни агенции цял следобед тиражираха новината за падането на Живков с гриф „спешно“, появиха се и първите очаквани анализи по тях. Да, обаче това не важеше за новото комунистическо ръководство на държавата, оглавено от Петър Младенов! Колегата Чавдар Стефанов, който представяше следобедните новини в „12+3“ този ден, държеше в ръката си готовата новина и всички само чакахме да вдигнат забраната и да прекъснем програмата с нея! По стар обичай ембаргото беше вдигнато минути преди 18 ч. и човекът, на когото се падна късметът да информира България за десетоноемврийския преврат, беше Величко Конакчиев от вечерния информационен екип на програмата. Това, за съжаление, е истината за този важен, но в крайна сметка унизителен за нас, новинарите от „12+3“, ден.

„Важното е дженк да става“, това своеобразно мото на екипа на „12+3“ звучи закачливо, но и многозначно. Как се освобождавахте от клишетата, от идеологизираното говорене, от лъжата и премълчаването?

Фразата, която цитирате, принадлежи на шефа на първоначалното „12+3“ Йордан Лозанов и съвсем естествено тя се превърна в своеобразно мото на екипа. Всъщност оригиналното значение на персийско-турската дума „дженк“ е „война, бой, сражение“, а днес на жаргон тя означава и нещо „готино, весело, майтапчийско“. Ето как усетът към езика на един талантлив радиожурналист е намерил точния лаф за работата на „12+3“ – хем да водим инфарктни битки в живия радиоефир, хем да се кефим от тази своя обилно наситена с адреналин работа! В първите издания на предаването това съвсем не беше лесно, защото клишетата, формирани от канцеларско-партийната лексика на комунистическата доктрина, бяха се вкоренили дълбоко в журналистическите ни глави. За щастие говорната нормалност много бързо беше възстановена. На мястото на партийните „другари и другарки“ първо в предаването прозвучаха учтивите градски обръщения „госпожо“ и „господине“ (Петко Георгиев), участието на събеседници в студиото беше задължително пряко в ефир, телефонните обаждания на слушатели се включваха директно в диалозите, репортерите информираха за събитията пряко по телефона, а не на запис след сложни монтажи, преводът на чуждестранните гости на български се извършваше симултанно, дори много често от самия водещ, когато липсваше преводач. Постепенно и трайно от езика на журналистите изчезваха отблъскващите русизми, наследство от „вечната и святата“, като „болшинство“, „считам“, „осторожен“, „обезателство“, „урожай“ и куп други такива.

Част от „дженка“ в предаването идваше и от музиката. Помня, че в началото на 1990 г. със специална заповед на ръководството на „Хоризонт“ отпаднаха комичните „квоти“ за излъчваните песни и вид музика, главно класическа, съветска и от „братските социалистически страни“. Не че и преди 10 ноември музикалните редактори на предаването ги спазваха, но в деня на „музикалното освобождение“, а и след това, в „12+3“ можеха да се чуят всички любими и забранени дотогава световни хитове и изпълнители! А това вече беше не само весел „дженк“, но и истински „купон“ както за слушателите, така и за авторите на предаването.

Как посрещнахте свободата след 10 ноември – изведнъж ли се стовари тя върху вас, или я придобивахте постепенно? Кои бяха забележителните отлики в звученето на обедния блок и на цялата програма преди и след това?

Вероятно въпросът ви е как посрещнахме „освобождаването“ след 10 ноември? Всички прекрасни колеги, с които съм работил в екипа на „12+3“, се оказа, че вътрешно са били истински свободни личности. Нито един от тях не „разцъфтя“ в списъците на Комисията по досиетата, за разлика от много други наперени водещи по „Хоризонт“. Никой от тях дори и не е помислял да си променя името, с което работи в ефир, за разлика от редица амбициозни колеги, за които дейността зад микрофона е била очевидно въпрос на живот и смърт. Припомням си всичко това, защото още след първите ми гастроли като новинар във вечерния екип на „Хоризонт“ (през 1988 г.) ултимативно ми беше предложено да променя фамилното си име, вероятно с някакъв героичен партизански или хайдушки псевдоним, защото имало обаждания в ЦК, че „човек с фамилията на фотографа частник Папакочев е неприлично да информира Партията и нашите другари за каквото и да било, камо ли за външна политика“. Отговорих, че ако искат да ме прогонят от радиото, има по-лесен и достоен начин да го направят. Не знам точно как шефовете на „Хоризонт“ са удържали на натиска, но проблемът постепенно отпадна. Дори повече, към края на годината се оказах и един от създателите на „12+3“.

Някои ваши колеги твърдят, че единствено в първите години на прехода – докъм 1993 г., са се радвали на абсолютна свобода. После БСП печели изборите и сякаш се връщат старите маниери между политиката и медията. Следват уволненията през 1995 г. на седмина журналисти заради протестите им срещу цензурата в радиоефира. Но протести и уволнени журналисти има и при управлението на СДС през 2001 г. В тези трудни отношения с политиците и в една далеч по-многогласна медийна среда какво загубиха и какво успяха да съхранят колегите ви в „Хоризонт“?

Не съм сигурен, че абсолютната свобода въобще съществува, по-скоро тя е някаква светла мечта на човешкия разум. Друг е въпросът за свободата на мисълта, на словото, на правото да казваш онова, което смяташ за правилно и вярно. Засега няма медия, дори и в космоса на интернет, която да е абсолютно и напълно свободна – нека отбележим как собствениците на световните социални онлайн мрежи не пропускат възможност да ограничават всекидневно свободата в уж „най-свободното“ медийно пространство.

Далеч съм от мисълта да твърдя, че журналистическата свобода в БНР докъм 1993 г. е била абсолютна, това би било безотговорно и невярно. Вероятно някои колеги, потиснати от дългата си журналистическа дейност в условията на тоталитарен и репресивен режим, са изтълкували първите години след промените, когато наистина царуваше прекрасен демократичен хаос, като абсолютна свобода. През тези години в БНР действително съществуваха елементи на „свободия“, но те бяха обречени на ликвидиране просто защото институцията и нейните стари комунистически кадри все още държаха юздите на управлението в ръцете си. Затова, мимикрирали вече като демократи, те с познатите си от миналото методи бързо възстановиха онзи административен и редакторски ред в журналистическия „курник“, за който са били обучавани в миналото. Още повече че преименувалата се БКП бързо си върна държавната власт и по подразбиране се опита да я укрепи с необичайния контрол върху държавните електронни медии, които все още нямаха конкуренция в ефира.

За късмет още в началото на 1993 г. започна сътрудничеството ми със софийското бюро на Радио „Свободна Европа“, което за кратко премина през централата на радиото в Мюнхен и след преместването му в Прага продължи цели 10 години, до самото закриване на дейността на българската секция в края на 2004 г. Да, работата в „Свободна Европа“ беше наистина уникално свободна откъм избора на теми, събеседници, проблематика, подбор на материали и начини на представянето им в ефир, но тя беше ограничена от най-важното изискване – висок журналистически професионализъм, безкомпромисна проверка на фактите и информацията и логичната отговорност за неизбежните понякога пропуски и грешки. Да, през 1995 и 2001 г. в редакцията в Прага и бюрото в София в РСЕ с тревога и притеснение следяхме събитията в БНР, отразявахме вълната от протести в радиото, колеги от „Хоризонт“ дори ме включваха понякога по телефона за подкрепа срещу безобразията там. От първоначалния екип на „12+3“ в „Хоризонт“ бяха останали само Чавдар Стефанов, Галя Спасова, Маргарита Шапкарова, а по-късно и Гита Минкова, като чистката тогава гърмеше и покрай тях. В крайна сметка бурята премина, вярно, с цената на нерви, разделения и разочарования, предаването беше възстановено, но… „12+3“ вече не беше същото, уви. Не толкова хората, колкото атмосферата в радиото вече бе променена и съвсем различна.

Тогава ли приключи „приключението „12+3“? Всъщност предаването съществува и днес, но вече никой не го нарича „радио в радиото“, както е било известно в началото.

Още с появата си и през първите няколко години в ефир „12+3“ се оказа любопитен медиен феномен, който тутакси привлече вниманието на някои ентусиазирани преподаватели от Факултета по журналистика (други медийни експерти тогава просто липсваха). Да си припомним: в часовата „дупка“ на ранния следобед, в единствената информационна програма на държавното радио изведнъж се появява нещо ново, съвършено различно като звучене от тогавашната комунистическо-пропагандна дидактика в ефир, от омръзналия до болка водевил в петък следобед, който през последните си години се беше прочул с доста пошли анимацийки като „Сега песента „Полегнала е Тодора“ за всички, които я пожелаха“, от безумни пропагандни предавания като „България – дела и документи“, от безкрайните информации за щетите, които „мишката полевка нанася на селското стопанство“ и за предимствата на „редови-сеялковия“ метод. В новото „радионещо“ със странното заглавие „12+3“ още през годината на тоталитарно безпросветие се появиха рубрики като „Валутна информация“, „Криминална хроника“, „Специален гост“ „Пътна информация на КАТ“, разговор със синоптика за прогнозата на времето, модерни рекламни радиоклипове, пряко участие на музикални редактори, които представят „най-слушаните световни хитове на седмицата“. И всичко това заедно с новините на всеки кръгъл час в рамките на цели 180 минути! Това беше феноменът „12+3“!

Формулировката „Приключението 12+3“ е заглавие на едноименната мемоарна книга на първите автори на предаването, както и на едноименния сайт. Тя, естествено, визира първите години на предаването. Да, поради изключителната си популярност и извоюваното място в националния радиоефир „12+3“ стои стабилно в програмната схема на БНР, дори новото ръководство все още пази автентичните сигнали на предаването, създадени от Сергей Джоканов. Да видим докога сигналите ще оцелеят, след като „Хоризонт“ вече премина към изцяло нови, симфонично изпълнени сигнали на своите носещи предавания.

Всяко приключение може да започне великолепно, но да завърши с шумен провал – това е жизнен и дори медиен факт! Днешното звучене на „12+3“ е дело на журналисти, които никога не са имали професионална или колегиална връзка с основателите на предаването, което подсказва липсваща приемственост и е практически създаване на ново предаване със същото заглавие, моделирано според политическите кройки и професионалната „физиономия“ на днешните водещи. Докога и доколко те ще успеят да запазят достойното име „12+3“ по „Хоризонт“, зависи както от тях, така и от слушателския интерес на аудиторията, който е най-точният измерител за даден успех или провал. Стискам палци колегите, които тълкуват вярно тези мои думи, все пак да успеят да съхранят честния и професионален стил на предаването и неговото достойно лице в българския радиоефир! Името „12+3“ го заслужава.

Как изглежда свободата на медиите у нас, когато я гледаме отвътре, и какво е равнището ѝ, ако я погледнем отвън? Като човек, който е работил години наред за чужди медии, можете да си позволите и двете гледни точки. Кой е най-големият дефицит на българската журналистика днес – липсата на силно журналистическо присъствие, комерсиализацията, обслужването на интереси, плъзгането по повърхността...?

В съвременния цивилизован и демократичен свят има обективни измерители на свободата на медиите. Според авторитетната световна организация „Репортери без граници“ България вече хронично не е в състояние да се отлепи от дъното на 111-о място в света и гордо да се ситуира в Европа. Тя изпреварва единствено страни като Русия, Беларус и Турция, както сочат данните за миналата година. Едва ли доверието към медиите ще се промени и през 2021, ако се съди по нагласите на потребителите, а това са гражданите на държавата на Пеевски, Борисов и Радев. От друга страна, БНР е медията, към която българите са изразили най-голямо доверие според доклада на Института за изследване на журналистиката „Ройтерс“ към университета в Оксфорд за миналата 2020 г. Което е доста показателно за професионалния авторитет и тежест на БНР. Все пак не може да имаш огромно обществено доверие в медия, в която липсва свобода, нали? Благодарение на държавното си финансиране и въпреки неговия недостиг, БНР успява да съхрани в местното медийно пространство няколко много важни опори – висок и най-често безкористен професионализъм, спазване на изградените традиции от самото създаване на радиото за обществена отговорност и медийна почтеност, успешно предаване на специфичните умения и квалификации на журналистическата професия на младите кадри на БНР, както и невероятната перспектива пред съвременното радио в обозримото бъдеще! Не е тайна, че за разлика от ефирните и дори цифровите телевизии радиото запазва безспорните си шансове да се развива като медия на бъдещето във всичките ѝ технологични разновидности!

Въпросите зададе Димитрина Чернева

Георги Папакочев е роден през 1950 г. в София. Завършва международни икономически отношения във ВИИ „Карл Маркс“ и журналистика в Софийския университет. През 1987 г. след конкурс става новинар в програма „Хоризонт“ на БНР. Един от създателите на радиопредаването „12+3“. През 1993 г. започва работа в софийското бюро на радио „Свободна Европа“, а от 1995 до 2004 г. е щатен журналист в централата на РСЕ в Прага. От 2004 до 2017 г. година е кореспондент и политически коментатор на „Дойче Веле“ в България. Син е на фотограф-художника Петър Папакочев. Един от основателите на специалността „Художествена фотография“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1991). Носител е на редица награди за радиожурналистика, сред които европейската награда Робер Шуман за изключителни постижения в радиожурналистиката (2005).